Нагласи броячите, счупи още няколко стъкла и постави гранатите на различни места по рафтовете.
Погледна часовника си, взе дипломатическото куфарче и излезе навън, положил цялото си старание да изглежда спокоен. Приближи до даймлера, паркиран при склада, където потящият се Пак Феи сипеше извинения пред своите пленници. Уо Сонг го утешаваше, очевидно обзет от единственото желание да избегне всякакво насилие.
— Заведи ги там — нареди Дейвид, като посочи каменната стена, издигаща се над водите на пристанището.
Уо Сонг се втренчи в Уеб и с треперещи устни промълви:
— Кой си ти?
Моментът бе настъпил. Сега трябваше да го направи.
Уеб отново погледна часовника си и се приближи до търговеца на оръжие. Сграбчи лакътя му, изблъска го настрани, тъй че думите му да не бъдат чути от останалите, и тихо процеди през зъби:
— Името ми е Джейсън Борн.
Ориенталецът изхълца и се опули, сякаш в гърлото му бе опряна кама и вече се виждаше мъртъв.
— Ако ти минават мисли да си отмъстиш за унижението, като накажеш някого, да речем шофьора ми, забрави ги. Знам къде да те открия. — Уеб помълча красноречиво, сетне продължи: — Не се съмнявам, че ще бъдеш разпитван, и не очаквам от теб да излъжеш. Всъщност едва ли те бива да лъжеш. И тъй, дошъл съм при теб. Ако щеш, обрал съм те. Но посмееш ли да ме опишеш подробно, знай, че си мъртъв.
Възпитаникът на Колумбийския университет бе замръзнал на мястото си и само долната му устна ситно трепереше. Дейвид пусна ръката му и се върна при Пак Феи и двамата вързани пазачи, като остави търговеца сам със страшните му мисли.
— Направи каквото ти казах, Пак Феи. Закарай ги до стената и им кажи да легнат долу. Обясни им, че ще бъдат под прицела ми, додето се изтеглим с колата през портала. Техният работодател ще потвърди, че не съм лош стрелец.
Шофьорът неохотно излая заповедите на китайски и групичката се затътри към посоченото място.
— Хвърли ми ключовете! — извика Дейвид на Пак Феи. — И побързайте.
Хвана ключовете във въздуха. Седна зад волана и запали двигателя. После изскочи навън и махна енергично на Пак Феи.
— Скачай в колата!
Обърканият китаец се подчини, а Дейвид бързо изстреля три куршума, всеки от които се заби на педя от лицата на проснатите пленници. После седна до Пак Феи и изкомандва:
— Тръгвай!
Даймлерът профуча през портала и се включи в магистралата, водеща към Монкок.
— Намали и отбий встрани от банкета — нареди Дейвид.
— Тук карат като луди, сър. Трудно ще бъде отново да излезем на пътя.
— Няма, ще видиш.
Експлозиите се разнесоха една след друга — точно шест. Отдалеченият от другите постройки едноетажен склад се вдигна към небето сред пламъци и черен дим. По магистралата се разнесе оглушителният писък от спирачките на автомобили, камиони и автобуси.
— Вие… — изкрещя Пак Феи и мигом постави ръка на устата си, а очите му, обърнати към Уеб, щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Да, нали аз бях там.
— Но и аз бях там, сър. Свършено е с мен!
— Нищо подобно, Пак Феи — успокои го Дейвид. — Ти си под закрила, имаш думата ми. Уо Сонг никога няма да те обезпокои. Подозирам, че ще замине чак на другия край на света, най-вероятно в Иран, и ще преподава маркетинг на местните жители. Другаде едва ли биха го приели. А сега да тръгваме, Пак Феи. Трябва да се връщам в Кулон.
Известно време пътуваха в мълчание. Наруши го Дейвид.
— Имаш ли жена или приятелка, Пак Феи? Може и приятел, все едно.
— Женен съм, сър. Имам две големи деца. Вече работят и носят хубави пари.
— Това е добре. Иди си у дома, вземи жена си, ако искаш, и децата и ги заведи на дълга разходка с колата. Закарай ги към Новите територии. Спрете и похапнете добре в Туен Мун или Юен Лонг. После продължете нататък. Нека се порадват на хубавата кола.
