собственото си повръщано. Ти също ги видя и тогава се хилеше. Е, как е сега? О, да, забравих, че не можеш да говориш. — Той блъсна убиеца напред и хвана раменете му, като го накара да върви наляво. — Ще минем към края на пистата — каза той. — Мърдай!
Докато вървяха през тревата, Борн разгледа относително примитивното летище. Оттатък едноетажната постройка имаше малка кръгла сграда, остъклена отпред, но без никаква светлина вътре освен един прожектор в централната част на покрива. Тази сграда беше чакалнята на Джинан, а слабо осветеният четвъртит силует на покрива — командната кула. На около шейсетина метра вляво се виждаше огромен ремонтен хангар с висок покрив и подвижни стълби близо до широко отворените врати. Той беше очевидно пуст; работниците още не бяха дошли. Надолу към южния край на пистата се открояваха едва пет самолета, металът им блестеше на утринното слънце. Летището Джинан беше само помощно, но несъмнено и то като повечето летища в Китай биваше усъвършенствано в стремежа за повече чужди инвестиции. Разбира се, много работа трябваше да се свърши, преди то да може да функционира като международно.
— Ще влезем в хангара — прошепна Борн и побутна убиеца в гърба. — И запомни, ако вдигаш шум, хората наоколо ще те убият преди мен. А аз ще имам възможност да избягам, защото ти ще ми я дадеш. Не се съмнявай в това. Залегни!
На около трийсет крачки от тях се появи пазачът, току-що излязъл от тъмния хангар. На рамото му висеше пушка. Той протегна ръце и се прозя. Борн разбра, че това е моментът да действа, друг удобен случай едва ли щеше да има. Убиецът лежеше на земята с отворена уста, вързаните с тел ръце бяха под него. Като хвана свободния край на въжето и изправи главата му, Джейсън направи две бързи примки около врата му.
— Помръднеш ли, задушаваш се — прошепна Борн и се изправи.
Бързо изтича до стената на хангара, стигна до ъгъла и надзърна в посоката, накъдето беше тръгнал пазачът. Мъжът стоеше неподвижно. Тогава Джейсън разбра. Той уринираше. Борн заби крак в тревата и стартира напред, като удари човека в основата на гръбнака. Онзи се строполи в безсъзнание. Джейсън го извлече назад до ъгъла и после до мястото в тревата, където неподвижно лежеше убиецът.
— Има на какво още да се учиш, майоре — каза Борн, като махна примката от врата му. Фактът, че тази примка не би могла да причини нищо повече от леко пристягане, и това, че десантчикът не го разбра, беше показателен. Неговият пленник не можеше да мисли пространствено. Не стресът задвижваше въображението му, а само произнесената смъртна заплаха. Трябваше да вземе предвид това.
— Стани — нареди му Борн. Убиецът стана и пое въздух с широко отворената си уста; очите му бяха пълни с омраза.
— Помисли за Еко — каза Борн със същото чувство. — Извини ме, имах предвид Д’Анжу, човека, който ти върна живота — този живот впоследствие много ти хареса, нали? Чуй ме сега и ме чуй добре. Искаш ли да ти сваля въжето?
— Ъхъ! — изстена убиецът и закима с глава.
— И да ти освободя палците?
— Ъхъ, ъхъ!
— Но както се казваше в добрите стари времена — продължи Джейсън и измъкна пистолета от колана си, — имам някои условия. Нали схващаш: или ще се измъкнем оттук живи, или ще изчезнем, като тленните ни останки ще бъдат предадени на китайския огън. Останки сами по себе си без минало и бъдеще и, разбира се, без спомени… Виждам, че те отегчавам. Е, съжалявам, няма да те развържа тогава.
— Ъъъъ!
