— Ще се свържем с вас. В коя стая сте?
— Аз ще ви се обадя. Разполагате с петнайсет минути.
— Да не би да ми давате нареждания?
— Знам точно къде сте, в коя кантора, знам кой е прозорецът. Не си много сръчен с пушката. Трябваше да се досетиш, че цевта ще блести на слънцето. За трийсет секунди ще бъда на двайсет метра от вратата, но ти няма да знаеш къде съм аз, а и не можеш да се отдалечаваш от телефона.
— Не ти вярвам!
— Пробвай тогава. Не ти наблюдаваш мен, а аз теб. Давам ти петнайсет минути и когато позвъня отново, искам да разговарям с жена си.
— Тя не е тук.
— Ако мислех, че е там, вече щеше да си мъртъв. Главата ти щеше да е отрязана и хвърлена през прозореца при другите боклуци отдолу. Ако смяташ, че преувеличавам, поразпитай наоколо. Ще срещнеш хора, които са имали работа с мен. Попитай твоя господин Яо Минг, който изобщо не съществува.
— Не е по силите ми да докарам жена ви тук, Джейсън Борн! — извика уплашеният човек.
— Тогава ми намери номера, на който ще я открия. Или ще разговарям с нея, или край на контактите ни. Тоест край, след като видя обезглавения ти труп. Петнайсет минути!
Дейвид затвори телефона и избърса потта от лицето си. Направил го беше. Тонът и думите бяха на Джейсън Борн — беше се върнал назад във времето, което помнеше съвсем смътно. Инстинктивно знаеше какво да направи, какво да каже и как да заплаши. А може би инстинктивната му същност, потисната у него, крещеше да излезе навън и спечели надмощие, убеждаваше Дейвид Уеб да се довери на другия човек в себе си.
Тръгна сред все по-сгъстяващото се множество. Голдън Майл се подготвяше за бурен нощен живот. Сега вече можеше да се върне в хотела; помощник-управителят вероятно беше далеч и уреждаше резервацията си за Тайван, ако имаше някаква истина в истеричните му уверения. Уеб щеше да стигне до стаята си с товарния асансьор, в случай че някой друг го чака във фоайето, макар да не му се вярваше. Стрелковият пост, разположен в празната канцелария на търговския център, не беше командния пункт, както и стрелецът там не беше шеф, а най-обикновен изпълнител, който в тоя момент трепереше за живота си.
С всяка стъпка на Дейвид по Нейтън Роуд дишането му ставаше все по-ускорено и сърцето му биеше все по-силно. След дванайсет минути щеше да чуе гласа на Мари. Толкова искаше да го чуе. Трябваше да го чуе. Единствено това имаше значение, единствено то щеше да запази разсъдъка му.
— Петнайсетте ти минути изтекоха — съобщи Уеб, седнал на ръба на леглото. Опитваше се да успокои разтуптяното си сърце, сякаш онзи отсреща можеше да чуе оглушителното ехо, което сам той чуваше в ушите си.
— Обадете се на пет-две-шест-пет-три.
— Започва с пет? Значи тя е в Хонконг, не в Кулон — продума Дейвид.
— Веднага ще я доведат.
— Ще ти се обадя отново, след като разговарям с нея.
— Няма да е нужно, Джейсън Борн. Осведомените хора са там. Те ще приказват с теб. Моята работа е приключена и ти не си ме видял.
— Не ми трябва да те виждам. Когато напускаш кантората, ще бъдеш заснет, но няма да знаеш нито откъде, нито от кого. ще видиш много хора в коридора, в асансьора, във фоайето, ала няма да знаеш кой от тях има камера с обектив, маскиран като копче на сакото или като украшение на дамска чантичка. Всичко хубаво, нещастнико.
Уеб натисна вилката, изчака три секунди и я освободи. Когато чу сигнала избра току-що научения номер. Отсреща телефонът звънеше. Дали ще издържи?
— Ало?
