на полетите. Може всеки момент да се сблъскаме с дванайсет самолета наведнъж.
— Летим много ниско — каза Борн. — И видимостта е добра. Ще се надявам на вашите очи да не се наденем на някого.
— Вие сте луд! — извика щурманът.
— Напротив. Смятам да се върна към здравия разум. Къде е оборудването ви в случай на злополука? По начина, по който правите всичко, се съмнявам дали сте с ума си.
— Какво оборудване?
— Въздушни раници, уреди за сигнализация, парашути.
— Пресвети духове!
— Къде?
— В отделението в задната част на самолета, вратата вдясно по коридора.
— Те са само за екипажа — добави щурманът.
— Така и трябва — каза Борн. — Как иначе ще си вършите работата?
— Лудост.
— Отивам там, господа, но оръжието ми ще бъде насочено към вас. Дръжте курса, капитане. Аз съм много чувствителен и с голям опит. Ако усетя най-слабото отклонение от курса, и двамата сте мъртви. Разбрано?
— Маниак!
Борн стана и тръгна назад, като прескочи лежащия си пленник, който се беше отказал от намерението си да се освободи; кръвта от дясното му слепоочие се беше съсирила.
— Как се чувствате, майоре?
— Направих грешка. Какво друго искаш?
— Искам топлото ти тяло в Кулон, това е, което искам.
— Така че някой кучи син да ме изправи на разстрел?
— От теб зависи. След като аз свърша всичко, някой кучи син може да ти даде медал, ако си изиграеш картите правилно.
— Ти си мистик на мистиците, Борн. Какво значи това?
— Ако имаш късмет, ще разбереш.
— Хиляди благодарности! — извика англичанинът.
— Не на мен. Ти ми даде идеята. Попитах те дали обучението ти е включвало управление на самолет. Спомняш ли си какво ми отговори?
— Какво?
— Каза, че единствено знаеш да скачаш от тях.
— Боже милостиви!
Десантчикът, със здраво прикрепен към гърба парашут, беше завързан прав между две седалки, като дясната му ръка беше сгъната към кордата за отваряне на парашута.
— Изглеждаш като разпнат, само че ръцете би трябвало да са разперени встрани.
— За Бога, ще ти дойде ли умът в главата?
— Прости ми. Второто ми „его“ се опитва да се изрази. И не прави нищо глупаво, защото ще излетиш през този люк, копеле такова! Разбрано?
— Разбрано.
Джейсън отиде до пилотската кабина, взе картата и се обърна към командира.
— Колко остава още?
— В Хонконг сме след шест минути, ако не се наденем на някого.
— Имам ви пълно доверие, но не можем да кацнем на Кай Так. Обърнете на север към Новите територии.
— Aiya! — извика пилотът. — Ще пресечем радар! Тези ненормалници стрелят по всичко, което има нещо общо с континента.
— Но това няма да стане, ако не ни засекат. Стойте под двеста метра, докато стигнете границата, и при Ло Уо минете над планините. Можете да се свържете с Шенцзен.
— А какво, по дяволите, да им кажа?
— Че сте били отвлечени. Нали виждате, че не мога да си позволя да остана с вас докрай. Не можем да се приземим в колонията.
Парашутите се разтвориха над тях; дългото двайсет метра въже, с което двамата бяха вързани през кръста, се изпъна от вятъра. Самолетът продължи на север към Шенцзен.
Приземиха се сред водите на някакъв рибарник на юг от Лок Ма Чао. Борн издърпа въжето към себе си, а заедно с него и убиеца. Около тях по брега се натрупаха явно собствениците на стопанството и закрещяха колкото им глас държи. Джейсън извади повече пари, отколкото стопаните можеха да спечелят за цяла година.
— Ние сме бегълци, богати бегълци! — викаше Джейсън. — Какво толкова?
Какво толкова наистина.
— Mgoi! Mgoisaai! — повтаряха онези с горещи благодарности към странните розови същества, паднали от небето.
Китайските униформи бяха изхвърлени. Десантчикът, с вързани отзад ръце, и Джейсън стигнаха до пътя за Кулон. Подгизналите им дрехи съхнеха бързо под силното слънце, но цялостният им вид не вдъхваше доверие у никого в преминаващите коли, а пък и те съвсем не си падаха да взимат стопаджии. Проблем, който трябваше да се разреши бързо и точно. Джейсън беше изтощен, едва вървеше и концентрацията му отслабваше. Една погрешна стъпка и щеше да загуби всичко. Но той не можеше да загуби! Не сега!
Отстрани на пътя се появиха селяни — главно жени с широкополи шапки, засенчващи лицата им. На раменете си носеха окъсани наметала и преметнати кошници с продукти. Някои изгледаха с любопитство разрошените западняци, но само за момент, сякаш техният свят не предполагаше никакви изненади. Достатъчно беше да си жив. Спомените им потвърждаваха това.
„Спомени. Проучи всичко. Все нещо ще ти бъде от полза.“
— Легни на земята. До пътя — каза Борн на убиеца.
— Какво? Защо?
— Защото ако не го направиш, дневната светлина ще продължи за теб само още три секунди.
— Мислех, че искаш да закараш тялото ми в Кулон топло.
— Ако трябва, ще го закарам изстинало. Лягай! По гръб! Разбира се, можеш да викаш колкото искаш, никой няма да те разбере. Дори ще ми помогнеш.
— Как?
— Очевидно си травмиран.
— Какво?
— Долу! Веднага!
Убиецът легна по гръб и загледа ярката слънчева светлина, гръдният му кош се повдигаше неравномерно.
— Чух какво ти казва пилотът — каза той. — Ти си шибан маниак!
— Всеки тълкува това по своему, майоре. — Изведнъж Джейсън се обърна към селяните и завика: — Jiu ming! Quing bagmang!
Молеше селяните да помогнат на приятеля му, който беше с поне няколко счупени ребра, а може би и гръбнак. Бръкна в сака и извади пари, обяснявайки, че всяка минута е от значение и човекът се нуждае от бърза медицинска помощ. Ако помогнат, ще им плати пребогато.
Селяните до един се втурнаха напред, устремени не към ранения човек, а към показаните им пари.
— Na gunzi lai — извика Борн, молейки за някакви пръчки, които да се поставят под гърба на неговия приятел.
Жените изтичаха към полето и се върнаха с дълги бамбукови тояги, след което с всеобщи възгласи на съчувствие взеха парите от Борн и си тръгнаха по пътя.
