паднеше на земята, или пък когато главата на врага можеше за миг да се отпусне назад. Това бяха знаците, които той очакваше, моментите, в които със светкавична бързина би могъл да обърне положението в своя полза. При тези обстоятелства защитата на Борн зависеше напълно от умственото му състояние, от това непрекъснато да прави най-малко очакваното, така че психологическото равновесие да бъде на негова страна. Но колко дълго можеше да продължи това — щеше ли самият той да издържи?
Времето беше главният му враг, убиецът пред него беше второстепенен проблем. Трябваше да продължава да мисли, да накара въображението си да работи. Равновесието! Трябваше да го задържи на своя страна. „Мисли! Действай! Прави най-малко очакваното!“
Той свали заглушителя от цевта на пистолета си, насочи го към десния страничен прозорец и натисна спусъка. Експлозията беше оглушителна и звукът от пръснато стъкло се сля с нея.
— За какво, по дяволите, беше това? — извика имитаторът, здраво стиснал волана.
— Искам да те науча на някои неща за равновесието — отговори Джейсън. — Трябва да ти стане ясно, че аз съм неуравновесен човек. Със следващия изстрел мозъкът ти би могъл да се разстеле върху предното стъкло.
— Ти си шибан психопат, ето какво си!
— Радвам се, че разбираш.
Картата. Едно от преимуществата на този вид пътни карти бяха обозначените със звездички гаражи край главните пътища, които работят двайсет и четири часа в денонощието. Човек трябваше само да помисли за всеобщото объркване, което би настъпило от непрекъснато развалящия се военен и правителствен транспорт, за да разбере необходимостта им. И, разбира се, те бяха добре дошли за Борн.
— На около четири мили по този път има бензиностанция — каза той на убиеца. — Спри колата и напълни резервоара, без да обелиш дума с някого. Ако се опиташ, естествено, ще бъде ужасно глупаво, защото не говориш езика. Трябва да запомниш няколко думи, от които се нуждаеш.
— А ти говориш ли езика?
— Да, затова аз съм оригиналът, а ти обикновен фалшификат.
— Е, така да бъде, мистър Оригинал!
Джейсън отново стреля, като отнесе остатъка от прозореца.
— Фалшификат! — изкрещя той, извисявайки глас над вятъра. — Запомни това.
Времето беше враг.
Той изброи наум нещата, които притежаваше, а те не бяха много. Парите бяха главният му коз; имаше повече, отколкото стотина китайци можеха да спечелят за неколкостотин живота, но те сами по себе си не означаваха нищо. Единствено времето имаше значение. Ако по някакъв начин можеше да се измъкне от огромната китайска земя, това трябваше да стане по въздуха. Отново се вгледа в картата. Пътят до Шанхай щеше да продължи петнайсет часа, ако колата издържеше, ако той издържеше и ако успееха да се промъкнат през проверките по пътищата, тъй като той добре знаеше, че е сигнализирано на всички постове за двама западни терористи, които ще се опитат да преминат. Щяха да ги заловят, щяха да заловят и двамата, а дори и да стигнеха до Шанхай, колко ли усложнения щяха да се появят след това!
Имаше вариант — винаги има още варианти. Беше наистина лудост дори да се мисли за това, но друг начин нямаше.
„Времето е твой враг. Направи го! Нямаш избор!“
Той загради с кръгче малко обозначение в покрайнините на град Джинан. Едно летище.
Утрото настъпи. Всичко беше пропито с влага. Земята, високата трева и металната ограда блестяха от утринната роса. Единствената писта представляваше черна ивица, врязваща се в полето с ниско окосена трева, която беше наполовина зелена от днешната роса, наполовина обгорена от вчерашното неистово слънце. Черният седан беше паркиран встрани от пътя за летището и отново покрит с клони. Имитаторът беше обездвижен още веднъж, този път откъм палците. Като опря пистолета в дясното му слепоочие, Джейсън заповяда на убиеца да навие двете макари, свързани с тел около всеки палец, като самото стягане се осъществяваше от приплъзващите се възли, и след това преряза телта с резачката, прибра макарите, а свободните краища върза стегнато около китките му. Както десантчикът разбра, с всяко леко движение — извиване или разделяне на ръцете встрани — телта се впиваше дълбоко в плътта му.
