напълно тайните на азиатския ум, а същевременно всякакви грешки от рода на подвеждаща или погрешно преценена информация бяха недопустими. Лондон трябваше да разбере — целият Запад трябваше да разбере — как точно стоят нещата… за благото на Хонконг и за благото на целия Далечен изток.
Самият Лин не вярваше, че неговата специална част от разузнавачи е от кардинално значение при решаването на политически въпроси, съвсем не. Но беше напълно сигурен, че ако колонията трябва да разполага с такъв специален отдел, то той трябва да се оглави и да се състои от хора, които се справят с работата си по възможно най-добрия начин, а в това число не влизаха ветераните от британските секретни служби с европейска ориентация, колкото и блестящи да са били. В началото те изглеждаха съвсем еднакво и не се справяха нито със средата, нито с езика. След години работа и блестящо изпълнявани задължения Лин беше призован в Лондон и в продължение на три дни го разпитваха мрачни специалисти по разузнаването в Далечния изток. Все пак на сутринта на четвъртия ден се появиха усмивки заедно с препоръката майорът да поеме командването на Хонконгския специален отдел с право на неограничена власт. И години след това той напълно се придържаше към оказаното доверие от комисията и го оправдаваше. Но сега разбираше, че в най-важната операция в професионалния му и личен живот се беше провалил. Под негово командване бяха трийсет и осем офицери от Специалния отдел и той беше избрал деветима от тях, за да участват в тази изключително налудничава операция. Но той я смяташе за такава само докато не чу необикновеното обяснение на посланика. Деветимата бяха най-изключителните сред трийсет и осмината; всеки от тях при определени обстоятелства можеше сам да поеме командването, ако водачът им бъде изваден от строя. До момента той се подписваше за изпълнението на служебните им задължения. И се бе провалил. Един от деветимата беше предател.
Нямаше смисъл да преглежда досиетата отново. Каквито и основания за подозрения да намереше там, всяко от тях щеше да отнеме много време, докато се изясни, още повече, че самият човек беше заблудил и него, и Лондон. Нямаше време за сложни анализи, за мъчително бавно проучване на девет отделни живота. Имаше една-единствена възможност. Фронтално нападение срещу всеки поотделно и думата фронт беше част от плана му. След като бе могъл да изиграе ролята на тайпан, щеше да се справи и с ролята на предателя. Разбираше, че в плана му се крият много рискове, рискове, които нито Лондон, нито американецът Хавиланд биха толерирали, но те трябваше да бъдат поети. Ако планът му не успееше, Шенг Чу Янг щеше да бъде алармиран за тайнствената война, водена срещу него, и контрадействията му биха били равни на катаклизъм, но като цяло Лин Уенцзу не смяташе да се проваля. Ако знамението за неуспех се изпишеше от северните ветрове, нищо друго нямаше да има значение — най-малко неговият собствен живот.
Майорът се пресегна към телефона. Натисна бутона на командното табло, с който повика радиооператора от компютърния комуникационен център на МИ-6, Специален отдел.
— Да, сър? — прозвуча гласът от бялата строго охранявана стая.
— Кой от „Драгънфлай“ е все още на работното си място? — попита Лин, като назова елитната единица от девет души.
— Двама, сър. В коли с номера три и седем, но с останалите мога да се свържа след минути. Петима се прибраха в центъра, а на останалите имам телефоните. Една от колите е до киното при пагодата и ще остане там до единайсет и половина, но и с този човек можем да се свържем. Другият е в яхтклуба в Абърдийн с жена си и нейното семейство. Тя е англичанка, нали знаете?
Лин се засмя тихо.
— Какво, и да приспаднем сметката на семейството от нашия и без това мизерен бюджет.
— Дали наистина е възможно, сър? Ако да, не може ли аз да заема мястото му в „Драгънфлай“?
— Не ставай нахален.
— Извинете, сър…
— Шегувам се, млади човече. Следващата седмица ще те заведа на великолепен обяд. Справяш се отлично с работата си и много разчитам на теб.
— Благодаря ви, сър!
— Благодарностите са мои.
— Да се свържа ли с „Драгънфлай“ под тревога?
— Можеш да се свържеш с всеки от тях, но за тревога и дума да не става. Всички са претрупани с работа и не са имали почивен ден от седмици. Кажи им, че, естествено, искам всяка промяна в местопребиваването им да се докладва и че за следващите двайсет и четири часа имаме достатъчно хора и ако не възникне допълнителен проблем, могат да се прибират вкъщи, което не значи да се мотаят по баровете. Кажи им, че ги съветвам да си отпочинат добре.
— Да, сър. Ще се зарадват, сър.
— Аз ще обикалям наоколо в друга кола. Сигурно отново ще се обадя. Стой буден.
— Разбира се, майоре.
— И така, очаква те обяд, млади човече.
— Ако позволите, сър — каза ентусиазираният радиотелефонист, — и казвайки това, знам, че говоря от името на всички ни: не бихме искали да работим за другиго освен за вас.
— Печелиш два обяда.
В паркирания автомобил пред жилищна сграда на улица „Юн Пинг“ Лин свали микрофона от стойката му върху командното табло.
— Тук „Драгънфлай-нула“. Обадете се.
— Да, сър?
— Свържете ме към директната телефонна линия с промяна на честотата на вълната. Ще разбера, че съм включен, като чуя ехото по линията, нали?
— Естествено, сър.
Слабото ехо се появи заедно със сигнала. Майорът набра номера и след малко му отговори женски глас:
— Да?
— Господин Жу! Kuai! — каза Лин, подтиквайки жената да побърза.
— Разбира се — отговори тя на кантонски.
— Жу на телефона — отговори мъжки глас.
— Xin su! Xiao Xi! — Лин заговори с гърлен шепот — това беше глас на отчаян човек, който се моли да бъде чут. — Шенг! Обадете се веднага! Сапфир е изчезнал!
— Какво? С кого говоря?
Майорът натисна вилката и бутона от дясната страна на микрофона.
Радиотелеграфистът се появи на секундата.
— „Драгънфлай“, кажете?
— Отсега нататък се свързвай с личната ми линия само с промяна на вълната и препращай всичките обаждания по този начин. Това ще бъде процедурата до второ нареждане. Разбрано?
— Да, сър.
Телефонът в колата иззвъня и майорът подхвана с небрежен глас:
— Да?
— Майоре, обажда се Жу. Току-що имах едно много странно позвъняване. Обади ми се човек с глас на тежко ранен и ми каза да се свържа с някого на име Шенг. Трябваше да предам, че Сапфир е изчезнал.
— Сапфир — каза майорът с изострено изведнъж внимание. — Не казвай нищо на никого, Жу! Проклети компютри! Не зная как става така, но този разговор беше за мен. Това няма нищо общо с „Драгънфлай“, не казвай нищо на никого!
— Разбрано, сър.
Лин запали колата и спря на няколко преки по на запад, близо до улица „Танлунг“. Той повтори упражнението и отново получи обаждане от домашния телефон.
— Майоре?
— Да?
— Току-що ми се обади един, който приличаше на умиращ! Искаше от мен да…
Обяснението беше същото. Била е направена опасна грешка и чутото трябваше да се пази в пълна
