— Би трябвало. Той беше част от малката операция на гарата в Кулон.
— Каза ми да ви поздравя, защото вашият олимпиец ги е надбягал. Измъкнал се е.
— Това трябваше да му стане ясно по-рано.
— Той знае къде да го намери, но не иска да си губи времето.
— Браво за проницателността. Той каза и нещо друго, и понеже чух ласкателна оценка на моето минало, мога ли да знам какво е то?
— И после ще ме изслушате?
— Или ще бъда изнесен навън в кутия? Или в няколко по-малки кутийки? Имам ли избор?
— Да, съвсем правилно. Ще трябва да го направя, нали знаете.
— Знам, че знаете, хер генерал.
— Това звучи обидно.
— И вие звучите така. Какво ви каза майорът?
— Терорист от Макао се е обадил в Южнокитайската информационна агенция и е поел отговорността за убийството. Казали са само, че това с жената било нещастен случай, мишената бил шофьорът. Като бивш член на група, воюваща с британското разузнаване, той е прострелял техен водач на пристанището в Уанчай преди две седмици. Информацията се потвърди, той беше охраната на Стейпълс.
— Това е лъжа! — извика Конклин. — Тя беше мишената.
— Лин казва, че е загуба на време да се преследва този погрешен източник.
— Тогава той знае?
— Че сме били разкрити?
— А какво друго?
— Той е човек с гордост и брилянтен ум. Никога не е хранил пиетет към провалите и най-малко сега. Седнете, мистър Конклин, трябва да поговорим за доста неща.
— Не мога да повярвам — прошепна развълнуван Макалистър. — Говорите за убийства, метежи, мишени, самоубийства, сякаш обсъждате менюто на някой ресторант! Какви хора сте вие!
— Казах ви, господин заместник-секретар — каза меко Хавиланд. — Хора, дето вършат работа, която другите не могат или не биха искали, или не би трябвало да вършат. Не сме завършили никакви дяволски университети, а просто имаше свободни места и кандидатите за тях бяха малко. Всичко се дължи на случайността. И с течение на времето откриваш, че или имаш, или нямаш достатъчно здрав стомах за тази работа. Прав ли съм, мистър Конклин?
— Това е загуба на време.
— Не, не е — поправи го дипломатът. — Обяснете на мистър Макалистър. Той е много ценен и имаме нужда от него. Трябва да ни разберете.
Конклин погледна Макалистър с непроницаем поглед.
— Той няма нужда от обяснения, той е аналитик. Вижда всичко ясно като нас, ако не и по-ясно. Знае какво става из всички подземни тунели, просто не иска да си го признае и най-лесният начин да се измъкнеш е да се престориш на шокиран. Той е свещеник, влязъл в публичен дом, за да събере материал за неделната проповед, която бърза да напише, когато се прибере у дома и поиграе със себе си.
— Бяхте прав — каза Макалистър и се обърна към вратата. — Това е загуба на време.
— Едуард? — Хавиланд, очевидно ядосан на сакатия агент от ЦРУ, измери с очи заместник-секретаря. — Не можем винаги да избираме хората си и настоящият случай е точно такъв.
— Разбирам — каза студено Макалистър.
— Провери хората от персонала на Лин — продължи посланикът. — Едва ли има повече от десетина- дванайсет, които знаят нещо за нас. Помогни му. Той ти е приятел.
— Да — каза заместник-секретарят и излезе.
— Това беше ли необходимо? — просъска Хавиланд, когато двамата с Конклин останаха сами.
— Да, беше. Ако можете да ме убедите, че пътят, който сте поели, е единствено възможният — в което се съмнявам, — или ако остана без избор, който да спаси живота на Мари и Дейвид Уеб, тогава ще се наложи да работя с вас. Всичко друго е неприемливо. На едно мнение ли сме дотук?
— Ще работим заедно, така или иначе.
