— Боя се, че ще е някой друг път — любезно се усмихна и поклати глава Уеб.
— Не ви ли харесва при нас, господин Крюет?
— Напротив, сигурен съм, че предоставяте всички удобства. Просто бих желал стая, а не апартамент. Но доколкото разбрах, нямате свободна в момента.
— Но вие изрично упоменахте в телеграмата си апартамент шестстотин и деветдесет.
— Да, така е и моля да ме извините. Прекалено старателният ми завеждащ продажбите е виновен за това. Впрочем кой направи резервацията, защото със сигурност не съм аз.
— Вероятно вашият представител — предположи Лианг с абсолютно безизразни очи.
— Завеждащият продажбите? О, той няма такива пълномощия. Не, той спомена, че е някоя от тукашните компании. Не мога да приема, естествено, но бих искал да знам от кого идва това щедро предложение. И след като вие лично сте подписали резервацията, господин Лианг, няма как да не знаете.
В безизразните очи за миг проблесна пламъче. За Дейвид това беше достатъчно, но водевилът трябваше да се разиграе докрай.
— Някой от персонала, а ние имаме голям персонал, е дошъл при мен за одобрение. Много сме заети, господин Крюет, постоянно правим резервации и не мога да си спомня.
— Сигурно е записано някъде.
— Имаме почетни гости, чието обаждане по телефона е достатъчно.
— Хонконг се е променил.
— И постоянно се променя, господин Крюет. Възможно е вашият приятел да желае да ви уведоми лично. Не би било редно да се бъркам в намеренията му.
— Възхищавам се на дискретността ви.
— Това е част от професията ни — опита се да се усмихне Лианг, но усмивката излезе фалшива.
— Е, след като нямате нищо свободно, сам ще се оправям. Ще опитам в „Пенинсюла“ отсреща. Там имам приятели.
— Няма да е необходимо. Може да се уреди нещо.
— Но чиновникът на рецепцията каза…
— Чиновникът не е заместник-управител на „Риджънт“.
— Компютърът ми показва, че всичко е заето — заоправдава се младият човек.
— Замълчи! — Лианг моментално залепи усмивка, също тъй фалшива като предишната. — Той е още млад и неопитен, но полага старание. Държим няколко резервни стаи за в случай на недоразумение. — После се обърна към чиновника и заговори бързо на китайски. Уеб стоеше с каменно лице, макар да разбираше всяка дума. — Слушай, безмозъчно петле такова, не се обаждай в мое присъствие, че ще те пратя да ринеш сметта. А сега дай на тоя глупак двеста и две. Резервацията е условна. Запиши я на негово име. — Заместник-управителят отправи восъчната си усмивка към Уеб. — Ще получите чудесна стая с изглед към пристанището, господин Крюет.
Водевилът бе приключил и победителят се задоволи с небрежно кимване за благодарност.
— Много ме улеснявате. Ще ми спестите обикалянето из града, за да съобщавам къде съм отседнал. — Млъкна, но вдигна предупредително ръка във въздуха в знак, че има да добави нещо. Инстинктът на Джейсън Борн подсказваше, че това е моментът, за да всее страх: — Когато казвате „стая с добър изглед“, предполагам, че имате предвид you hao jingse de fang jian. Прав ли съм? Или прозвуча глупаво на китайски?
Лианг зяпна срещу американеца.
— Не бих могъл да се изразя по-добре — каза той. — Чиновникът ще се погрижи за всичко. Желая ви приятно прекарване при нас, господин Крюет. Ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте да се обърнете към мен. — И Лианг леко се поклони.
— Едва ли ще се наложи, но благодаря ви — отвърна Дейвид. — Честно казано, полетът беше дълъг и уморителен, затова ще помоля централата да не ме свързва с никого до вечерта.
— О, така ли? — Сега безпокойството на Лианг беше по-очевидно. Без съмнение той беше уплашен. — Но ако има нещо спешно…
— Нищо не е тъй спешно, че да не може да почака. И тъй като не съм в апартамент шестстотин и деветдесет, може просто да съобщят, че още не съм пристигнал. Така става, нали? Ужасно съм уморен. Благодаря ви, господин Лианг.
