върна до колата. Седна, запали двигателя, потегли по улицата, за да паркира отново на стотина метра, и изгаси фаровете. Прикова поглед към изхода на киното.
След минута и петнайсет секунди беглецът от Пекин се появи и се огледа в двете посоки, очевидно ядосан. После се взря право напред и видя това, което търсеше, това, което Лин очакваше от него, след като телефонът в киното не работеше. Разбира се, телефонната кабина от другата страна на пътя. Майорът набра номера, когато неговият подчинен влезе в кабината. Телефонът иззвъня, преди човекът да пъхне монетите си.
— Xing su! Xiao xi! — Лин се закашля, докато шепнеше. — Знаех, че ще намерите телефона! Шенг! Свържете се незабавно! Сапфир е изчезнал! — Майорът свали микрофона, готов да отговори на обаждането от телефонната кабина.
Обаждането не дойде. Лин се обърна и отправи поглед към пластмасовата кабинка. Агентът беше избрал друг номер, но не говореше. Човекът в Абърдийн беше чист.
Майорът слезе от колата, прекоси пътя и стигна до сенките на отсрещните дървета, без да изпуска от очи кабинката. Стоеше в относителната тъмнина, като се движеше бавно и проклинаше гените, които му бяха дали този ръст. Без да излиза от сянката, той се приближи към кабината. Беглецът бе на два метра от Лин с гръб към него и говореше развълнувано:
— Кой е Сапфир? Защо точно този телефон? За какво му трябвам?… Не, казах ти, че използва името на водача!… Да, неговото име… Без никакъв код или символ! Абсолютна лудост!
Лин Уенцзу чу всичко, което искаше да чуе. Извади автоматичния си пистолет и бързо излезе от тъмнината.
— Прекъснаха филма и запалиха осветлението. Куриерът и аз бяхме…
— Затвори телефона! — заповяда майорът.
Предателят се обърна.
— Ти! — извика той.
Лин изблъска навътре двойния агент и тресна слушалката.
— Достатъчно! — изрева той.
Изведнъж усети ледено острие, което се заби в корема му. Беглецът дръпна ножа и го вдигна за втори удар. Лин натисна спусъка. Звукът от изстрела проехтя по тихата улица и двойният агент падна на земята с разкъсано от куршума гърло, откъдето бликна кръв и намокри студения бетон.
— Nii made! — извика някой отляво на майора, изричайки проклятие. Това беше човекът, с когото агентът бе разговарял в киното. Той вдигна пистолета си и стреля, докато огромното тяло на майора го нападна и се стовари отгоре му като стена. Зейна рана близо до дясното рамо на Лин, но убиецът беше загубил равновесие. Лин стреля отново; човекът се строполи на земята. Беше мъртъв.
От другата страна на улицата порнофилмът беше свършил и ядосаната тълпа започна да излиза. С последните остатъци от огромната си сила тежко раненият Лин повдигна телата на двамата мъртви конспиратори и с мъка ги завлече до колата си. Няколко души от публиката го изгледаха, сякаш не проумяха напълно видяното. Малко преди да стигне до колата си, той отново се обърна. Те продължиха да го зяпат с безразлични погледи.
Алекс Конклин се изправи от стола и шумно завлачи протезата си, докато стигна до тъмния прозорец.
— Какво, по дяволите, искате да кажа? — попита той посланика.
— Че при създалите се обстоятелства съм постъпил по единствения възможен начин, единствения, който би предизвикал Джейсън Борн да се задейства веднага. — Хавиланд вдигна ръка. — Преди вашия отговор трябва да ви кажа, че Кетрин Стейпълс не се съгласи с мен. Тя смяташе, че е трябвало директно да апелирам към Дейвид Уеб. Той е ученик на Далечния изток, експерт, който би разбрал цената на всички залози на трагедията, която може да произтече.
— Тя е била луда — каза Алекс. — Той щеше да ви каже да се разкарате.
— Благодаря за това — кимна с глава дипломатът.
— Но почакайте — прекъсна го Конклин. — Той щеше да ви откаже не защото смята, че грешите, а защото сам се съмнява в собствените си сили. А когато сте отвлекли Мари, това просто механично го е върнало назад и го е накарало да бъде човекът, който той искаше да забрави.
