коляно в стомаха на пленника си.
— Чуй ме добре, боклук такъв! — каза той, останал без дъх, а потта се стичаше по лицето му. — Дали ще умреш, или не, няма значение за мен. След няколко минути изобщо няма да ме интересуваш, но дотогава си част от плана, моя план! А дали ще умреш, или не, зависи от теб. Просто ти давам шанс, какъвто ти никога не си давал на твоя жертва. Сега стани! Прави което ти казвам, или този последен шанс за теб ще хвръкне заедно с главата ти — а на тях им обещах точно това.
Стигнаха до колата. Делта вдигна сакото си и като извади пистолета, който беше взел в Пекин, го показа на десантчика.
— На летището в Джинан ме помоли за оръжие, нали? — Убиецът кимна; очите му бяха широко отворени, устата му зейнала под останалата превръзка. — То е твое — продължи Борн без никакви емоции. — След като прескочим тази ограда ей там и застанеш пред мен, ще го получиш. — Убиецът се намръщи и присви очи. — Забравих — каза Делта. — Ти не можеш да я видиш. Това е строго охраняваната къща на около триста метра нагоре по пътя. Ще влезем вътре. Аз ще убия всеки, когото мога. Ти? Имаш девет патрона, а аз ще ти дам и нещо допълнително. Едно „балонче“. — Делта извади пакет пластичен експлозив от Монкок и го показа на своя пленник. — Близо до ума е, че няма да можеш да се изкатериш по стената, твоят път е единствено през главната порта; ще трябва да минеш по диагонал вдясно. За целта ще трябва да убиеш всеки, който ти се изпречи на пътя. Експлозивът може да бъде настроен за взрив след десет секунди — това е минимумът. Оправи се по който начин ти харесва.
Убиецът вдигна ръце и посочи превръзката на устата си. Искаше да му бъдат развързани ръцете.
— До стената — каза Делта. — Когато съм готов, ще отрежа въжето. Но когато го направя, ако се опиташ да си свалиш превръзката на устата, преди да съм ти казал, проваляш целия си шанс.
Убиецът го погледна и кимна.
Джейсън Борн и смъртоносният му спътник тръгнаха по пътя към строго охраняваната къща.
Конклин се втурна надолу по стълбите на болницата с най-голямата бързина, на която беше способен, като се държеше за парапета, и след като стъпи на тротоара, трескаво се заозърта за такси. Нямаше никакво такси, а вместо това една сестра в униформа четеше вестник на светлината на лампите към входа на паркинга.
— Извинете, мис — каза Алекс, останал без дъх. — Говорите ли английски?
— Малко — каза жената, очевидно забелязала протезата и раздразнения глас. — Имате проблем?
— Много голям при това. Трябва да взема такси. Трябва да намеря веднага един човек, а това не може да стане по телефона.
— Могат да се обадят от регистратурата и да ви извикат. Когато си тръгвам от работа, винаги ми извикват такси.
— Сега вие го чакате, така ли?
— Ето го, идва — посочи жената приближаващите се фарове.
— Мис! — извика Конклин. — Спешно е! Умира човек, а може да умре и втори, ако не се свържа с него!
— Успокойте се — отвърна сестрата. — Вие бързате, не аз. Вземете това такси, аз ще си повикам друго.
— Благодаря ви — каза Алекс, когато колата опря гуми в бордюра. — Благодаря ви много — добави и се метна в колата. Жената кимна с усмивка, обърна се и тръгна нагоре по стъпалата. В този момент стъклените врати се отвориха с трясък и двама от хората на Лин изскочиха навън. Единият спря жената и я заразпитва, другият застана на ръба на тротоара и замижа в посока на отдалечаващото се такси.
— Бързо! — каза Алекс на шофьора, когато минаха през портата. — Kuai diar, ако това е правилно.
— Ще свърши работа — каза уморено шофьорът на перфектен английски. — Все пак по-добре да си бяхте казали „бързо“.
