надзърна в коридора. Дясната му част беше празна чак до телефонния автомат и аварийния изход, който беше малко по-нататък.
— Движи се! — заповяда Борн и бутна напред затворника.
Аварийният изход представляваше куп корозирал метал, така че в случай на пожар изпълненото с дим централно стълбище определено би било по-добрият вариант. Все пак, докато слизаха, стълбата не се откърти, а това беше всичко, което имаше значение. Джейсън хвана убиеца за ревера и го поведе по скърцащите стъпала, докато стигнаха първата площадка, тук стълбата свършваше. Височината до земята беше не повече от три метра.
— Спи спокойно — каза Борн и стовари юмрука си в основата на черепа на десантчика. Той шумно падна на площадката и Борн го овърза отново, като прикрепи въжетата здраво към стъпалата и парапета, след което омота калъфката от възглавница през устата на имитатора, като сега я стегна здраво. Нощните звуци на Монкок лесно биха заглушили всички викове за помощ, които убиецът можеше да нададе, ако изобщо се събудеше, преди Джейсън да се върне.
Борн скочи на земята, озова се в задната алея и залегна ниско секунди преди трима млади мъже да изтичат покрай ъгъла на оживената улица. Силно задъхани, те влязоха в алеята и се скриха в очертанията на тъмна врата. Джейсън остана легнал с надеждата, че не го виждат. Покрай входа на алеята мина друга група младежи, които преследваха първите трима, като викаха гневно. Тримата скрили се изскочиха навън и побягнаха в противоположната посока. Борн се изправи бързо и се приближи до края на алеята, хвърляйки последен поглед назад към аварийния изход. Чу се шум. Два тъмни седана дойдоха по улица „Чек Лунг“ и спряха пред хотела. Отстрани и на двете коли имаше надпис „служебен“. Джейсън с тревога наблюдаваше слизащите мъже: от първия автомобил двама, от втория трима.
„Господи, Мари! Ще загубим! Аз убих двама ни, о, Господи! Убих нас!“
Той очакваше, че петимата ще нахълтат в хотела с трясък, ще разпитат администратора и той ще им каже, че двамата от стая 301 не са били забелязани да излизат. След по-малко от минута щяха да разбият вратата на стаята, а аварийният изход щяха да открият секунди по-късно! Можеше ли да се справи? Можеше ли да се изкачи обратно, да пререже въжетата на убиеца, да го свали долу на алеята и да избяга заедно с него? Трябваше да опита! Хвърли последен поглед, преди да изтича обратно към стълбата..
И се спря. Нещо не беше наред — случи се нещо съвсем неочаквано. Първият човек, който излезе от предната кола, свали шлифера, остана по костюм, разхлаби възела на вратовръзката, прокара ръка през косата си, за да я разроши, и с изкуствено поклащане тръгна към входа на хотела. Другите четирима се заоглеждаха наоколо, първите двама шареха с очи по прозорците на сградата, а останалите наблюдаваха улицата в двете посоки. Какво ставаше? Тези хора не действаха като представители на закона, а като престъпници, като мафиоти, които уж нямат нищо общо с убийството, което ей сега щяха да извършат. Господи, дали Алекс Конклин не беше сбъркал на летището Дълес във Вашингтон?
„Изиграй сценария. Всичко ще мине добре. Ти ще го направиш, Делта.“
Нямаше никакво време за догадки около съществуването на някакъв си дебел тайпан — двамата мъже от неговата страна бяха забелязали входа към алеята и се приближаваха с бърза крачка. Идваха към него и скъпоценната „доставка“, без която всичко щеше да отиде по дяволите и бездната между него и Мари щеше да остане непреодолима — този път завинаги.
Секундите се разделиха на микросекунди; Дейвид Уеб изчезна безследно, остана ледената преценка на Джейсън Борн за съдбовните мигове на предстоящото насилие.
Първият човек падна с няколко счупени ребра. Викът му бе заглушен от удар в гърлото. Вторият беше привилегирован. Той трябваше да остане в съзнание, дори нащрек, заради това, което щеше да последва. Джейсън извлече двете тела в тъмната алея, като накъса дрехите им на ивици и ги върза през ръцете, краката и устата.
