кратка пауза жената заговори отново. — Не, почакай, защо не накарам Дейвид? — Отново пауза и пак заговори. — Недей тогава, скъпи, ще кажа на Дейвид!
Две стъпки. Тишина. Шум от дреха. Европеецът се загледа в стълбата за втория етаж. Запали се лампа. Дейвид… йезуитът… Монаха!
— Хвани я! — изрева на шофьора, извъртайки се назад с оръжие, което бе насочено към вратата в края на коридора.
Мъжът в униформата хукна нагоре по стълбата. Чу се изстрел. Той бе от мощно оръжие без заглушител. Европеецът погледна нагоре; шофьорът се държеше за рамото, палтото му беше пропито с кръв, а изваденият пистолет стреляше непрекъснато нагоре към площадката на стълбището.
Вратата в края на коридора се отвори рязко, в рамката застана шокираният майор с папка в ръка. Европеецът стреля два пъти. Гордън Уеб политна назад с разкъсано гърло и листовете от папката се разпиляха зад него. Мъжът в шлифера изтича при шофьора. Горе сивокосата жена лежеше мъртва до парапета, по главата и шията й течеше кръв.
— Добре ли си? Можеш ли да се движиш? — попита европеецът.
Шофьорът кимна.
— Тази кучка ми отнесе половината рамо, но ще се оправя.
— Трябва да се оправиш! — заповяда шефът, разкъсвайки шлифера си. — Сложи това. Искам Монаха тук вътре! По-бързо!
— Господи!…
— Карлос иска Монаха тук вътре!
Раненият навлече с мъка черния шлифер и се запъти надолу покрай мъртвите тела на Яхтсмена и съветника от Белия дом. Внимателно, почти скован от болка, мина през вратата и слезе по предните стълби.
Европеецът го наблюдаваше, хванал вратата, за да се увери, че ще му стигнат силите за поставената задача. Човекът наистина се справи. Беше бик, на когото Карлос задоволяваше всеки апетит. Шофьорът трябваше да внесе трупа на Дейвид Абът в къщата, сякаш помага на стар пияница, в случай че някой от улицата го видеше. След това трябваше да се справи някак с кървенето, за да закара тялото на Алфред Жилет до реката и да го погребе в тинята. Хората на Карлос лесно се оправяха с подобни неща. Разочаровани здравеняци, открили смисъла на живота си в един-единствен човек.
Европеецът се обърна и се запъти към стаята на долния етаж. Имаше да върши работа. Окончателната изолация на човека на име Джейсън Борн.
Това, което намери тук, надхвърляше въображението му. Папките в отвореното скривалище бяха истински подарък. Вътре се намираха всички кодове и методи, използвани някога от митичния Каин. Вече не толкова митичен, помисли си европеецът, докато ги събираше на едно място. Сцената бе вече подредена, четирите тела — пренесени в тихата елегантна библиотека. Дейвид Абът седеше свит в едно кресло с разширени от ужас мъртви очи, а до краката му лежеше Елиът Стивънс. Яхтсмена беше проснат върху разтегателната маса с обърната бутилка уиски в ръка, а Гордън Уеб лежеше на пода, стиснал куфарчето си. Картината свидетелстваше, че ужасът, сполетял тези хора, е бил съвършено неочакван. Разговорът им прекъснат от внезапни изстрели.
Европеецът се разходи наоколо, с ръце в ръкавици, любувайки се на изкусната си работа. А тя наистина беше изкусна. Беше отпратил шофьора и беше избърсал всички дръжки, ръкохватки и всяка гладка дървена повърхност. Дойде и време за последното докосване. Той отиде до масата, където на сребърен поднос бяха наредени чаши за бренди, взе една и я вдигна към лампата. Както и предполагаше, нямаше отпечатъци. Сложи я на масата и извади от джоба си малка кесия. Отвори я и измъкна парче гъвкава прозрачна лента, която също вдигна към светлината. Бяха там, ясни като портрет — те бяха портрет, точен като снимката на притежателя им.