— Искам това копеле Макалистър, тоя новобранец да разбере откъде идвам аз. Той е толкова вътре в нещата, колкото и всеки от нас, но добре е да си понапрегне мозъка, да се поразрови в мръсотията и да посочи всяка възможност. Искам да знам кого трябва да убием, за да успеем в начинанието си и да измъкнем семейство Уеб от тази каша. Искам да разбере, че единственият начин да си спаси душата е да успеем. Ако се провалим, проваля се и той и няма да има възможност повече да проповядва в неделното училище.
— Твърде груб сте с него. Той е аналитик, не изпълнител.
— А как, мислите, хората стават изпълнители? Кой ги прави такива? Рицарите на конгресния надзор?
— Вие наистина сте толкова добър, колкото твърдят. И той е постигнал известни резултати. Затова е тук.
— Говорете — каза Конклин, застанал на стола с изпънат гръб и протеза в неудобно положение. — Искам да чуя вашата история.
— Първо жената. Съпругата на Уеб. В безопасност ли е тя?
— Дали е в безопасност — да, но не се чувства особено добре. Съпругът й го няма и тя не знае жив ли е или мъртъв. А за безопасността, тя е в безопасност с мен, не с вас. Аз ще я придружавам, а вие ще трябва да стоите тук.
— Но ние сме отчаяни! — примоли се дипломатът. — Имаме нужда от нея.
— Но тук също може да се проникне. Не искам да я излагам на никакъв риск.
— Тази къща е като крепост!
— Достатъчен е само един проклет готвач в кухнята, един лунатик по стълбите.
— Конклин, изслушайте ме! До нас стигна сведение от паспортната служба на летището. Уеб е в Пекин. Е, той не би отишъл там за нищо на света, ако не преследваше своята цел, единствената цел. Ако по някакъв начин — само Бог знае как — вашият Делта се появи тук с доставката и не намери жена си, той ще убие единствената връзка, която в момента за нас означава всичко. Без нея сме загубени.
— Значи такъв беше сценарият от самото начало. Джейсън Борн на лов за Джейсън Борн.
— Да. Съвсем просто е и без бързо възникналите усложнения той никога не би се съгласил. Сега щеше да бъде в старата си къща в Мейн, заровен в научните си книги.
— Вие наистина сте едно копеле — каза Конклин с известно уважение в гласа. — И бяхте убеден, че той още може да го направи? Да се справи така блестящо, както преди години като Делта?
— На всеки три месеца се извършват проверки на физическото му състояние. Това е част от правителствената програма. Той още е в отлична форма.
— Започнете отначало. — Човекът от ЦРУ се настани удобно на стола си. — Искам да чуя всяка стъпка, защото ще излезе, че слуховете са верни. Намирам се в присъствието на старшото копеле.
— Едва ли, мистър Конклин — каза Хавиланд. — Разбира се, ще имам нужда от вашия коментар.
— Ще го получите. Давайте.
— Добре. Ще започна с име, което със сигурност ви е известно. Шенг Чу Янг. Коментар?
— Той е доста упорит при преговорите с когото и да било и ми се струва, че под благовидната му външност се крие желязна непреклонност. Но все пак е един от най-здравомислещите хора в Пекин. Такива като него трябва да са хилядократно повече.
— Ако броят им беше толкова голям, шансовете за всеобщо клане в Далечния изток щяха да са хилядократно по-големи.
Лин Уенцзу удари с юмрук по масата и деветте фотографии пред него заедно с няколко резюмета на досиета подскочиха във въздуха. Кое? Кое точно? За всяко беше направена съответната справка в Лондон, биографиите на хората бяха внимателно проучени и не беше възможна никаква грешка. Това не бяха просто добре обучени Zhongguo ren, събрани с предварителен бюрократичен подбор, а крайните резултати на усилено търсене на най-ярките умове в държавата — а в някои случаи и извън нея, — които трябваше да заемат най-отговорните места. Британците трябваше да отстъпят водачеството в тайното разузнаване и причините бяха колкото ясни, толкова и неприятни за Лондон. Човекът от Запада никога нямаше да разбере