— Е?
— Ти наистина си гадно копеле, мръсник такъв.
Внезапно се разнесе звук от сирени и лъчи от фарове започнаха да кръстосват стъклата на прозореца. Оглушителни изстрели, придружени от резки спирачки и удар в метал, изпълниха вечерния мрак. Посланикът и човекът от ЦРУ приклекнаха на пода; след секунди всичко свърши. И двамата се изправиха и в този момент вратата с трясък се отвори. В очертанията й се появи Лин Уенцзу с окървавени гърди и стомах и се олюля, носейки две мъртви тела под всяка мишница.
— Ето го вашия предател, сър — каза майорът, изпускайки двете тела. — И мой колега. С тези двамата, предполагам, че „Драгънфлай“ е в безопасност от Шенг… — Уенцзу подбели очи, падна на пода и изстена.
— Извикайте линейка! — закрещя Хавиланд на скупчените около вратата хора.
— Вземете превързочни материали, нещо за дезинфекция, каквото намерите! — викаше Конклин и се затича доколкото можеше към падналия китаец. — Спрете проклетата кръв!
29.
Борн седеше в тъмнината на задната седалка. От лунната светлина и силуетите на дърветата странни отблясъци и сенки играеха в купето на автомобила. В определени моменти неочаквано той се навеждаше напред и притискаше цевта във врата на своя затворник.
— Само гледай да свърнеш от пътя, и получаваш куршум в главата. Нали ти е ясно?
И винаги, неизменно следваше един и същи отговор, произнесен с характерен британски акцент.
— Не съм глупак. Ти си зад мен и имаш оръжие, а аз не мога да те видя.
Джейсън беше изскубнал огледалото за обратно виждане без никакво усилие.
— Тогава аз съм твоите очи, аз ще съм и краят на твоя живот.
— Разбрано. — Бившият офицер от Кралския десантен батальон повтаряше, без да променя израза на лицето си.
Пътната карта беше в скута на Джейсън, фенерчето в лявата ръка, а пистолетът в дясната; Борн бе проучил пътищата, водещи на юг. Постепенно Джейсън все по-ясно осъзнаваше, че времето е негов враг. Въпреки че дясната ръка на убиеца беше изцяло обездвижена, Борн знаеше, че не може да мери сили с по- младия. Бурните последни дни бяха оказали своето въздействие във физически и психически план, а също — независимо дали Джейсън Борн искаше да си го признае, или не — и в емоционален. Дори Борн да не го признаваше, то всяка клетка от тялото на Уеб крещеше: „Остави ме на мира! Ти не си ми полезен с нищо!“
От време на време Джейсън усещаше нажежаването на клепачите си. Той рязко ги отваряше и щипеше до кръв чувствителната плът от вътрешната страна на бедрото си. Спомни си отново максимата, която беше откраднал от Еко: „Сънят е оръжие, не го забравяй никога!“ Забрави го, Еко… храбри Еко… няма време за почивка, нито място.
Както приемаше своята самооценка, трябваше да оцени и състоянието на своя пленник. Убиецът беше непрекъснато нащрек, това се забелязваше по реакциите му зад волана, тъй като Джейсън му беше наредил да кара със сравнително висока скорост по тъмните непознати пътища. Очите му, когато ги зърнеше, все шареха, а той ги виждаше често, когато казваше на убиеца ту да намали, ту да завие по някакъв път вляво или вдясно. Тогава имитаторът леко извръщаше глава и така отблизо лицето му шокираше Джейсън. Въпросите на десантчика бяха повърхностни, отнасящи се само до заповедите, отправени към него, но всъщност той правеше непрекъсната оценка на физическото и умственото състояние на човека от задната седалка. Беше трениран убиец, смъртоносна машина, която знаеше, че оцеляването е в пряка зависимост от спечеленото надмощие над врага. Той гледаше и слушаше притаен в очакване на момента, когато клепачите на неговия неприятел можеха да се затворят за кратък момент или когато оръжието изведнъж