Джейсън обърна по гръб втория човек, затисна ръцете му с коленете си и започна бавно да очертава с ножа си кръгче около лявата му очна ябълка.
— Къде е тя? Жена ми! Къде е? Или губиш окото. След това и другото! Ще те резбовам целия! — Той махна превръзката от устата на мъжа.
— Ние не сме врагове — каза китаецът. — И ние се опитваме да я намерим! Търсим я навсякъде.
Джейсън погледна надолу към човека, слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение, мозъкът му вреше като разтопено олово.
— Мари! — извика той в агонията си. — Какво сте направили с нея? Бяха ми дадени гаранции! Донасям това, което искат, и връщат жена ми при мен! Трябваше да чуя гласа й по телефона, но шибаният номер не отговаря! Вместо това засичат разговора и пристигате вие, а жена ми я няма! Къде е тя?
— Ако знаехме, тя щеше да бъде с нас.
— Лъжец! — изкрещя Борн.
— Не ви лъжа, сър, и не би трябвало да ме убивате за моята откровеност. Тя избяга от болницата…
— Болницата?!
— Беше болна. Докторът каза. Аз бях там, пред нейната стая, за да я наглеждам! Беше отслабнала, но успя да избяга…
— О, Господи! Болна! Отслабнала! Сама в Хонконг? Вие сте я убили!
— Не, сър! Заповедите бяха да се грижим за нейното удобство…
— Заповеди за вас — каза Джейсън Борн с равен глас, — но не и тези за вашия тайпан. Той изпълнява други заповеди, издавани преди в Цюрих, Париж и на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк. Аз бях там — ние бяхме там. А сега сте я убили. Използвахте ме както и преди и когато видяхте, че всичко е приключило, я убихте. Мълчанието е всичко. — Джейсън внезапно хвана лицето на мъжа с лявата си ръка, като с дясната стискаше ножа. — Кой е дебелият мъж? Кажи ми или ножът се забива навътре! Кой е тайпанът?
— Той не е тайпан! Той е британски възпитаник и е много уважаван офицер в Хонконг. Работи за американците. От разузнавателните служби е.
— Сигурен съм, че е оттам… От самото начало нищо не се е променило. Само че този път не беше Чакала, а аз. Местеха ме като пионка по шахматна дъска, като накрая ме лишиха от избор и трябваше да тръгна по петите на едно мое подобие, човек на име Борн. „Когато той го доведе, убийте и двамата, и него и нея — те знаят прекалено много.“
— Не! — извика азиатецът, плувнал в пот, и очите му се разшириха при вида на ножа, който притискаше плътта му. — На нас ни казват много малко, но не знам нищо такова!
— Какво правите тук тогава? — попита грубо Джейсън.
— Наблюдение, това е всичко. Кълна се!
— Като се пазите да не изцапате белите си ризи? Ще стоите безучастно и ще прескачате петната от кръв да не би да оставят кървави следи до офисите на безименните и безлични шефове, за които работите.
— Грешите! Не са такива!
— Казвам ти, че знам какви са! А сега ще ми кажеш нещо. Никой не провежда такава операция, без да има скрита база. Къде е тя?
— Не ви разбирам.
— Главен щаб или Първа база, или строго охранявана къща, или пък закодиран команден център. Имената са различни.
— Моля ви, аз не мога…
— Можеш! И ще го направиш веднага! Ако не, след три секунди ще бъдеш сляп. Говори!
— Имам жена и деца…
— Аз също имах. Започвам да губя търпение — Джейсън спря, като леко отслаби натиска на ножа. — Освен това, щом си така сигурен, че си прав по отношение на твоите началници, кое му е лошото? Бързо ще постигнем споразумение.
— Да! Споразумение! Те няма да ви направят нищо!
— Няма да имат друг избор — прошепна Борн.
— Какво, сър?
— Нищо. Къде е центърът?
— „Виктория Пийк!“ — извика ужасеният служител. — Дванайсетата къща отдясно с висока каменна ограда…
