— Разбира се, сър — каза преводачката. — Можете да забравите благодарностите, но моля ви да включите възнаграждението. — Жената се засмя и излезе.
— Полицейски отдел, спешен случай! — извика той в слушалката. — Намерете посланика! Незабавно. Не, никакви имена, благодаря ви предварително, а след като го откриете, му осигурете телефон, откъдето ще можем да разговаряме спокойно. Чакам на телефона. — Заместник-секретарят започна да масажира дясното си слепоочие, като засилваше натиска на пръстите си, докато дочу гласа на посланика:
— Да, Едуард?
— Той се обади. Успял е. Знаем къде е. Хотел в Яу Ма Ти.
— Обградете мястото, но не предприемайте нищо! Конклин не трябва да разбере. Ако подуши нещо гнило, ще се отдръпне. А ако не разполагаме с жената, не разполагаме и с убиеца. За Бога, да не изпортиш работата, Едуард! Трябва да се пипа здраво, но и много, много деликатно! Нещата изведнъж може да се обърнат с главата надолу.
— Нямам навика да се провалям, господин посланик.
По линията последва мълчание. Когато заговори, гласът на Хавиланд беше леден:
— Не бъди така самоуверен, Едуард. Още в началото, в Колорадо, можеше да кажеш „не“. Можеше да се обърнеш и да си тръгнеш, но не го направи. По някои неща приличаш на мен, без, разбира се, да имаш моите случайно спечелени преимущества. Ние обмисляме и надхитряме, живеем, манипулирайки другите. Надуваме се от гордост след всеки успешен ход в кошмарната игра на шах, която играем, докато този ход може да причини ужасни последствия за някого — всичко това само защото вярваме в нещо. Това се превръща в наркотик, в апел към нашето „его“. Разполагаме с малко власт заради многото си интелект. Приеми го, Едуард — аз съм го приел. И ако се почувстваш по-добре, ще повторя това, което казах и преди. Някой трябва да върши тази работа..
— Лекциите без контекст не ме интересуват — каза Макалистър.
— От мен други няма да получиш. Просто направи това, което ти казвам. Заградете изходите на хотела, но предупредете, че се забраняват всякакви открити действия. Ако Борн отиде някъде, го проследете внимателно и не го докосвайте при никакви обстоятелства. Трябва ни жената, преди да се извърши какъвто и да било контакт.
Морис Панов вдигна телефона.
— Да?
— Нещо е станало. — Конклин говореше бързо и тихо. — Хавиланд излезе, за да приеме спешно обаждане. При вас нещата спокойни ли са?
— Да. Говорим си.
— Страхувам се, че хората на Хавиланд могат да ви открият.
— Боже, как?
— Като проверят във всеки хотел на колонията за бял мъж с протеза, ето така.
— Но ти плати на администратора да си държи устата затворена. Каза, че става дума за поверителна бизнесконференция. Звучи съвсем нормално.
— Те могат да платят също и да кажат, че се отнася за поверителен правителствен въпрос и при съдействие ще следва щедро възнаграждение, а в противен случай — щедър тормоз до девето коляно. Познай какво ще избере горкият човек?
— Мисля, че прибързваш в предположенията си — възрази психиатърът.
— Не знам какво мислиш, докторе, просто ти казвам да се махнете оттам и двамата. Не взимайте багажа на Мари. Тръгвайте колкото се може по-бързо.
— И къде да отидем?
— Някъде сред много хора, но на такова място, че да мога да ви открия.
— Ресторант?
— Не, сменят им имената на всеки двайсет минути. За хотел също не става, на такива места могат да ви пипнат лесно.
— Ако си прав, че трябва да бързаме, Алекс, вече ни отне много време…
— Мисля!… Добре. Вземете такси до пресечката на Натан и Сализбъри. Запомни ли? Натан и Сализбъри. Там има хотел, но не влизайте вътре. Пътят, който тръгва на север оттам, се нарича Златната миля. Разхождайте се по тротоара от дясната страна, източната страна, но не отивайте по-далеч от първите четири преки. Ще дойда веднага щом стане възможно.