Бяха снети от една чаша с перие от офис на Гемайншафтбанк в Цюрих. Бяха отпечатъците от дясната ръка на Джейсън Борн.
Европеецът взе чашата и с търпението на художник, за какъвто се смяташе, притисна лентата в долната част, след което внимателно я отлепи. Отново вдигна чашата. Отпечатъците изпъкваха матови и отчетливи на светлината на настолната лампа.
Европеецът отнесе чашата в един ъгъл на покрития с паркет под и я пусна. Коленичи, разгледа парчетата, махна няколко и замете останалите под килима.
Бяха достатъчни.
21.
— По-късно — каза Борн, хвърляйки куфарчето на леглото. — Трябва да се махаме оттук.
Мари седна в креслото. Беше прочела още веднъж статията и отделила някои фрази и сега си ги повтаряше. Беше абсолютно концентрирана и погълната от заниманието си, все по-уверена в заключението си.
— Аз съм права, Джейсън. Някой ни изпраща послание!
— По-късно ще говорим за това. Прекалено дълго останахме тук. След не повече от час този вестник ще е залял целия хотел, а сутрешните вестници може и да са по-страшни. Не е сега време да се правим на неуловими. Ти стоя във фоайето на онзи хотел, а и тук са те виждали прекалено много хора. Събирай си нещата.
Мари стана, но не направи друго движение. Вместо това го накара да се обърне към нея и да я погледне.
— Много станаха нещата, за които ще говорим по-късно — изрече твърдо. — Ти се готвеше да ме изоставиш, Джейсън, и аз искам да знам защо.
— Казах ти, че ще ти обясня — отговори й, без да се опита да избегне темата. — Защото трябва да го знаеш и това ми е пределно ясно. Но точно сега искам да се махнем оттук. Събирай си нещата, по дяволите!
Тя премигна, внезапният му изблик на гняв имаше резултат.
— Да, ей сега — прошепна.
Взеха асансьора и слязоха във фоайето. Щом захабеният мраморен под се появи пред погледа му, Джейсън почувства, че се намират в клетка, незащитени и изложени на показ. Можеха да ги заловят веднага след спиране на машината. И разбра защо това му чувство е толкова силно. Там, долу, вляво бе рецепцията, зад която седеше портиерът, на плота вдясно от него лежеше купчина вестници. Бяха копия на същия, който Джейсън бе пъхнал в куфарчето, намиращо се в момента в ръцете на Мари. Портиерът държеше един от тях, поглъщаше жадно съдържанието му и човъркаше зъбите си с клечка, забравил всичко на света, освен скандалната история.
— Върви право напред — нареди й Джейсън. — Не спирай никъде, застани отвън вдясно до вратата. Ще съм там след секунда.
— О, боже мой… — прошепна тя при вида на портиера.
— Ще се оправя с него възможно най-бързо.
Тракането на токчетата на Мари привлече вниманието на портиера. За безкрайно съжаление на Джейсън. Човекът вдигна очи, но той се изправи пред него и моментално му препречи погледа.
— Беше много приятно — каза на френски, — но сега ужасно бързам. Трябва да отида тази нощ с колата до Лион. Закръглете сметката на пет хиляди франка. Нямах време да ви изразя благодарностите си.
Споменаването на големия бакшиш постигна целта. Мъжът на рецепцията направи сметката и му я подаде. Джейсън плати и се наведе да вдигне куфарите. В същия момент той чу изненадано възклицание, изтървало се от зяпналата уста на портиера. Той се взираше в купчината вестници, вдясно от него, с поглед върху снимката на Мари Сен-Жак. След това погледна през остъклената входна врата. Мари стоеше на тротоара вън. Мъжът премести озадачения си поглед върху Борн; направи връзката и внезапно изпадна в ужас.
Джейсън тръгна бързо към стъклените врати, отвори ги с рамо и хвърли поглед назад към рецепцията. Мъжът посягаше към телефона.