Началото на булевард „Натан“ представляваше вход към луминисцентния свят на Златната миля. Блестящите светлини, трепкащите реклами с всички цветове на дъгата караха човек да съжали всеки роден далтонист. Там Алекс слезе от таксито. Закрачи с болка, куцането му се засили, усещаше подути вените на крака без стъпало. Тръгна към източния тротоар и очите му бяха като на дива котка, търсеща малкото си в територията на хиени.
Стигна до четвъртата пряка, мястото, което беше определил като крайна точка на разходката им. Къде бяха те? Къде бяха стройният добре сложен Панов и високата червенокоса Мари? Инструкциите му бяха точни. Първите четири преки по източния тротоар. Мо повтори на глас мястото… О, Господи! Той търсеше двама, чиято външност можеше да бъде дублирана от стотици хора по тази претъпкана улица. Но очите му търсеха жена с червеникава коса, а нейната сега беше друга! Косата й бе боядисана сива с бели кичури! Алекс се върна към Сализбъри, сега очите му търсеха определена цел.
Ето ги! Стояха с гръб към него до една количка, богато отрупана с копринени платове.
— Тръгвайте с мен! — каза Конклин, като хвана и двамата за лактите.
— Алекс! — извика Мари.
— Добре ли си? — попита Панов.
— Не — каза човекът от ЦРУ. — Никой от нас не е.
— С Дейвид наистина е станало нещо, нали? — Мари хвана ръката на Конклин и я стисна.
— Не сега. Побързайте. Трябва да се махнем оттук.
— Те са тук? — простена Мари, като се оглеждаше със страх в очите.
— Кой?
— Не знам! — извика тя над глъчката от тълпата.
— Не, не са тук — каза Конклин. — Хайде. При хотела ни чака такси.
Тримата забързаха надолу по булевард „Натан“ и за Мари и Мо не остана скрито, че Алекс едва вървеше.
— Трябва ли да бързаме така? — попита психиатърът.
— Абсолютно се налага!
— Теб те боли — каза Мари.
— Хич да не ти пука! И на двамата ви говоря. Не ми се слушат глупостите ви!
— Тогава ни кажи какво се е случило? — изкрещя Мари, докато пресичаха улицата, гъмжаща от коли, колички, търговци и туристи, тръгнали към ярко светещата Златна миля.
— Ето го таксито — каза Конклин, когато се приближиха към Сализбъри Роуд. — Бързо. Шофьорът знае къде да ни откара.
Вътре в таксито Мари отново стисна ръката на Конклин.
— Отнася се за Дейвид, нали?
— Да. Върнал се е. Той е тук, в Хонконг.
— Благодаря ти, Господи!
— Да се надяваме.
— Какво означава това? — попита психиатърът рязко.
— Нещо е тръгнало не както трябва. Сценарият се беше променил.
— По дяволите! — избухна Панов. — Не можеш ли да говориш нормално.
— Той иска да каже или че Дейвид е направил нещо, което не е трябвало, или че не е направил нещо, което са очаквали от него.
— Приблизително така е. — Очите на Конклин се обърнаха към светлините на пристанище Виктория и остров Хонконг. — Свикнах да предвиждам ходовете на Делта още преди да ги е направил. По-късно, когато стана Борн, можех да го предвиждам все още, защото познавах възможностите му и знаех кои ще използва. Сега Делта се е заловил за работа и както е ставало много пъти в миналото, враговете му са го подценили. Надявам се, че греша. Боже, дано да греша!
С оръжие, опряно в тила на убиеца, Делта се провираше тихо между провесените клони на дърветата пред високата стена на строго охраняваната къща. Убиецът каза нещо иззад превръзката. Бяха на десет стъпки от тъмния вход. Делта опря оръжието в десантчика и прошепна:
— На стената или на земята няма подвижни светлини. Върви напред! Ще ти кажа кога да спреш.
