изскърцаха пред входа за реанимацията. Отвътре изскочиха едрият китайски майор и лекарят. Щом ги видя да влизат в сградата, Мари тичешком прекоси паркинга и се озова на улицата.
Вървяла бе с часове; отби се в толкова много закусвални, че накрая й се повдигаше само като си помислеше за сандвич. В последната влезе в дамската тоалетна и се погледна в огледалото. Бе отслабнала и под очите й имаше тъмни кръгове, но все пак не изглеждаше зле. Ала тая проклета коса! Навярно вече я търсят из цял Хонконг и в описанието й на първо място сигурно фигурираха ръстът и косата й. За първото нищо не можеше да стори, но колкото до косата, с лекота щеше да я промени напълно.
Влезе в една дрогерия и си купи няколко фиби и шноли. После си спомни какво я бе накарал да стори Джейсън в Париж, когато снимката й се появи във вестниците. Прибра косата си в стегнат кок на тила. В резултат чертите на лицето й се изостриха и то изглеждаше съвсем различно, особено както бе поизпито и без грим. Тъкмо този ефект бе търсил Джейсън… Дейвид… в Париж… Не, каза си, това в Париж не бе Дейвид. Бе Джейсън Борн.
— Защо го правите, госпожице? — попита момичето, застанало зад щанда близо до огледалото. — Имате толкова красива коса.
— Омръзна ми да я реша непрекъснато.
Мари излезе от дрогерията, купи си сандали без ток от една сергия, а от друга евтина ръчна чанта. Бяха й останали още четирийсет и пет американски долара, а нямаше представа къде ще пренощува. Не биваше още да ходи в консулството. Не и в този късен час. Канадка, пристигаща там след полунощ, щеше да предизвика ненужна суматоха сред персонала. А и още не беше измислила какво да каже. Но къде да иде? Нужно й бе да поспи… „Не предприемай нищо, когато си изтощена. Лесно можеш да допуснеш грешка. Почивката е оръжие. Не го забравяй.“
В този момент вниманието й бе привлечено от шумна разправия на съседната сергия. Млада двойка американци с джинси оживено спореха с продавача за цената на някакви фланелки.
— И дума да не става — каза момчето. — Давам четири американски долара за шест парчета. Ако искаш.
— Ще приема, нямам изход. Но знайте, че ви правя подарък — рече амбулантният търговец и алчно сграбчи банкнотите.
— Ти си чудесен, Бъз! — възкликна момичето и целуна приятеля си. — Той и бездруго ще прибере четиристотин процента комисиона.
— Това ви е лошото на вас, студентите по икономика. Не оценявате естетическата наслада от пазарлъка.
— Ако някога се оженим, ще трябва да те издържам до края на живота ти, нещастнико, колкото и да те бива в пазаренето.
„Рано или късно ще излязат възможности. Действай бързо, за да не ги пропуснеш.“ Мари се приближи към двамата студенти.
— Извинете — обърна се тя към момичето. — Чух ви, без да искам…
— Страхотен бях, нали? — рече младежът.
— Ловко се справихте — отвърна Мари. — Но подозирам, че приятелката ви има право. Тези фланелки без съмнение му струват по-малко от двайсет и пет цента едната.
— Четиристотин процента — кимна момичето. — Кийстоун ряпа да яде.
— Какво, какво?
— Бижутерски термин — обясни Мари. — Означава сто процента.
— Попаднал съм сред груби материалистки! — възкликна младежът. — Аз, студентът по история на изкуството, който някой ден ще управлява Метрополитън.
— Не му обръщайте внимание, шегува се — засмя се момичето. — Но вие искахте да ни попитате нещо.
— Неудобно ми е да ви занимавам, но самолетът ми закъсня с един ден и изпуснах групата, с която щяхме да ходим на екскурзия в Китай. А хотелът е претъпкан и си мислех дали…
— Търсите къде да преспите — прекъсна я момчето.
— Точно така. Откровено казано, не разполагам с много пари. Аз съм учителка в Мейн, преподавам икономика, с извинение.
— Не е нужно извинение — усмихнато поклати глава момичето.
— Утре ще се присъединя към групата си, но до утре…
— Можем да ви помогнем. Колежът ни има договор с Хонконгския университет.
— За разкош и дума не може да става, но цената е добра — поясни младежът. — Три американски долара на вечер. Управата сякаш е от средните векове.
— Иска да каже, че са доста големи пуритани. Разделили са спалните на мъжки и женски.
Мари седеше на кушетката в огромното помещение под петнайсетметровия таван; предположи, че е гимнастически салон. Навсякъде около нея имаше заспали и будни девойки. Намираше се сред деца и страстно си пожела тя самата също да е дете далеч от безбройните ужаси, заплашващи я отвсякъде. „Дейвид, имам нужда от теб! Ти, скъпи, смяташ, че съм силна, но аз се чувствам напълно безпомощна. Какво да направя? Как да го направя?“
„Гледай внимателно. Все нещо ще ти послужи.“ Джейсън Борн.
13.
Проливният дъжд се изливаше върху пясъка и струите бляскаха на светлината на прожекторите, осветяващи гротескните статуи по плажа на Рипълс Бей — близо десетметрови китайски богове в разярени пози. Тъмната плажна ивица бе пуста, тъй като лошото време бе подгонило и местните жители, и туристите в стария хотел и околните заведения.
Мокър до кости, Борн се спотайваше в храстите на двайсетина крачки от една статуя. Обърса дъжда от лицето си и продължи да се взира към каменните стъпала пред входа на хотел „Колониъл“. Чакаше третия човек от списъка на банкера.
Първият се бе опитал да му устрои клопка на увеселителното корабче, уговорено предварително като място на срещата им, но Джейсън, облечен в същите дрехи, които бе носил и в Уолд Сити, навреме забеляза двамината и се справи с тях по вече отработения начин. После се върна при човека, седнал в средата на кораба, в когото безпогрешно разпозна своя обект.
— Удържа на думата си — рече му Джейсън. — За съжаление аз малко закъснях.
— Вие ли ми се обадихте? — скептично погледна мъжът оръфаните дрехи на Борн.
— Да, аз.
— Не ми се вярва да разполагате с парите, за които стана дума по телефона.
— Така си мислиш — подхвърли Борн и размаха пред очите му пачка банкноти от по хиляда долара.
— Да, сега вярвам, че сте вие. — Китаецът се озърна крадешком. — Какво искате? — попита тревожно.
— Информация за наемен убиец, подвизаващ се като Джейсън Борн.
— Сбъркали сте адреса.
— Ще платя щедро.
— Нямам нищо за продан.
— Напротив, имаш. — Борн прибра парите и извади пистолета, като се приближи още повече към събеседника си, за да не привлича вниманието на качващите се на борда нови туристи. — Ще ми дадеш сведенията или срещу заплащане, или за да спасиш живота си.
— Знам само едно — каза китаецът, — моите хора не искат да имат нищо общо с него!
— Защо?
— Той изглежда съвсем друг човек.
— Какво каза? — Джейсън затаи дъх и впери изпитателен поглед в мъжа.
— Поема безумни рискове. — Китаецът отново хвърли поглед през рамото на Борн и по челото му изби пот. — Връща се след две години. Кой знае какво е станало през това време? Алкохол, наркотици, болест, прихваната от проститутки, кой знае?
