дъх, после добави по-тихо: — Тогава и само тогава можете отново да получите жена си.
Една минута Уеб го гледа в мълчание.
— Какво ви кара да мислите, че мога да го направя? — най-сетне попита той.
— Кой би се справил по-добре от истинския Джейсън Борн? Той ви е проучвал. Анализирал е методите ви, вашите техники. Как иначе би могъл да се представи за вас? Хванете го чрез тактиката, създадена от вас самия.
— Мислите, че е така просто?
— Ще ви се окаже съдействие. Ще ви дам имена и описания на хора, за които съм сигурен, че са свързани с този нов убиец.
— В Макао ли?
— За нищо на света в Макао. Никаква връзка не бива да се прави с инцидента в хотел „Лисабон“. Тая история е приключена, вие нищо не знаете за нея. Вашите действия по никой начин не би трябвало да сочат към мен. Аз и вие нямаме нищо общо! Ако се разкриете, вие преследвате човек, отнел самоличността ви. Действайте единствено в името на самозащитата, което е съвсем естествено при дадените обстоятелства.
— Мислех, че искате доказателство…
— То ще дойде, когато ми доведете самозванеца! — викна банкерът.
— Щом не е в Макао, къде тогава?
— Тук, в Кулон. В задната стаичка на едно кабаре бяха убити петима души, сред тях един банкер, не по-малко влиятелен от мен, и трима други, чиито имена не бяха назовани. Очевидно по решение на правителството. Така и не разбрах кои точно са били.
— Но знаете кой е петият — подхвърли Борн.
— Той работеше за мен. На онова съвещание ме заместваше. Ако бях отишъл, и аз щях да стана жертва на фалшивия Борн. Ето защо ще започнете тук, в Кулон. Ще ви дам имената на двамата мъртъвци, които са известни, а също и на техните врагове, сега вече мои врагове. И едно последно предупреждение, господин Борн. Ако се опитате да откриете кой съм, жена ви незабавно ще умре.
— А веднага след нея и вие. Дайте ми имената.
— На това листче са — каза човекът, представящ се под името Яо Минг, и бръкна в джоба на бялата си копринена жилетка. — Няма смисъл да издирвате пишещата машина, написано е в една кантора за услуги.
— Бих си губил времето — отвърна Борн, като взе листчето. — В Хонконг сигурно има двайсет милиона пишещи машини.
— Но не чак толкова богаташи от моя ранг.
— Това ще го запомня.
— Не се и съмнявам.
— Как да се свържа с вас?
— Никак. Никога. Тази среща не се е състояла.
— Защо тогава се видяхме? Да речем, че успея да пипна оня кретен, нарекъл се Джейсън Борн. А това е под голям въпрос. Какво да правя с него? Да го оставя на стълбите в Уолд Сити ли?
— Чудесно би било. Няма да му обърнат и нула внимание, освен че ще преровят джобовете му.
— Държа да имам желязна гаранция. Искам да получа обратно жена си.
— И каква гаранция би ви се сторила уместна?
— Първо да я чуя по телефона, за да се убедя, че нищо не сте й сторили, а после да я видя как върви по улицата сама, по своя воля, непридружавана от никого.
— Джейсън Борн ли го казва?
— Той същият.
— Добре. В Хонконг сме постигнали големи успехи в електрониката. В долния край на този лист е посочен телефонен номер, можете да се обадите на него, но едва когато самозванецът е вече в ръцете ви, и да повторите няколко пъти думите „жената змия“…
— „Медуза“ — прошепна Джейсън.
Богаташът повдигна вежди, но лицето му остана безизразно.
— Аз, естествено, имах предвид жената на пазара.
— Как пък не. Продължавайте.
— Както казах, повторете думите няколко пъти, докато чуете поредица от щраквания в слушалката…
— Докато се избира друг номер или номера — отново го прекъсна Борн.
— В общи линии, да — съгласи се банкерът. — Звуците „ж“ и „з“ задействат системата. Гениално, нали?
— Това се нарича рецептивно програмиране, прибори, активирани от определени звуци.
— След като не сте впечатлен, нека наблегна на условието, при което можете да се обадите. От това зависи съдбата на жена ви. Надявам се, че сега вече ви направих впечатление. Пак повтарям, трябва да се обадите, когато сте готов да предадете самозванеца за броени минути. В случай, че не изпълните това, в крайбрежните води ще открият трупа на обезобразена бяла жена. Стана ли ви ясно?
Като преглътна, за да потисне влудяващия го страх и гнева, съжителстващ с него, Борн изрече сухо:
— Условието е разбрано. Сега вие проумейте моето. Когато и да стигнем до телефонното обаждане, ще искам да говоря със съпругата си. И не след броени минути, а след броени секунди. В противен случай в слушалката ще прозвучи пистолетен изстрел и вие ще знаете, че вашият убиец, тъй наречената ви награда, е вече на оня свят. Ще имате на разположение трийсет секунди.
— Условието ви е разбрано и ще бъде изпълнено. Смятам, че разговорът ни приключи, Джейсън Борн.
— Искам си пистолета. Взе го един от двамата, които излязоха.
— Ще си го получите на излизане.
— Той дали ще ме послуша?
— Не е нужно нищо да му казвате. Щом излизате оттук, значи трябва да ви го върне. На труповете не им трябва оръжие.
Внушителните богаташки къщи от екстравагантната колониална ера на Хонконг са разположени по хълмовете на града в квартал, наречен „Виктория Пийк“. Тук сред изискани градини се вият оградени от розови храсти пътеки и водят към веранди, от които богатите се наслаждават на красивата гледка на пристанището и на островите в далечината.
Една от къщите обаче се различаваше от останалите не по размери и разкош, нито по красотата на градината си; тя изглеждаше някак запусната и необитаема. Особено вечер, когато само в малко от многобройните стаи светеше и нито от прозорците, нито от градината долиташе шум. Ала от съседните къщи я открояваха най-вече мъжете, застанали до градинската врата, както и още неколцина като тях, които патрулираха покрай оградата отвътре. Бяха въоръжени, с маскировъчно облекло — американски морски пехотинци.
Имотът беше нает от Консулството на Съединените щати по предписание на Съвета за национална сигурност. На различните въпроси консулството щеше да отговаря само, че през следващия месец в колонията се очакват многобройни визити на правителствени лица и индустриалци и къщата е наета за техни нужди, като мерките за сигурност са нормалните, прилагани при подобни високопоставени гости. Всъщност консулството наистина не знаеше нищо повече, ала някои посветени служители от специалния британски отдел МИ-6 разполагаха с известна информация, тъй като сътрудничеството им се смяташе за необходимо и бе разрешено от Лондон. Ала дори и на тях сведенията се подаваха само при нужда да се действа. Високопоставените служители и от двете правителства, включително най-близките съветници на президента и министър-председателя бяха единодушни: всякакви разкрития по отношение на истинското предназначение на къщата във „Виктория Пийк“ можеха да имат катастрофални последици за Далечния изток и за целия свят. Тя бе секретният щаб на една толкова деликатна операция, че дори президентът и министър-председателят не бяха наясно с всички подробности, а само с крайните цели.