— Но, сър…
— Както казваме на английски — продължи Уеб и размаха пред китаеца няколко едри банкноти, — това ще е малка и безобидна лъжа. Нали разбираш, искам километражът на колата да съответства приблизително на разстоянието, което изминахме днес и което ще изминем довечера.
— И къде съм ви возил?
— Закарал си господин Крюет първо до Ло Уо, а сетне в планината до Лок Ма Чау.
— Но те се намират в Китайската народна република.
— Да, така е — съгласи се Уеб и отдели три стодоларови банкноти. — Ще можеш ли да запомниш тези места и да нагласиш километража?
— Разбира се, сър.
— А дали ще е възможно — добави Уеб, поставил пръста си на четвърта банкнота — да кажеш, че съм слязъл от колата в Лок Ма Чау, тръгнал съм към хълмовете и съм се бавил час?
— И десет часа, ако искате, сър. Аз не се нуждая от сън.
— Един час е достатъчен. — Дейвид тикна пред смаяния шофьор четиристотин долара. — Но ако не спазиш уговорката ни, ще узная.
— Не се тревожете, сър! — възкликна Пак Феи, като с едната ръка продължаваше да държи волана, а с другата сграбчи парите. — Ще взема жена ми, децата, нейните родители, а и моите. Тоя звяр, дето го карам, побира дванайсет души. Много съм ви благодарен, сър.
— Ще ме свалиш на около десет пресечки от Сализбъри Роуд и веднага ще се изтеглиш от тоя район. Не искам да виждат колата в Кулон.
— Няма как да я видят, сър. Ние ще бъдем в Ло Уо и Лок Ма Чау.
— А за утре сутринта можеш да говориш каквото си искаш. Няма да бъда тук. Довечера заминавам. Повече няма да ме видиш.
— Да, сър.
— И тъй, сключихме сделката, Пак Феи — заяви Джейсън Борн и мислите му се върнаха към плана, който ставаше все по-ясен с всеки нов ход. И всеки ход го приближаваше към Мари. Усещаше как хладнокръвието му се възвръща. Имаше някаква непозната свобода в това да си такъв, какъвто не си.
В пет часа и две минути Лианг, явно разтревожен, бързо излезе през стъклените врати на хотел „Риджънт“. Огледа напрегнато пристигащите и заминаващите гости, после бързо закрачи вляво по тротоара, водещ към главната улица. Дейвид го наблюдаваше през пръските на фонтана в центъра на малкото площадче. Като използваше фонтана за прикритие, Уеб притича през улицата между колите и такситата и щом стъпи на тротоара, пое след Лианг към Сализбъри Роуд. В един момент му се наложи да замръзне на място, извъртял глава наляво. Помощник-управителят рязко бе спрял с наклонено напред тяло, като забързан човек, който внезапно си е припомнил, че нещо е забравил или пък му е дошла нова идея. Вероятно бе второто, тъй като, щом Дейвид се осмели да го погледне предпазливо, Лианг вече крачеше към търговския център. Уеб знаеше, че ще го изгуби сред тълпата, ако не побърза, затова се завтече по диагонал през улицата, сподирян от гневни клаксони и ругатни. На тротоара се огледа тревожно. Не виждаше Лианг. Къде ли беше той? Морето азиатски лица се размаза пред погледа му — толкова еднакви и все пак не съвсем. Къде беше той? Внезапно се втурна напред: бе го зърнал. Сигурен беше, че е Лианг. Но сигурен с инстинкта си, не с ума си. Човекът му се бе мярнал само в гръб. Ако го последваше и се окажеше, че е сбъркал, окончателно щеше да изпусне Лианг. Довери се на инстинкта. Той не беше негов, а на Джейсън Борн. И очите бяха на Джейсън Борн.
Уеб се завтече към високата арка на безистена. Силуетът на Хонконг блестеше под слънцето в далечината. Когато мина под арката, забави крачка. Тази алея свършваше до пристанището. От нея нямаше никакви пресечки към Сализбъри Роуд. Защо му трябваше на Лианг, ако изобщо беше Лианг, да поеме по