— Аз ви благодаря, господин Крюет. — Помощник-управителят отново се поклони и потърси някакъв знак в очите на Уеб. Но като не прочете нищо, обърна се бързо и нервно се отправи към кабинета си.
„Действай изненадващо. Обърквай врага, вади го от равновесие.“ Правило на Джейсън Борн. Или може би на Александър Конклин?
— Кога си тръгва господин Лианг? — попита Джейсън чиновника, като измъкна от портфейла си двайсетдоларова банкнота и дискретно я пъхна в дланта му под формата на ръкостискане.
Очите на младежа светнаха.
— Много сте любезен, господине, но не беше нужно. Господин Лианг си тръгва в пет, а също и аз, освен ако управата не поиска от мен да остана. Защото аз се старая да дам най-доброто от себе си за честта на хотела.
— Не се и съмнявам — увери го Уеб. — Дайте ми ключа, моля. Погрижете се за багажа ми, когато пристигне от летището.
— Разбира се, господине.
Дейвид седеше на кресло до прозореца и гледаше през пристанището към остров Хонконг. Бе направил първата стъпка. По един или друг начин Лианг щеше да му осигури някаква информация, макар и на най- ниско ниво, но все пак щеше да сложи началото — име, място, бегъл намек, от които можеше да премине към друг контакт, от него към трети и така нататък. Трябваше да действа бързо и да не дава на врага си време за маневри. Ала за да постигне каквото и да било, трябваше да се подготви. Предстояха някои покупки, а също и обиколка на колонията. Около час разглеждане от задната седалка на автомобил щеше да му стигне да измъкне каквото може от нарушената си памет.
От справочника на хотела установи, че в близост има пететажен търговски център, а още и че чрез портиера може да наеме лимузина за бизнес или разглеждане на забележителности. А лимузина, това означаваше опитен шофьор, който познава като петте си пръста всички булеварди, кръстовища и малки улички в Хонконг, Кулон и Новите територии. Компетентността на шофьорите всъщност рядко спираше дотук. Такива хора бяха наясно с всички тънкости и порядки в града, където работят. Нужен му бе пистолет. Накрая, в централната част на Хонконг имаше банка, в която беше получено нареждане на негово име от банка-кореспондент на Каймановите острови. Трябваше да отиде, да подпише нужните документи и да излезе оттам с много повече пари, отколкото нормален човек би се осмелил да носи у себе си в Хонконг, а и където и да било другаде. Трябваше да намери място, където да ги държи, но не в банка, защото работните часове ограничаваха достъпа му до тях. Джейсън Борн знаеше: обещай на човек, че ще пощадиш живота му, и той ще ти съдейства. Обещай му живота и малко пари и тогава резултатът е пълно подчинение.
Извади тефтерче и молив и направи списък. Толкова много неща имаше да се свършат. Вече бе единайсет, а трябваше да приключи до четири и половина следобед, когато възнамеряваше да се закотви незабелязано до изхода за персонала или някъде в гаража, за да проследи и спипа Лианг с восъчното лице, неговата първа връзка.
В този момент внезапно телефонът иззвъня, рязко разкъсвайки тишината на хотелската стая. Трябваше да затвори очи и да стегне всичките си мускули, за да не скочи и грабне слушалката с надеждата да чуе гласа на Мари, макар и като пленница. Не биваше да вдига телефона. Инстинктът на Джейсън Борн. Вдигнеше ли го, щеше да постави себе си под контрол. Остави го да звъни и излезе от стаята.
В дванайсет и десет се върна, понесъл найлонови торбички с покупки от търговския център. Стовари ги на леглото и се зае да ги разопакова. Сред вещите имаше тъмен лек шлифер, тъмна платнена шапка, чифт сиви маратонки, черни панталони и пуловер; това бяха дрехите, които щеше да носи през нощта. Имаше и други покупки: макара с рибарска корда и две големи скоби, двайсетфунтова преса за хартия във формата на пиринчено звънче, метален шиш за лед и двуостър ловджийски нож в калъф. Безшумни оръжия, които щеше да носи със себе си ден и нощ. Трябваше да си набави още нещо и скоро щеше да го направи.
Докато оглеждаше покупките си, с крайчеца на окото си забеляза някакво мигане на светлина. Изправи