— Добре — каза Панов. — Натан и Сализбъри, по десния тротоар. Алекс, сигурен ли си, че си прав?
— Съдя по две неща — отвърна Конклин. — Когато Хавиланд излезе, не предложи да тръгна с него, за да разбера какъв е спешният случай. Ако не става дума за нас, значи Уеб е направил контакт. Ако е така, няма да пропилея в глупав залог единствения си чип, който имам в лицето на Мари. Не без твърди веществени гаранции. С посланик Хавиланд трябва да се действа по този начин. Сега се махайте оттам!
Нещо не беше както трябва! Какво точно? Борн се беше върнал в мръсната хотелска стая и стоеше до леглото, на което лежеше вързана „доставката“. Тялото на убиеца потреперваше с все по-силни спазми като реакция на всяко по-рязко движение около него. Какво не беше наред? Защо разговорът с телефонистката в Хонконг го измъчваше така? Жената беше учтива и отзивчива. Изведнъж чу думи от забравеното минало. Думи, казани на неизвестен телефонист без лице и с раздразнителен глас.
„Попитах ви за номера на иранското консулство.
Ще го намерите в телефонния указател. Претрупани сме от обаждания и нямаме време за такива проверки.“
Телефонът беше затворен.
Ето, в това беше работата! Телефонистите в Хонконг не без основание бяха едни от най-безсърдечните в целия свят. Не губеха никакво време, независимо от настойчивостта на молбите. Натоварените линии в този истеричен финансов мегаполис не можеха да позволят това. И все пак втората телефонистка беше олицетворение на търпението.
„Ще ви помогна с готовност… Ще повикам линейка… ако ми дадете адреса си… освен ако ми дадете адреса си…“ Адресът! Без изобщо да мисли, той бе казал „не“. Дълбоко в него се задейства сигнал за тревога.
Следа! Бяха го задържали на линията достатъчно дълго, за да могат да направят електронно засичане на неговото обаждане! Автоматите се засичаха най-трудно. Първо е била определена околността, след това точното местоположение и най-накрай самият телефонен автомат, но за всяко действие бяха необходими само минути. Дълго ли бе стоял на линията? Ако да, докъде бяха стигнали с електронното засичане? С всичката точност, на която беше способен, Джейсън се опита да възпроизведе целия разговор, ритъма на гласовете и думите. Където той проявяваше нервност, тя намаляваше темпото. „Ще ми отнеме известно време… Всъщност не, сър… Законите за поверителност в Хонконг са от най-строгите.“ Цяла лекция! „О, сър, почакайте… Екранът ми сега показва…“ Дълги, дълги обяснения.
Всичко продължи може би деветдесет секунди, ако не и две минути. Достатъчно, за да се определи околността, сигурното и точно място. Споходиха го спомени от Париж, когато той и Мари тичаха по ослепителните улици от телефон на телефон, за да не могат да ги засекат, с надеждата, че ще разплетат енигмата Джейсън Борн. „Четири минути. За по-кратко време е невъзможно да се определи мястото, но трябва да се махнем от района!“
Хората на тайпана, ако, разбира се, имаше изобщо такъв тайпан, вероятно са определили хотела, но изглеждаше абсурдно да са разбрали от кой точно етаж е станало позвъняването. Ако следата е била открита и хотелът идентифициран, можеше да се предположи, че ще им трябва известно време, за да преминат разстоянието от Хонконг до Южен Монкок. Изходът сега беше в бързите действия.
— Превръзката на очите ти стои, майоре, но иначе мърдаш — каза той на убиеца и бързо свали калъфката от възглавницата, развърза възлите, които го приковаваха към леглото, и нави найлоновите въжета, като ги пъхна в якето на десантчика.
— Какво каза?
— Стани! — изкомандва Борн. — Излизаме на разходка. — Джейсън грабна сака, отвори вратата и
