— Е?
— Няма да ви оставя да се измъкнете. — Алекс тръгна към вратата. — Можете да искате от него, но идва момент, отвъд който повече нямате право! И всичко пропада, нещастнико! На Уеб ще му бъде казана истината. Цялата.
Конклин отвори вратата. Видя гърба на моряк, който тутакси се обърна и му препречи пътя.
— Махни се от пътя ми!
— Съжалявам, сър! — излая морякът; зареяният му поглед минаваше през Конклин.
Алекс се обърна към дипломата, седнал зад бюрото.
— Процедурен ред — сви рамене той.
— Мислех, че тези хора, както казахте, са на път за летището.
— Които вие видяхте — да. Това е подразделение на консулството. След като Даунинг Стрийт се съгласи на някои промени в правилника, тук вече официално е американска територия. Полага ни се присъствието на военни подкрепления.
— Искам да видя Уеб!
— Не можете. Тай заминава.
— Кой си ти, бе?
— Казвам се Реймънд Оливър Хавиланд. Аз съм посланикът на правителството на Съединените американски щати. По време на криза решенията ми трябва да бъдат изпълнявани безпрекословно. Това е период на криза. Начукай си го, Алекс!
Конклин затвори вратата и закуца обратно към стола си.
— Следващото какво ще бъде, господин посланик? Да ни избиете и да ни погребете направо в септичната яма?
— Сигурен съм, че можем да постигнем съгласие.
Те се прегръщаха, Мари знаеше, че това само отчасти е нейният съпруг, че само наполовина е тук. Повтаряше се историята с Париж, когато тя съзнаваше, че е отчаян човек на име Джейсън Борн, който иска да остане жив, но не е сигурен дали ще успее, а и дали си заслужава; и собствените му съмнения го измъчваха и бяха толкова убийствени за него, колкото и хората, които искаха да го видят мъртъв. Но най- близката прилика с обстоятелствата от Париж беше усещането за зееща празнина помежду им. Дейвид търсеше близостта, но Джейсън Борн не я допускаше. Джейсън сега беше преследвач, а не преследван и това укрепваше волята му.
— Защо, Дейвид, защо?
— Казах ти. Защото мога. Защото трябва. Защото трябва да бъде направено.
— Това не е отговор, скъпи.
— Добре. — Уеб нежно отстрани ръцете й, хвана я за раменете и я погледна в очите. — Тогава заради нас.
— Заради нас?
— Да. Аз ще продължавам да виждам тези образи до края на живота си. Те ще ме разкъсват, ще ми напомнят, че не съм могъл да се справя докрай. Ако трябва, ще мина през иглени уши, като взема и теб със себе си.
— Бих предпочела да бъдем заедно, отколкото сама да мина оттам. Това е толкова вярно, колкото и фактът, че все още те виждам жив.
— Е, в това няма спор.
— За мен има.
— Аз ще предизвиквам ходовете, няма да ги правя.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Шенг трябва да бъде убит, това искам да кажа. Той не заслужава да живее, но не аз ще извърша убийството…
— Не ти подхожда да се правиш на бог! — рязко го прекъсна Мари. — Нека другите се оправят. Не се намесвай. Стой настрани.
— Не ме разбра. Аз бях там — чух го и го видях. Той не заслужава да живее. В едно от словата си нарече живота „скъп подарък“. Да, зависи от живота — но животът не означава за него нищо. Той иска да убива. Не знам, сигурно не може иначе — питай Панов. Той е Хитлер, Менгеле и Чингис хан, взети заедно! Аз поемам отговорността да спре завинаги с безчинствата си…
— Но защо ти? — простена жена му. — Още не си ми отговорил.
— Пак ти казвам, ти не ме разбра. Всеки ден ще виждам лицето му и ще чувам гласа му. Ще виждам как се забавлява с невинни хора, преди да им отсече главата и да накълца останките им. Опитай се да разбереш. Аз съм се опитвал и не мога да кажа, че съм експерт, но научих някои неща за себе си. Кой не би ги разбрал. Това да образите, Мари, проклетите образи, които се връщат и отварят врати — спомени, за които не искаш да се сещаш, но трябва. Най-лаконичният начин, по който мога да се изразя, е, че не мога да издържам повече. Не можа да разширявам колекцията си от лоши изненади. Виждаш ли, искам да се оправя, вероятно няма да бъда излекуван напълно, но не мога да се оставя на мъчението. За доброто и на двама ни.
— И мислиш, че ако се замесиш в убийството му, образите ще изчезнат?
— Да, смятам, че ще помогне. Всичко е относително и нямаше да бъда тук, ако Еко не беше платил с живота си за това. Може би изразът е изтъркан, но като повечето хора аз имам съвест. Или може би вина, задето оцелях. Просто трябва да го направя, защото съм сигурен, че мога.
— Убеден ли си?
— Да, знам как да успея.
— Значи предизвикваш ходовете, а не ги правиш?
— Няма как иначе.
— А за мен какви са гаранциите, че ще е така? Кой тогава ще ги прави?
— Мръсницата, която ни забърка в тази каша.
— Хавиланд?
— Не, той е сутеньорът. Курвата е Макалистър, винаги е бил. Човекът, който вярва в честността. Може би ще повика по някое време сутеньора и нека бъде така. Те двамата могат да го направят.
— Но как?
— Има мъже, а и жени, които са готови да убиват, ако цената е достатъчно висока. Могат да бъдат намерени навсякъде из този смрадлив, мрачен свят. Едуард курвата ни каза, че си е създал врагове навсякъде по Далечния изток — от Филипините до Хонконг, от Сингапур до Токио, и все в името на Вашингтон, който искал разширяване на влиянието си тук. Ако си създаваш врагове, знаеш кои са те, знаеш сигналите, които да изпратиш, за да се свържеш с тях. Това ще направят курвата и сутеньорът. Аз ще подготвя убийството, но някой друг ще го реализира и въобще не ме интересува колко милиона ще им струва. Ще гледам от разстояние, за да се уверя, че касапинът е убит, че Изтокът се е отървал от този звяр, който може да го въвлече в ужасна война, но това е всичко, което аз ще направя. Погледни.
— Кой говори сега, Дейвид или Джейсън? — попита Мари.
Съпругът замълча и потъна в мислите си.
— Борн — каза той. — Трябва да бъда Борн, докато се върна.
— Ти го знаеш?
— Аз го приемам. Нямам друг избор.
Тихо, бързо почукване на вратата.
— Мистър Уеб. Макалистър е. Време е да тръгваме.
35.
Хеликоптерът за спешни медицински случаи бучеше над пристанището Виктория, а след малко над външните острови в Южнокитайско море по пътя си за Макао. За късмет на Макалистър партиен член от китайската делегация беше настанен в болницата „Кианг У“ с кръвоизлив от язва на дванайсетопръстника. Човекът се нуждаеше от преливане на кръв с отрицателен резус-фактор, която беше непрекъснато в
