Борн изслуша описанието на секретната къща, тихо, охранявано имение в богат квартал. Чу това, което трябваше да чуе, друго не му беше необходимо. Удари с кокалената дръжка на ножа черепа на мъжа и върна превръзката на устата му, след което се изправи на крака. Погледна нагоре към пожарния изход, където тялото на убиеца едва се виждаше.
Те искаха Джейсън Борн и бяха готови да убиват за това. Щяха да получат двамата Джейсън-Борновци и да умрат заради лъжите си.
31.
Посланик Хавиланд се сблъска с Конклин пред полицейската стая в коридора на болницата. Решението на дипломата да говори с човека от ЦРУ в претъпкания коридор с бели стени дойде именно от факта, че наоколо имаше много хора. Сестри, санитари, лекари и пациенти обикаляха в непрестанно движение, вдигаха се телефони, които сякаш не спираха да звънят.
— Борн се е обадил — каза Хавиланд.
— Да излезем отвън — каза Конклин.
— Не можем — отвърна дипломатът. — Вероятно Лин ще умре всеки момент или всеки момент ще го видим. Няма да мърдаме оттук, а и докторът знае, че сме дошли.
— Тогава да влезем в стаята.
— Вътре има петима служители. Едва ли бихте искали да чуят разговора ни.
— Страхувате се, така ли?
— Трябва да мисля за всички нас едновременно. Не за един, двама или трима, а за всички нас.
— А какво искате от мен?
— Жената. Знаете това.
— Зная, разбира се. А какво ще предложите вие?
— Боже мой, Джейсън Борн!
— Аз искам Дейвид Уеб, искам съпруга на Мари. Трябва да се уверя, че той е тук, в Хонконг, и е жив. Със собствените си очи.
— Не е възможно.
— Тогава ми обяснете защо.
— Преди да се покаже, той трябва да разговаря с жена си по телефона най-много трийсет секунди след като установи връзка. Такова е споразумението.
— Но вие току-що ми казахте, че той се е обадил.
— Той, да. Но ние, не. Не можем да си позволим и да припарим до телефона без Мари Уеб.
— Внимавайте, ще ме загубите! — извика гневно Конклин.
— И той имаше условия като вашите и това е понятно. И двамата сте били…
— А мога ли да зная условията му? — прекъсна го агентът.
— Ако той се обади, означава, че води имитаторът със себе си. Това беше билатерално споразумение.
— Исусе! Билатерално?
— И двете страни се съгласиха.
— Знам какво означава думата! Просто тази новина ме изстреля в космоса…
— Говорете по-тихо… Условието му беше, че ако не чуе гласа на жена си по телефона до трийсет секунди, който и да разговаря с него, ще чуе изстрел, означаващ, че убиецът е мъртъв, Борн го е убил.
— Добрият стар Делта. — Устните на Конклин се разтегнаха в усмивка. — Триковете са му ясни. А ако всичко е наред, какво ще стане?
— Ще разменим жена му срещу убиеца, това е последното споразумение.
— И то ли е билатерално?
— Млъкни!… Ще види жена си да върви към него сама и ако е доволен, ще се покаже заедно с човека, който ни трябва, и размяната ще бъде извършена. От първото обаждане до момента на размяната не трябва да измине повече от час.
Конклин кимна.
— А как знаете, че той е установил връзка, след като вие не сте отговорили?
— Лин е сложил телефонен секретар на номера. Борн е научил, че линията е повредена, и когато се е опитал да провери причините — което в случая е бил длъжен да направи, го държахме на телефона достатъчно дълго, за да може по електронен път да се определи мястото на обаждането. И така, знаем къде е. Хората ни тръгнаха натам със заповедта да стоят скрити и да не се намесват. Ако надуши какво става, ще убие нашия човек.
— И той остана да говори по телефона, за да ви даде възможност да го засечете?
— Разчитахме на ужасната му тревога.
— В такова състояние е може би Дейвид Уеб, но не и Делта — каза Конклин.
— Ще продължи да се обажда — настоя Хавиланд. — Друг избор няма.
— Може би, а може би не. Колко време е минало от последното му обаждане?
— Двайсет минути — каза посланикът, като погледна часовника си.
— А първото обаждане?
— Било е преди около половин час.
— И всеки път, когато се обажда, вие знаете това?
— Да. Информацията се прехвърля автоматично на Макалистър.
— Обадете му се тогава и разберете дали Борн се е опитвал да се свърже пак.
— Защо?
— Защото, както казахте, той е в състояние на крайна тревога и ще продължи да се обажда. Друго не може да направи.
— Какво се опитвате да кажете?
— Че може би сте направили грешка.
— Къде? Как?
— Не знам как, но познавам Делта.
— Какво може да направи, без да се свърже с нас?
— Да убива — каза Алекс просто.
Хавиланд се обърна и погледна надолу по оживения коридор, след което тръгна към регистратурата на етажа. Каза няколко думи на сестрата, тя кимна и той вдигна телефона. Говори няколко минути и се върна намръщен.
— Странно — отбеляза той. — И Макалистър смята като вас. Очаквал е обажданията да са най-много през пет минути, ако Борн може да чака и толкова.
— Защо?
— Съобщението, пуснато през телефонния секретар, казва, че повредата ще бъде отстранена възможно най-бързо — рече посланикът и поклати глава, сякаш отхвърляше невероятното. — Всички сме безкрайно напрегнати. За всеки вариант са нужни куп анализи и обяснения.
Вратата на стаята за спешни случаи се отвори и оттам излезе английският лекар.
— Господин посланик?
— Лин?
— Невероятен човек. Това, което е преживял, може да убие и кон, макар че габаритите им са еднакви, а и конят едва ли ще има такава воля за живот.
— Можем ли да го видим?
— Няма смисъл. Все още е в безсъзнание. Но с всяка минута състоянието му се подобрява.
— Разбирате колко наложително е да говорим с него, нали?
— Да, мистър Хавиланд, разбирам. Дори повече, отколкото си представяте. Предполагам, знаете, че аз бях отговорен за бягството на жената…
— Зная — каза дипломатът. — Казаха ми също, че щом е заблудила вас, е способна да заблуди най- добрия интернист в клиниката „Майо“.
— Съмнявам се, но обичам да се чувствам компетентен. Вместо това се чувствам като идиот. Правя