— Ако бях на твое място — каза му Борн, — щях да внимавам. Представяш ли си какво е усещането да си без палци? Или с прерязани китки?
— Мръсен техничар!
— По-добре ми повярвай.
Оттатък пистата запалиха осветлението в едноетажната постройка с дълга редица прозорци откъм тяхната страна. Джейсън взе вързопа с дрехи, който носеше, развърза двата стягащи колана, нахвърля дрехите по тревата и после ги подреди. Имаше голяма куртка в стил Мао, огромни смачкани панталони и платнена шапка с козирка, която беше част от това облекло. Той облече куртката и я закопча над тъмния си пуловер, сложи шапката и се изправи, като навлече панталоните направо върху своите. Стегна ги с колан на кръста. Поизглади куртката и се обърна към убиеца, който го наблюдаваше любопитно и с почуда.
— Иди до оградата — каза Джейсън, наведе се и бръкна в сака си. — Застани на колене и се наведи напред — продължи и извади найлоново въже с дължина около два метра. — Да те видя как забиваш лицето си в мрежата. Очите напред! Бързо!
Убиецът направи исканото; вързаните му ръце се намираха между тялото и оградата, а главата му бе притисната в телената мрежа. Борн бързо се приближи и със сръчни движения провря въжето през квадратчетата от дебела тел, после го издърпа и го върза с два възела на тила на убиеца. Всичко това с такава сръчност и толкова неочаквано, че бившият офицер не успя дори да гъкне, преди да разбере какво става.
— Кой, по дяволите, си ти, Господи!
— Както онзи маниак отбеляза за Д’Анжу, преди да му отсече главата, оттук не можеш да избягаш, майоре.
— Ще ме оставиш тук? — попита убиецът зашеметен.
— Не ставай глупав. Ние сме като две части на катамарана. Където съм аз, там си и ти. Всъщност ти тръгваш пръв.
— Накъде?
— През оградата — каза Джейсън и извади резачката за тел от сака, след което започна да изрязва отвор около торса на убиеца и въздъхна, когато разбра, че телта беше много по-мека от онази на оградата на резервата. След като очертанията бяха готови, Борн пристъпи напред и постави крак между плешките на имитатора. Прехвърли върху крака си цялата тежест на тялото и с всичка сила блъсна напред. Убиецът и парчетата от оградата паднаха на тревата от другата страна.
— Исусе! — изкрещя от болка десантчикът. — Много ти е смешно, нали?
— Сериозен съм като гробарска лопата — отвърна Джейсън. — Всяко движение, което правя, е много добре премислено и напълно сериозно. Изправи се и не повишавай глас.
— Но аз съм вързан за идиотската ограда!
— Парчето е свободно. Изправи се и се обърни.
С несигурни движения убиецът се изправи и се олюля на краката си. Борн разгледа творението си. Гледката на това парче телена мрежа, прикрепено към горната част на тялото и минаващо пред лицето, сякаш се крепеше на издадения напред нос, наистина беше смешна. Но причината, поради която бяха тук, никак не беше смешна. Само когато убиецът беше обезопасен по такъв начин и стоеше пред очите му, рисковете бяха елиминирани. Джейсън не можеше да контролира онова, което бе извън погледа му, а това, което не виждаше, би могло да му струва живота…. И което е по-важно, живота на съпругата на Дейвид Уеб.
Борн се пресегна и сряза възела отзад, при което оградата падна на земята и преди убиецът да може да се осъзнае, Джейсън намота въжето около главата му и го вдигна нагоре, така че да минава през устата му. Той стегна въжето още, докато челюстта на десантчика се отвори и устата му се превърна в тъмна дупка с венец от бели зъби. От гърлото на убиеца долетяха нечленоразделни звуци.
— Как се чувствате, майоре? — попита Борн, докато връзваше отзад останалата дължина от петдесет сантиметра. — Видях Д’Анжу и останалите. Те не можеха да говорят, можеха само да се давят в