— Тук е Борн. Да се обади жена ми.
— Както желаете.
— Дейвид?
— Добре ли си? — извика Уеб, вече на ръба на истерията.
— Да. Само съм уморена, скъпи. Ти добре ли си?
— Сториха ли ти нещо? Ако и с пръст са те докоснали…
— Не, Дейвид, дори са доста любезни. Но сам знаеш каква умора ме наляга понякога. Помниш ли онази седмица в Цюрих, когато искаше да видиш Фраумюнстер и музеите, а после да се повозим с лодка по Лимат? Тогава ти отвърнах, че просто нямам сили.
Никаква седмица в Цюрих не бе имало. Само кошмарът на една-единствена нощ, когато и двамата едва не загинаха. Него го гонеха убийци по Щепдекщрасе, а тя бе заплашена с изнасилване и смърт. Какво се опитваше да му каже?
— Да, спомням си.
— Тъй че не се тревожи за мен, скъпи. Слава Богу, че си тук. Скоро ще бъдем заедно, те ми обещаха. Ще бъде като в Париж, Дейвид. Помниш ли Париж, когато се уплаших, че съм те загубила? Но ти дойде при мен и двамата знаехме къде да идем. Оная прекрасна улица с тъмнозелени дървета и…
— Стига толкова, госпожо Уеб — намеси се мъжки глас. — Или трябваше да кажа „госпожо Борн“ — добави мъжът, като говореше вече направо в мембраната.
— Мисли, Дейвид, и бъди внимателен! — извика Мари някъде отзад. — И не се тревожи, скъпи. Онази прекрасна улица с редицата зелени дървета, моето любимо дърво…
— Отведете я! — викна мъжът на китайски. — Тя му предава информация! Бързо. Не й позволявайте да говори!
— Ако й сториш нещо, ще съжаляваш до края на краткия си живот — с леден глас процеди Уеб. — Кълна се в Бога, че ще те намеря!
— Засега няма причини да сме груби помежду си — бавно отвърна мъжът и гласът му звучеше искрено. — Чухте жена си. С нея се отнасят добре, тя няма оплаквания.
— С нея нещо не е наред! Какво сте й причинили, че се бои да ми каже?
— Тя просто е напрегната, господин Борн. В отчаянието си очевидно се опитваше да ви опише мястото. Държа да ви уведомя, че описанието е съвсем погрешно. Но дори и да бе точно, за вас то щеше да е също тъй безполезно, както и телефонният номер. Ще я преместим в друг апартамент, един от милионите в Хонконг. И защо трябва да й причиняваме зло? Това не би било разумно. Един важен човек иска да се срещне с вас.
— Яо Минг ли?
— Също като вас той е известен под няколко имена, тъй че може би ще се споразумеете.
— Ако не се споразумеем, той е мъртъв. Също и ти.
— Вярвам на думите ти, Джейсън Борн. Ти уби хладнокръвно мой роднина, който се бе скрил от теб в укрепения си дом на остров Лантау. Уверен съм, че си спомняш.
— Не си водя бележки. И тъй, Яо Минг. Кога ще го видя?
— Довечера.
— Къде?
— Трябва да разбереш, че мнозина тук го познават, затова мястото ще е необичайно.
— Защо аз да не го избера?
— Това предложение е неприемливо, разбира се. Не настоявай. Ние държим жена ти.
Дейвид усети как самоконтролът, който му бе тъй отчаяно необходим, се изплъзва.
— Добре, казвайте — рече той.
— Уолд Сити. Надяваме се, че знаеш къде е.
Уеб се напрегна да съсредоточи остатъците от паметта си.
— Доколкото си спомням, е най-мръсният бордей на света.
— Как иначе? В цялата колония единствено този район е законно владение на Народната република. Още отвратителният Мао Дзедун даде разрешение на полицията ни да го прочиства периодично. Но при заплатите, които получават, полицаите не могат да поемат чак такива рискове. И тъй, мястото си остана
