— Това са приказки.
— Защо не? Както казах, беше много добре изпипано, чак до всяко действие на вашите хора против Каин. Кой би могъл да насочи тези действия по-добре от единствения човек в Комитета на четирийсетте, който получава докладите за резултатите от всяка секретна операция. Вие ни използвахте всичките?
Монаха кимна.
— Много добре. Прав си донякъде, съществува известно пренебрегване — по мое мнение напълно оправдано — но не е това, което си мислиш. Съществуват проверки и равносметки; винаги са съществували и не бих могъл да го постигна по друг начин. „Тредстоун“ се състои от малка група хора измежду най- доверените в правителството. От Военното разузнаване до Сената и от ЦРУ до Военноморското разузнаване, а сега, честно казано, и от Белия дом. Ако наистина операцията тръгне в съвсем погрешна посока, нито един от тях не би се поколебал да я спре. Нито един досега не е счел това за необходимо и аз те моля и ти да не го правиш.
— Ще ме направите ли част от „Тредстоун“?
— Ти вече си.
— Виждам. Какво се е случило? Къде е Борн?
— Даваме мило и драго да разберем. Дори не сме сигурни, че това е Борн.
— Какво не сте сигурни?
— Виждам. Какво се е случило? Къде е Борн?
— Даваме мило и драго да разберем. Дори не сме сигурни, че това е Борн.
— Какво не сте сигурни?
Европеецът посегна към копчето на арматурното табло и го изключи.
— Това е — промълви. — Ето това трябваше да разберем. — Той се обърна към шофьора до него. — Сега побързай. Върни се зад стълбата. Помни, че ако някой от тях тръгне да излиза, имаш точно три секунди, преди да се затвори вратата. Действай бързо.
Униформеният мъж излезе пръв и тръгна по тротоара към „Тредстоун Седемдесет и едно“. На една от близките стълби от кафяв камък възрастна двойка се сбогуваше шумно с домакините. Шофьорът забави крачка, бръкна в джоба си, извади цигара и спря да я запали. Сега той бе просто един униформен шофьор, прочистващ съзнанието си от часовете на уморително бодърстване. Европеецът погледа още малко, разкопча шлифера си и измъкна дълъг тънък револвер с дуло, удължено от заглушител. Освободи предпазителя, пъхна оръжието обратно в кобура, излезе от колата и тръгна през улицата право към лимузината. Огледалата бяха нагласени така, че никой от седящите вътре мъже не би могъл да види кой приближава отзад. Европеецът спря за секунда до калника, след това бързо се промъкна с протегната ръка към предната дясна врата, отвори я и се вмъкна, насочвайки оръжието над облегалката.
Алфред Жилет пое конвулсивно въздух и започна да търси дръжката на вратата с лявата си ръка. Европеецът щракна заключалките на четирите врати. Дейвид Абът остана неподвижен, взирайки се в нашественика.
— Добър вечер, Монах — рече европеецът. — Един друг, за когото са ми казвали, че нерядко придобива монашески привички, ти праща поздрави. Не само за Каин, а и за домашния персонал в „Тредстоун“. Например състезателя по ветроходство — Яхтсмена. Някогашен превъзходен агент.
Жилет възвърна гласа си. Чу се някаква смесица между писък и шепот:
— Какво означава това? Кой сте вие? — извика, преструвайки се на безкрайно изненадан.
— О, я стига, приятелю. Няма смисъл — каза мъжът с пистолета. — От изражението на мистър Абът виждам, че той разбира, че първоначалните му съмнения спрямо теб са били основателни. Винаги трябва да се подчиняваме на първоначалния си инстинкт, нали, Монах… Ти, разбира се, ни даде списъците на „Медуза“ и те, естествено, ни отведоха при Борн.
— Какво правите? — изкрещя Жилет. — Какво говорите?
— Ти си досаден глупак, Алфред. Но винаги си бил само част от дяволски добрия персонал. Лошото е, че не си се ориентирал правилно на кого да служиш; такива като теб никога не успяват.
— Вие!… — Тялото на Жилет се надигна от седалката, лицето му се сгърчи.
Европеецът натисна спусъка, слабият пукот бързо заглъхна в тапицираната вътрешност на лимузината. Бюрократът падна тежко, тялото му се свлече на пода, мъртвите бухалски очи изразяваха ужас.
