— Опитай още веднъж това или нещо подобно, и си мъртъв! — изрева Борн и хвана ръката си, потъмняла от удара. Убиецът с вързани ръце отпред, скрити под якето, го беше блъснал в рамката на вратата на евтиния хотел.
— Какво очакваш да направя? — извика бившият десантчик. — Да посрещна с усмивка взвода, който ме разстрелва?
Борн го наблюдаваше как конвулсивно стиска гръдния си кош — там, където му беше нанесъл силен ритник.
— Майоре, мисля, че е време да те попитам защо се включи в този бизнес, в който аз всъщност никога не съм участвал истински. Защо?
— Наистина ли се интересуваш, мистър Оригинал? — простена убиецът и се свлече в полуизтърбушеното кресло до стената. — Тогава е мой ред да питам, ти защо беше в него?
— Защото никога не съм разбирал себе си — каза Дейвид Уеб.
— О, но аз знам всичко за теб. Беше част от тренировката на Французина. Великият Делта бил луд! Жена му и децата му били ликвидирани от някакъв заблуден самолет в Пномпен. Тогава този толкова цивилизован учен пощурял и никой не можел да го контролира повече, никой не се интересувал, че той и групите, които е ръководил, са нанесли повече щети от всички отряди на смъртта, взети заедно. Командването в Сайгон съобщи, че си ликвидиран. Искали са да се отърват от теб! Не са искали да се върнеш повече, защото си бил позор за всички!
— Знам, или мисля, че знам тази част. Попитах за теб.
Очите на убиеца се разшириха. Когато заговори, гласът му сякаш бе станал сянка на самия себе си, нереален шепот.
— Защото съм психопат, копеле такова! Знаех го още от дете. Ужасните черни мисли, забивах ножове в животни просто за да им гледам муцуните, очите. Изнасилих дъщерята на съседите — баща й беше викарий, — защото знаех, че няма да каже на никого. По-късно в Оксфорд след едно празненство държах един човек под водата, докато се удави — за да гледам очите му, устата му. Тогава ходех на училище и блестящо се справях с всичко, с което всеки глупак би се справил, стига да има достатъчно мозък и да знае, че когато навън трещят гръмотевици, трябва да се прибере вътре. Там бях достойният син на баща си.
— И никога не потърси помощ?
— Помощ? С име като Алкът Прайс?
— Алкът?… — Борн изумен се втренчи в своя пленник. — Генерал Алкът Прайс? Гениалното момче на Монтгомъри по време на Втората световна война? Алкът Смъртта, дето е оглавявал нападението над Тобрук и после тръгнал към Италия и Германия?
— За Бога, тогава още не съм бил роден! Аз съм продукт на третата му жена или четвъртата, не знам.
— Д’Анжу спомена, че никога не си му казал името си.
— Така е! Генералът, сърбайки брендито си в страхотния клуб в Сент Джеймс, започна цялата история. „Убийте го! Убийте проклетото семе и никога да не се знае името му! Той не е част от мен! Жената беше уличница!“ Но аз съм част от него и той го знае. Знае откъде съм наследил тази любов към насилието, проклетият садист!
— Тогава той е знаел? А за твоята болест?
— Знаеше… знае. Не даваше да се доближавам до военната академия „Сандърс“, ако искаш да знаеш, защото не желаеше да съм близо до скъпоценната му армия. Мислеше, че ще ме открият и ще опетня доброто му име. За малко да получи удар, когато ме приеха. Няма да може да намери покой, докато някой не му покаже, че съм умъртвен и всички следи са заличени.
— Защо ми разказваш кой си?
— Много просто — отвърна бившият десантчик и впи очи в Джейсън. — Усещам, че от цялата тази работа само един от нас ще оцелее. И ще направя всичко, за да бъда аз, казвам ти. Но ако не успея, ти ще знаеш едно име, с което да стреснеш света, може би ще спечелиш богатство от сделките с него.
— Докато генералът спи спокойно?
— Да спи? По-скоро ще си пръсне черепа! Не слушаш внимателно. Казах, ако някой му го прошепне, без да се появява никакво име! По този начин обаче ще се вдигне голям шум. Цялата гадна история ще излезе наяве. Знам какво представлявам и съм го приел. Някои са просто различни от останалите. Да кажем, антисоциални или мръсни насилници, или пък извратени психопати. Единствената разлика при мен е, че съм достатъчно проницателен, за да го установя.
— И да го приемеш — тихо каза Борн.
— Опиянявам се от него! От невероятните висини. А нека да погледнем другата възможност, ако загубя и историята се раздуха, колко действащи антисоциални типове ще бъдат радостни да заемат мястото ми точно както аз заех твоето? Този мръсен свят гъмжи от Джейсън-Борновци. Дай им наставления, дай им идея и те ще се скупчат около теб. Това беше и гениалността на Французина, не виждаш ли?
— Виждам само боклук.
— Зрението ти е добро. Същото би видял и генералът — той ще трябва да живее с позора и да се задушава от него.
— Ако той не е можел да ти помогне, трябвало е да си помогнеш сам.
— И да се откажа от удоволствието на висините? Немислимо, приятел! Отиваш и намираш най-опасната бойна служба под слънцето, като се надяваш, че рано или късно нещастието ще дойде и ще сложи край на всичко, преди да те пипнат за това, което си направил. Аз намерих такъв вид служба, но нещастието не дойде. За жалост конкуренцията ни кара да дадем най-доброто от себе си, нали? Оцеляваме, защото някой друг не иска да оцелеем… И, разбира се, ролята на питието не е по-малка. То ни дава увереност, дава ни смелост за неща, които не сме сигурни дали можем да направим.
— Не и когато работиш.
— Не, разбира се, но спомените остават. Лечението с уиски ти казва, че няма невъзможни неща.
— Грешка — каза Джейсън Борн.
— Не съвсем — възрази убиецът. — Черпиш сили от каквото можеш.
— Има двама души — каза Джейсън. — Единия познаваш, а другия не или не искаш да познаваш.
— Грешка — отвърна десантчикът. — Не се самоизмамвай, мистър Оригинал! Най-добре да пуснеш един куршум в главата ми, защото, ако мога, ще те хвана и ще те убия.
— Молиш ме да унищожа онова, с което не можеш да живееш.
— Престани с глупостите си, Борн! Не знам как се чувстваш, но мен ръцете ме сърбят за опияняващи преживявания. Без тях не мога да живея.
— Я ме помоли отново.
— Стига, лайнар!
Убиецът скочи от стола. Джейсън с два скока се намери пред него и кракът му като камшик удари десантчика в гърдите, така че го запрати обратно на стола. Алкът Прайс изрева от болка.
— Няма да те убия, майоре — каза Борн тихо. — Но ще те накарам да пожелаеш смъртта.
— Изпълни едно последно мое желание — изхриптя убиецът, като се държеше за гърдите. — Дори аз съм го правил за жертвите си… Мога да понеса куршум от засада, но няма да издържа в Хонконгския гарнизон. Ще ме обесят късно през нощта, без да има до мен жива душа, и ще го направят ей така, бюрократично-формално. Ще ми сложат дебела примка на шията и ще ме качат на платформата. Това не мога да го понеса!
Джейсън знаеше кога да смени тактиката.
— Казах ти и преди, може въобще да не те очаква това. Няма да се обадя на англичаните в Хонконг.
— Няма какво?
— Ти го допускаше, но аз никога не съм го твърдял.
— Лъжеш!
— Тогава ти си доста по-бездарен, отколкото очаквах.
— Знам. Не мога да мисля пространствено!
— Наистина не можеш.
