се и видя, че мига червената лампичка на телефона. Очевидно имаше съобщение за него, а не го търсеха отвън. Вдигна слушалката и натисна бутона на централата.
— Да, господин Крюет? — обади се телефонистката.
— Имате съобщение за мен ли?
— Да, господин Лианг се мъчеше да се свърже с вас.
— Спомням си, че дадох ясно да се разбере. Не желая да ме безпокоят до второ нареждане.
— Да, но господин Лианг е помощник-управител и в отсъствието на управителя е най-старшият в хотела, какъвто е случаят сега. Каза, че е много важно. Ще ви свържа с него.
Дейвид затвори телефона. Не беше готов за Лианг или почти по-точно Лианг не беше готов за него. Лианг беше почти в паника, защото той беше контактът на най-ниско ниво, а не бе успял да настани обекта според уговорката. Но на Дейвид му бе нужно Лианг да изпадне в пълна паника. И най-бързият начин да предизвика такова състояние бе да не му дава никаква възможност за разговори и обяснения.
Уеб грабна дрехите от леглото и ги натика в две от чекмеджетата на бюрото, заедно с вещите, извадени от пътническия сак. Пъхна рибарската корда и скобите помежду тях. Пресата сложи върху менюто за сервиране по стаите, а ножа — в джоба си. Погледна шиша за лед и мигом му хрумна мисъл, родена от същия онзи странен инстинкт: един разтревожен вече човек ще реагира силно, щом неочаквано се изправи пред страшна гледка. Ужасът му щеше да нарасне неимоверно. Дейвид извади носна кърпа от джоба си, изтри внимателно дръжката на шиша и като хвана смъртоносния инструмент през плата, излезе в антрето. Прецени нивото на погледа и заби шиша в бялата стена срещу вратата. Телефонът зазвъня настойчиво, почти истерично. Уеб излезе навън, изтича покрай асансьорите, скри се зад ъгъла на съседния коридор и зачака.
Добре си беше направил сметката. Лъскавите врати на средния асансьор се разтвориха, отвътре изскочи Лианг и забърза към стаята на Уеб. Дейвид притича към асансьорите и се спотаи зад ъгъла на своя коридор. Помощник-управителят, почти обезумял вече, едновременно натискаше звънеца и думкаше по вратата. После престана и долепи ухо до нея; уверил се, че вътре няма никакъв шум, бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Уеб бързо скри главата си, когато Лианг се огледа предпазливо в двете посоки на коридора и пъхна ключа в ключалката. Сега Дейвид можеше само да слуша, без да гледа.
Не се наложи дълго да чака. Приглушеният гърлен вик бе последван от силно затръшване на врата. Шишът за лед бе оказал нужния ефект. Уеб притича до скривалището си зад последния асансьор и отново се прилепи към стената. Лианг бе видимо разстроен, дишаше накъсано и шумно и няколко пъти натисна нервно бутона на асансьора. Най-сетне се чу лек звън и вратите на втората кабина се отвориха.
Дейвид нямаше конкретен план, но инстинктивно знаеше какво трябва да направи, защото начинът бе само един. Той бързо стигна до стаята си, вдигна слушалката на телефона и избра цифрите, които вече бе наизустил.
— Говори портиерът — обади се приятен глас, вероятно на индиец.
— Точно портиерът търся — тихо проговори Дейвид. — Мога ли да разчитам на вас за една дискретна услуга. Ще бъда щедър.
— Гост ли сте на хотела?
— Да, тук съм отседнал.
— И онова, което искате, не е незаконно, естествено, нито ще навреди на репутацията на хотела?
— Само може да подобри още повече репутацията му, като помага на предпазливи бизнесмени, дошли тук за големи сделки.
— На вашите услуги съм.
Уредено бе лимузина даймлер с най-опитния от местните шофьори да го чака при паркинга на Сализбъри Роуд. Портиерът щеше да го посрещне до колата, за да получи двеста американски долара, равняващи се приблизително на хиляда и петстотин хонконгски. Сметката щеше да бъде платена в брой и вместо името на клиента щеше да бъде вписана случайно избрана фирма. А господин Крюет, съпровождан от служителя да етажа, щеше да слезе със служебния асансьор до сутерена на хотела и оттам да стигне до изхода на Сализбъри Роуд.