— Не мисля, че съжалявате за него — каза европеецът.
— Не съжалявам — отвърна Монаха.
— Трябва да знаете, че онзи там е Борн. Каин ви предаде. Не издържа. Дългият период на мълчание свърши. Змията от главата на Медуза реши да хапне за своя сметка. А може и да са го купили. Това също е възможно, нали? Карлос е купил немалко хора, като този в краката ви например.
— От мен няма да научите нищо. Не се и опитвайте.
— Няма и какво. Ние знаем всичко. Делта, Карлос… Каин. Но имената вече нямат никакво значение. А и никога не са имали всъщност. Това, което остава, е само финалната изолация — отстраняването на човека-монах, който взема решенията. Вие. Борн е в капан. С него е свършено.
— Има и други, които вземат решения. Той ще се свърже с тях.
— Ако опита, ще го убият веднага щом им се мерне пред очите. Няма нищо по-достойно за презрение от един предател. Но за да е един човек предател, нужно е неопровержимо доказателство, че отначалото е бил ваш. Карлос го има, той е бил ваш, същността му е толкова потайна, както никоя в списъците на „Медуза“.
Възрастният мъж се смръщи. Беше изплашен, но не за живота си, а за нещо далеч по-значително.
— Вие не сте с всичкия си — каза. — Не съществува такова доказателство.
— Ето това е слабото място, вашето слабо място. Карлос е прецизен. Пипалата му достигат до всички видове тайни скривалища. Вие сте имали нужда от човек от „Медуза“, някой, който е живял и е изчезнал. Избрали сте един на име Борн, защото обстоятелствата при изчезването му са били погребани в неизвестност и заличени от всички съществуващи архиви — или поне вие така сте смятали. Но не сте се съобразили с агентите на Ханой, внедрени в „Медуза“. Тези списъци съществуват. На 25-и март 1968 година Джейсън Борн е бил екзекутиран от американски офицер от разузнаването в джунглите на Там Куан.
Монаха се хвърли напред. Не му оставаше нищо освен последен жест, последно предизвикателство. Европеецът натисна спусъка.
Вратата на къщата се отвори. Шофьорът се усмихна в сянката под стълбището. Яхтсмена изпращаше съветника от Белия дом и убиецът знаеше — това означаваше, че основната сигнализационна система е изключена. Разполагаше с много повече от три секунди.
— Радваме се, че се отбихте при нас — каза Яхтсмена на сбогуване.
— Много благодаря, сър.
Това бяха последните думи, излезли от устата и на двамата мъже. Шофьорът се прицели над тухления парапет и натисна два пъти спусъка. Приглушените изстрели се сляха с множеството шумове на града. Яхтсмена падна вътре. Съветникът се хвана за гърдите и се свлече по касата на вратата. Шофьорът излезе иззад стената, изкачи стълбата и подхвана мъртвото тяло на Стивънс. С нечовешка сила той вдигна мъжа от Белия дом и го захвърли във фоайето на къщата до другия убит. След това се наведе към прага на тежката бронирана врата. Знаеше какво да търси и го намери. Под прага имаше дебел електрически кабел, боядисан в същия цвят и губещ се в стената. Убиецът притвори вратата и стреля в кабела. Пукотът бе последван от пращене и искри; камерите бяха извадени от строя и сега всички екрани тъмнееха.
Отвори вратата, за да даде знак. Не беше необходимо. Европеецът пресичаше бързо тихата улица. Няколко секунди по-късно се изкачи по стъпалата, влезе и огледа фоайето и коридора — и вратата в края на коридора. Двамата мъже вдигнаха килима във фоайето, сложиха го между вратата и касата и я притвориха леко. Остана пролука от пет сантиметра и алармените датчици не показаха отклонение. Вътрешната алармена инсталация не можеше да се задейства.
Мъжете се изправиха и застанаха неподвижни в тишината. И двамата знаеха, че ще бъдат разкрити бързо. Една врата на горния етаж се отвори и се чуха стъпки и думи, изречени от мелодичен женски глас.
— Скъпи! Току-що забелязах, че проклетата камера не работи. Би ли я проверил, ако обичаш. — След