— Добре, щом настояваш. Разбира се, няма да ти давам оръжие и ако те видя, че искаш да се сдобиеш с някакво, ще те застрелям. Но ако се държиш прилично, има малка възможност да се измъкнем оттук. И още нещо — каза Джейсън и развърза въжето отзад, докато то падна около раменете му. — Това е найлон или полиуретан, или все едно как го наричат. Когато се нагрее, се подува като гъба и няма начин да се развърже. Ще бъде вързано здраво около глезените ти и ти едва ще можеш да пристъпваш и всичко това само защото съм техничар. Ясен ли съм?
Убиецът кимна и Борн рязко го удари в сгъвката на крака, като го прати на земята. От палците му течеше кръв. Джейсън мина от предната му страна и пъхна цевта на пистолета в устата му, докато развързваше втория възел на тила.
— Боже всемогъщи! — извика убиецът, когато въжето бе освободено.
— Радвам се, че си така религиозен — каза Джейсън, остави оръжието на земята и бързо омота въжето около глезените му, като пред всеки глезен направи по един подобен възел, след което със запалката си подпали краищата. — Това е необходимо. — Той вдигна пистолета си и го опря в челото му, докато размота телта от китките му. — Готов си. И внимавай с палците, наранени са.
— Дясната ми ръка е омекнала като бисквитена торта! — каза англичанинът и с мъка започна да развързва възлите около палците си. Накрая ги освободи и засмука кръвта от раните си.
— Нуждаете ли се от нещо друго, мистър Борн?
— Превръзки. Пръстите ми кървят.
— Колко си образован. — Борн взе сака си и го пусна пред десантчика, като с пистолета държеше на мушка челото му. — Бръкни вътре. Рулото лейкопласт е най-отгоре.
— Намерих го — каза убиецът, като бързо размота от лентата и нави на всеки палец. — Това нещо е жестоко за когото и да било.
— Помисли за Д’Анжу! — каза Борн рязко.
— Той искаше да умре, за Бога! Какво трябваше да направя аз?
— Нищо. Защото ти си нищо.
— Той ме превърна в теб…
— А, за това нямаш достатъчно талант — каза Джейсън Борн. — Просто ти липсва. Нямаш пространствено мислене.
— Това пък какво значи?
— Поумувай. — Делта се изправи. — Сега стани!
— Кажи ми — каза убиецът и стана, загледан в цевта срещу себе си. — Защо аз? Защо скъса с твоя бизнес, с твоите задачи?
— Защото никога не съм бил в този бизнес.
Внезапно светлина заля цялото поле, жълтите маркери отстрани на пистата светнаха. От централната сграда изскочи група хора и една част влезе в тъмния отвор на хангара, а друга тръгна към редицата ниски постройки от дясната му страна, откъдето след малко се разнесе рев на двигатели. Светлините в терминала бяха запалени, изведнъж всичко наоколо се раздвижи.
— Вземи куртката и шапката — посочи Борн към лежащия в безсъзнание до тях. — Облечи ги!
— Няма да ми станат!
— По-късно Савил Роу ще ги преправи специално за теб. По-живо!
Имитаторът го направи, но дясната ръка му създаваше такъв проблем, че Джейсън трябваше да му държи ръкава. Борн опря оръжието си в гърба му и двамата изтичаха към стените на хангара и тръгнаха покрай тях, докато стигнаха до края.
— Съгласен ли си по този въпрос? — прошепна Борн и погледна лицето, което толкова му напомняше неговото преди години. — Или ще се измъкнем, или ще умрем.
— Разбрано — каза десантчикът. — Онова копеле с меча е напълно побъркано. Искам да се махна оттук!
— Преди беше на съвсем друго мнение.
— Ако бях издал мислите си, оня маниак щеше да се обърне срещу мен!
— Кой е той?
— Никога не съм знаел името му. Имах само няколко свръзки, които трябваше да ме заведат при него. Първата беше човек на име Су Янг от гарнизона в Гуандонг…
— Чувал съм това име. Наричат го още Свинята.
— Може би името е точно, не знам.
— И после?
— За мен трябваше да се остави номер на пета маса в казиното…
— „Кам Пек“ в Макао — прекъсна го Джейсън. — И после?
