Конклин бързо влезе в кабината, затвори вратата и вдигна слушалката.
— „Тредстоун“ ли е? — попита странно звучащ мъжки глас.
— Аз бях там. А вие?
— Не, но бях посветен, за да се занимая с цялата тая каша.
Този глас, каза си Алекс. Как го бе описал Дейвид? С английско звучене? Средноатлантически изговор, пресилено изискан, в никой случай не обикновен. Беше същият човек. Гномите се бяха задействали. Някой очевидно се страхуваше.
— Тогава съм уверен, че спомените ви съвпадат с всичко, записано от мен в резултат от личните ми наблюдения. Записал съм всевъзможни факти, имена, събития, легенди, включително и историята, разказана ми от Уеб снощи.
— Както схващам, ако стане нещо неприятно, обемистият ви репортаж ще поеме към сенатската подкомисия или към групичка бдителни конгресмени. Прав ли съм?
— Радвам се, че се разбираме така добре.
— Боя се, че няма полза от това.
— Но ако стане нещо неприятно, на мен хич няма да ми пука, нали?
— Вие сте пред пенсия. Пиете доста.
— Невинаги е било така. И за двете неща си има причина при човек на моята възраст и с моята професионална подготовка. Дали пък не са свързани по някакъв начин с известното досие?
— Оставете това. Да поговорим.
— Не и преди да се доближите повече към темата. „Тредстоун“ беше заклеймена тук-там. Не е от съществено значение.
— Добре. „Медуза“.
— По-силно звучи. Но не достатъчно силно.
— Хубаво тогава. Създаването на Джейсън Борн. Монаха.
— Става по-топло.
— Липсващи средства, невъзстановени досега. Около пет милиона долара. Цюрих, Париж, посока запад.
— За това се носят слухове. Трябва ми конкретен факт.
— Ще ви го дам. Екзекуцията на Джейсън Борн. Датата е двайсет и трети май в Там Куан… После същата дата в Ню Йорк, години по-късно. На Седемдесет и първа улица. „Тредстоун 71“.
Конклин затвори очи и дълбоко поетият дъх мина със стържене през гърлото му.
— Добре — много тихо изрече той. — Вие сте в играта.
— Не мога да ви кажа името си.
— А какво можете да ми кажете?
— Две думи: стойте настрани.
— И смятате, че ще приема?
— Длъжен сте — с изискана точност откликна гласът. — Борн е нужен там, където отива.
— Борн?! — втренчи се в слушалката Алекс.
— Да, Джейсън Борн. Той не може да бъде вербуван по никакъв нормален начин, и двамата знаем това.
— И вие сте отвлекли жена му? Проклети зверове!
— Тя няма да пострада.
— Не можете да гарантирате! Не владеете положението вече. В този момент неизбежно използвате втори и трети лица и ако си познавам работата, а в това няма съмнение, те вероятно са непосветени наемници, за да няма никаква връзка с вас. Вие самият дори не знаете кои са… Господи! Изобщо нямаше да ми се обадите, ако ги знаехте! Ако можехте да се свържете с тях и да получите потвърждение, никога нямаше да разговаряте с мен!
След кратка пауза изисканият глас продума:
— Значи и двамата излъгахме, нали, господин Конклин? Жената изобщо не е избягала, нито се е обадила на Уеб. Просто хвърлихте стръв, както направих и аз, но и двамата останахме с празни ръце.
— Вие сте баракуда, безименни господинчо.
— Добре, вие вече сте били там, където съм аз сега, в близост до Дейвид Уеб. Какво можете да ми кажете?
Алекс отново усети грапавината в гърлото си, този път придружена от остра болка в гърдите.
— Изпуснахте я, нали? Изгубихте връзката — прошепна едва чуто.
— Четирийсет и осем часа мълчание още не значат нищо — предпазливо отвърна гласът.
— Но сте се опитвали с всички сили да осъществите контакт — нападна го Конклин. — Пуснали сте в ход всичките си връзки с хората, които са наели похитителите, и все пак не можете да им хванете дирите. Господи, напълно сте изтървали положението! Някой се е набъркал в плана ви и вие изобщо нямате представа кой е. Той ви е отнел сценария!
— Прави се всичко необходимо — отвърна мъжът, но вече без предишната самоувереност. — Най- добрите ни хора са покрили всички райони.
— Включително Макалистър? В Кулон? В Хонконг?
— И това ли знаете?
— Знам го.
— Макалистър е глупак, но си разбира от работата. Така е, той е там. Но не сме изпаднали в паника. Можем да овладеем нещата.
— Какво ще овладявате?! — гневно го парира Алекс. — Стоката ли? Планът ви е напълно провален. Друг дава командите. Защо му е да ви връща стоката. Вие убихте съпругата на Уеб, безименни господине! Какво си въобразявахте, че вършите?
— Просто искахме да го закараме там — заоправдава се гласът. — Да му обясним положението, да го убедим. Имаме нужда от него, за Бога. — Мъжът помълча, после додаде, възвърнал самообладанието си: — По наше мнение нещата не са напълно провалени. Просто онази част от света е известна с лошите си комуникации.
— Вечното оправдание в тоя бизнес.
— И не само в този, господин Конклин. Вие как преценявате нещата? Питам ви съвсем искрено. Ползвате се с добра репутация.
— Говорете в минало време.
— Репутацията не може да бъде отнета или оспорена. Тя само се обогатява в положителен или отрицателен смисъл. Твърдя, че сте един от най-добрите. Какво мислите?
Алекс поклати глава. В кабината на „чистия“ телефон бе непоносимо задушно, а от бара нахлуваше все повече шум.
— Казах ви вече. Някой е надушил плана ви и е решил да се намеси.
— Но защо, за Бога?
— Защото явно Джейсън Борн му трябва още повече, отколкото на вас.
Беше осемнайсет и двайсет и осем, когато Конклин влезе във фоайето на летище Дълес. Бе чакал такси пред хотела на Дейвид и го бе последвал до летището след точни инструкции, дадени на шофьора. Подир таксито на Уеб бяха тръгнали два сиви плимута, които няколко пъти размениха местата си по пътя до летището. Няма що, някой си Александър Конклин можеше и да увисне на въжето, но пък може би и не. Алекс записа двата регистрационни номера в тефтерчето си и си каза, че хората от Държавния департамент проявяват поредната си глупост.
Забеляза Дейвид в дъното на фоайето.
— Ти си, нали? — попита Алекс, потътрил болния си крак по мраморния под. — Вярно ли, че на русокосите повече им върви в живота?
— В Париж номерът минаваше. Какво откри?
— Открих влечуги под големите камъни, които се затрудняват да изпълзят навън. Но такива не биха знаели какво да правят на припек, не е ли тъй?
— Стига глупости, Алекс. След минути трябва да съм на изхода.