След като се разплати, Дейвид се качи в даймлера и се разположи на задната седалка. Шофьорът, човек на средна възраст, облечен в униформа, обърна към него умореното си лице.
— Добре дошли, сър. Казвам се Пак Феи и ще се постарая да ви обслужа отлично. Само ми кажете къде искате да отидете, и ще ви заведа. Аз знам всичко.
— На това и разчитах — меко продума Уеб.
— Простете, сър, не чух.
Дейвид повтори думите си на китайски и продължи на същия език:
— От години не съм идвал и бих искал да си припомня някои места. Прекарай ме по скучния дежурен туристически маршрут, а после ще обиколим набързо Кулон. Трябва да се върна обратно след около два часа. И нека оттук нататък говорим на английски.
— Китайският ви е отличен. Говорите като хората от висшето общество, но разбрах всяка ваша дума.
— Нали казах, ще говорим на английски. Бакшишът ти зависи от това дали ще се разбираме добре.
— Да, да! — отзова се с готовност Пак Феи, включи мотора на даймлера и с лекота го поведе през невъобразимото движение по Сализбъри Роуд. — Обещавам, че ще получите отлично обслужване.
И Дейвид го получи. Имената и местата, изплували в паметта му в хотелската стая, сега получиха и образ. Да, беше виждал всичко това, добре му бе познато, но той с нищо не можеше да го свърже.
Погледна часовника си; бяха пътували близо два часа. Имаха още една последна спирка на острова и после щеше да подложи Пак Феи на тест.
— Върни се на Чатър Скуеър — нареди той. — Имам работа в една от банките. Ще ме почакаш.
В този свят голямото количество пари са инструмент, отстраняващ по магически начин всички бариери. Ако трябваше да получи петстотин долара, Дейвид сигурно повече би се забавил, но сумата от половин милион му осигури светкавично обслужване. Незнайно откъде се появи и дипломатическо куфарче за пренасяне на парите. Предложиха му човек от охраната да го съпроводи до хотела, но Дейвид отклони любезността, подписа нужните документи и повече въпроси не бяха задавани. Той отново се върна до колата, паркирана на оживената улица.
Вътре се наведе напред към Пак Феи. Между пръстите си държеше стодоларова банкнота.
— Пак Феи, нужен ми е пистолет.
Шофьорът бавно обърна глава. Погледна банкнотата, после премести очи към лицето на Уеб. Угодническото изражение мигновено бе изчезнало, заместено от непроницаема маска.
— В Кулон — отвърна той. — В Монкок. — И взе стоте долара.
9.
Даймлерът пълзеше по задръстената улица в Монкок, квартал с незавидна слава на най-гъсто населената градска част в историята на човечеството. Жителите му бяха почти изключително китайци. Лице на бял човек бе такава рядкост, че неизбежно повличаше любопитни и едновременно враждебни погледи. Не беше въпрос на расизъм, а на реалности. Не можеше да се каже, че кварталът е бедняшки. Отвсякъде крещяха пъстри реклами, някои високи до три етажа. В Монкок имаше пари, тихи и дискретни или истерични, но далеч не винаги законни. Единственото, което липсваше, бе свободно пространство, но колкото го имаше, местните го държаха за себе си и не допускаха външни хора. Тук можеше да се намери всякаква стока. Работата бе да знаеш къде да търсиш и да можеш да платиш цената. Пак Феи, шофьорът, знаеше къде да търси, а Джейсън Борн можеше да посрещне разноските. Постепенно врявата и глъчката останаха зад гърба им, сградите започнаха да стават по-ниски и Уеб вече виждаше водите на пристанище Виктория зад висока ограда от вериги. Заредиха се складове, чиито фасади гледаха към кея. Пак Феи сви към задния вход на един по-отстранен едноетажен склад. Изглеждаше запуснат и на обширната асфалтова площ имаше само две паркирани коли. Портата беше затворена. От будката на пазача излезе човек с бележник в ръка и тръгна към даймлера.
— Моето име няма да го намериш в списъка — рече Пак Феи на китайски със завидно достойнство. — Съобщи на господин Уо Сонг, че „Риджънт“ номер пет е тук и му води важен посетител.
