— Нямаше смисъл да те тревожим. Преди няколко дни повиках наш лекар, надежден човек. Тя не се хранеше и се оплакваше от световъртеж. Според доктора можело да е депресия или дори вирус. Но няма подобрение. Напротив, състоянието й бързо се влошава. Изгубила е всякаква жизненост, изпада в конвулсии, а и разсъдъкът й като че ли се е помътил. Променила се е до неузнаваемост.
— Да, при срещата ни създаде у мен съвсем друго впечатление — промълви загрижено американецът. — Какво може да се направи?
— Лекарят настоява незабавно да я пратим в болница за изследвания.
— Господи! И дума не може да става.
Китаецът се изправи и бавно се приближи до бюрото.
— Едуард — тихо изрече той, — не познавам мащаба на тази операция, но някои елементарни заключения са ми ясни. Боя се, че ще трябва да ти задам въпроса: какво ще стане с Дейвид Уеб, ако жена му е сериозно болна? Какво ще се случи с вашия Джейсън Борн, ако тя умре?
12.
— Нужен ми е медицинският й картон, и то колкото е възможно по-скоро, майоре. Това е заповед на запасен лейтенант от Медицинския корпус на Нейно величество.
„Английският лекар, който ме прегледа. Много възпитан, но студен човек, подозирам, че е отличен специалист. Той е объркан. Това е чудесно.“
— Ще ви го доставим, има начин. Казвате, че не можела да си спомни името на лекаря си.
„А това е едрият китаец, който е винаги толкова вежлив, че чак сервилен, но сърдечен. Той и хората му се държат мило с мен. Изпълнява заповеди. Те всички изпълняват заповеди, но не знаят защо.“
— Дори в моментите, когато съзнанието й се прояснява, паметта й е несигурна, а това е доста тревожно. Възможно е да става дума за защитен механизъм, сочещ, че тя си дава сметка за прогресивно заболяване, което иска да изключи от съзнанието си.
— Тя не е от този тип, докторе. Силна жена е.
— Психологическата сила е относителна, майоре. Често най-силните сред нас се противят на мисълта, че са смъртни. Егото ни я изключва. Намерете ми картона й. Трябва да го имам.
— Един човек ще позвъни във Вашингтон, а там ще направят нужното. Знаят адреса й и за броени минути ще се свържат със съседите й. Все някой ще ни насочи към лекаря й.
— Нека ни го изпратят по сателита, разполагаме с необходимата апаратура за приемане.
— Всяка предадена информация трябва да се получи в нашите служби.
— Тогава ще дойда с вас, изчакайте ме няколко минути.
— Изплашен сте, нали, докторе?
— Всяко неврологично отклонение дава повод за тревога, майоре. Ако хората ви действат бързо, може би ще успея лично да разговарям с лекаря й. Това е най-доброто в случая.
— Нищо ли не открихте при прегледа?
— Само вероятности, нищо конкретно. На едно място чувства болка, на друго — не. Наредих утре да й направят ехография.
— Значи наистина сте изплашен.
— Ужасен съм, майоре.
„О, вие реагирате точно както искам. Господи, колко съм гладна само! Пет часа без прекъсване ще се тъпча, щом се измъкна оттук, а ще се измъкна, кълна се! Дейвид, разбра ли ме? Успя ли да разтълкуваш какво ти казвам? Тъмните дървета са кленове; те са толкова широко разпространени, скъпи. Не можеш да ги сбъркаш. Кленовият лист означава Канада. Посолството! Тук, в Хонконг, то е консулство! Ето това правих в Париж, любими! Тогава беше ужасно, но тук няма да е тъй. Все ще има някой познат. В Отава обучавах дипломатически кадри, които получиха назначения по цял свят. Твоята памет е замъглена, мили, но не и моята… Трябва да разбереш, Дейвид, че хората, с които се занимавах тогава, не са толкова различни от тези, които ме държат в плен сега. В някои отношения, разбира се, те са роботи, но все пак остават индивиди, които разсъждават и се питат защо ги карат да вършат едни или други неща. Тъй или иначе, те следват нарежданията, защото в противен случая биха получили лоша характеристика, а това е едва ли не по-неприятно от уволнението, защото изключва всякакво повишение. Те са много внимателни с мен, много добри, сякаш се притесняват от възложената им задача, но въпреки всичко ще я изпълнят. Смятат, че съм болна, и са сериозно загрижени за мен. Те не са престъпници или убийци, скъпи мой Дейвид. Те са бюрократи, които се опитват да напипат вярната посока. Тази невероятна история носи печата на ПРАВИТЕЛСТВО. Знам го! С тоя тип хора съм работила години. Аз също бях една от тях.“
Мари отвори очи, стаята бе празна, но тя знаеше, че отвън стои пост — чула бе китайският майор да му дава инструкции. Никой не биваше да влиза при нея освен английския лекар и две определени сестри, които пазачът познаваше и които щяха да дежурят до сутринта. Тя знаеше правилата и благодарение на познанията си можеше да победи похитителите.
Седна в леглото. „Господи, умирам от глад“ — каза си и с мрачна насмешка си представи как ще разпитват съседите й в Мейн за нейния лекуващ лекар. Почти не познаваше съседите си, а и нямаше свой лекар. В университетския град бяха живели по-малко от три месеца и при хилядите грижи, свързани с новия дом, изобщо не бе успяла да помисли за лекар. Та нали цели осем месеца бяха живели с лекари и с изключение на Мо Панов цялото им съсловие й бе опротивяло до смърт.
„Дърветата, Дейвид! Моето любимо дърво — кленът. Кленовото листо, Дейвид! Консулството, любими мой!“ Чакаше я работа. Пресегна се и натисна бутона над леглото, за да извика сестрата. Две минути по- късно вратата се отвори и влезе китайка на средна възраст с колосана снежнобяла униформа.
— С какво мога да ви бъда полезна? — попита любезно на английски с приятен мек изговор.
— Чувствам се ужасно изморена, а не мога да заспя. Бихте ли ми дали някакво хапче за сън?
— Ще попитам лекаря, той още е тук. Сигурна съм, че ще ви разреши.
Щом сестрата излезе, Мари веднага стана от леглото. Отиде до вратата и я отвори рязко, като стресна мускулестия млад пазач, седнал на стол вдясно.
— Да, госпожо… — скочи младежът.
— Шшшт — постави пръст на устните си Мари. — Влез тук! Бързо!
Стъписан, младият китаец я последва в стаята. Тя изтича до леглото и легна, но без да дръпне завивките. Вдигна леко рамо и прекалено широката й нощница се свлече надолу и откри наполовина гърдите й.
— Ела тук — прошепна тя. — Не искам никой да ме чуе.
— Но какво има, госпожо? — попита пазачът, като се опитваше да не поглежда към разголеното й тяло, приковал поглед към лицето и дългата кестенява коса. Пристъпи още малко напред, но се постара да остане на разстояние. — Вратата е затворена. Никой няма да ви чуе.
— Искам ти да… — шепотът й бе почти недоловим.
— Дори и аз не ви чувам, госпожо… — Мъжът дойде по-близо.
— Ти си най-симпатичният от колегите си. Много си добър към мен.
— Няма причина да не е тъй, госпожо.
— Знаеш ли защо ме държат тук?
— Заради вашата собствена сигурност — излъга пазачът с каменно лице.
— Разбирам. — Мари чу стъпки, които приближаваха към стаята й. Извърна се настрани, нощницата се отметна и разголи краката й.
Вратата се отвори и влезе сестрата китайка. Тя възкликна, стъписана от открилата се пред очите й картина, изтълкувана незабавно като непристойна сцена. Насочи укорен поглед към смутения пазач, додето Мари прикри разголеното си тяло.
— Учудих се, че не си отвън.
— Дамата искаше да говори с мен — отвърна младежът и отстъпи назад.
Медицинската сестра бързо погледна Мари.
— Истина ли е?
— Щом той така казва.
— Но това е глупаво — измърмори мускулестото момче, като отиде до вратата и я отвори. — Дамата не
