е добре — добави той. — Не знае какво говори. Явно не е на себе си.
Погледът на сестрата отново се върна към Мари.
— Добре ли се чувствате? — попита тя.
— Аз съм на себе си и много добре зная какво говоря. Просто съм длъжна да се подчинявам на заповедите. — Мари замълча, сетне продължи: — Когато оня грамаден майор си тръгне от болницата, елате при мен. Имам да ви кажа нещо.
— Съжалявам, не мога. Трябва да си почивате. Ето ви успокоителното. Виждам, че имате вода.
— Но вие сте жена — настоя Мари и се взря настойчиво в сестрата.
— Да — безизразно се съгласи китайката. Остави хапчето на нощното шкафче и се отправи към вратата. На прага се обърна, изгледа изпитателно пациентката и излезе.
Мари бързо скочи от леглото, изтича безшумно до вратата и прилепи ухо. В коридора се водеше приглушен и бърз разговор на китайски. Макар да не разбираше думите, вече бе ясно, че е посяла семето на съмнението.
После отиде до гардероба и го отвори. Малкото вещи, които й бяха купили в Хонконг, бяха останали в апартамента, панталоните, блузата и обувките, с които бе дошла в болницата, си стояха вътре. На никого не бе хрумнало да ги вземе. И защо да си правят този труд, за тях тя бе една много болна жена. Непрестанното й треперене и спазмите ги бяха убедили в това. Колко добре би я разбрал Джейсън Борн. Приближи се замислено до прозореца и вдигна белите транспаранти. Отвън бе нощ. Ослепителните разноцветни светлини на Хонконг озаряваха небето, а тя самата бе по-близо до небето, отколкото до земята. Както би казал Дейвид, или по-скоро Джейсън: „Така да бъде. Вратата. Коридорът.“
Така да бъде.
Погледът й напрегнато обходи стаята. Отиде и до банята; там нямаше нищо особено освен пликче санитарни салфетки, надписани на четири езика с указание какво да не се прави с тях. Отново се върна в стаята. Какво търсеше всъщност? Не й бе ясно, но тъй или иначе, не го откриваше.
„Гледай внимателно. Ще намериш нещо, което да използваш.“ Думи на Джейсън, не на Дейвид. И тогава видя предмета.
На някои болнични легла — а това беше от тях — отстрани има подвижна ръчка, която ги издига или смъква. Мари много добре знаеше как се борави с нея. Когато Дейвид се съвземаше от раните, получени на „Тредстоун 71“, поддържаха живота му чрез системи. Мари знаеше как се сваля ръчката, а веднъж отделена, тя си беше най-обикновено парче извито желязо.
Махна я сръчно, отново легна в леглото и скри дръжката под завивката. В коридора се чуваха шумове. Мари погледна часовника на нощното шкафче. Бяха минали шестнайсет минути. Когато сестрата влезе, двете ръце на „болната“ лежаха спокойно над завивката, а клепачите й бяха натежали, сякаш всеки миг щеше да заспи.
— Е, добре, скъпа — рече жената и приближи до средата на стаята. — Няма да отричам, че наистина съм загрижена за вас. Ала не мога да пренебрегна строгите нареждания. Майорът и вашият лекар си тръгнаха. Какво искахте да ми кажете?
— Не сега — прошепна Мари. — Толкова съм уморена. Взех си приспивателното.
— Да не би да е за пазача отвън?
— Той е извратен… Никога не ме е докоснал… Все ми е едно. Носи ми разни неща… Много съм уморена.
— Как така „извратен“?
— Той… обича да гледа жените… Когато спя, това не ми пречи. — Мари затвори очи.
— Мръсник — процеди сестрата на китайски.
После бързо излезе от стаята и се изправи пред пазача.
— Жената е заспала! Разбираш ли ме какво ти казвам?
— Слава Богу! Много се радвам.
— Казва, че не си я докосвал.
— Не съм си го и помислял дори.
— Не си го помисляй и сега.
— Аз си гледам работата и не е нужно разни сестри да ми се разпореждат.
— Още утре ще говоря с майор Лин Уенцзу!
Сестрата гневно стрелна младежа и се отдалечи, чаткайки остро с токчетата си.
— Хей ти! — шепотът долетя от леко открехнатата врата на Мари. — Каква е тая сестра? Какво иска?
— Мислех, че спите, госпожо… — промълви озадачен пазачът.
— Тя каза, че пак ще се върне! Че има свързващи врати, които водят към другите стаи. Нали разбираш какво означава това.
— Не разбирам нито вас, нито нея, госпожо — безпомощно поклати глава младежът.
— Ела бързо вътре. Според мен тя е комунистка! От Пекин е!
— Какво говорите!
— Няма да тръгна с нея.
Пазачът влезе и в този момент вратата се затръшна зад гърба му. Стаята бе тъмна, само от банята се процеждаше лъч светлина. Силуетът на мъжа се различаваше ясно, ала той не я виждаше.
— Къде сте, госпожо? Успокойте се. Тя никъде няма да ви отведе…
Пазачът не можа да продължи. Мари го удари в тила с желязната ръчка с природната сила на момиче, отраснало в ранчо и навикнало да се справя с едрите породисти животни. Коленете на китаеца се подгънаха и той рухна на пода. Мари коленичи до него и бързо го разсъблече. Младежът бе мускулест наистина, но не едър, а тя бе висока за жена. Дрехите горе-долу й бяха по мярка, обувките също, но проблемът бе в косата й.
„Гледай внимателно. Ще намериш нещо, което да използваш.“
Намери го. До мивката висеше кърпа за ръце. Тя я дръпна, вдигна косата си и я уви с кърпата. Видът й сигурно бе глупав, но отдалеч можеше да се приеме, че е с някакъв тюрбан. Мари прибра собствените си дрехи от гардероба, отиде до вратата и я открехна само на сантиметър. Две сестри, разговарящи помежду си, се отдалечаваха към офиса си; трета излезе от килера за бельо с няколко чаршафа в ръце. „Най-чистото бягство е това, което се извършва на етапи. Използвай суматохата за своя изгода.“
Мари се измъкна от стаята и притича през коридора до килера за бельо. Влезе вътре и се затвори. Миг по-късно се вкамени от гневен женски крясък, изпълнил коридора.
— Пазачът! — крещеше китайката на английски. — Къде е оня мръсник?
Мари надзърна предпазливо в коридора и видя как три сестри нахлуха в болничната й стая.
— Не те ли е срам? Дори дрехите си си свалил! Животно такова! Погледнете в банята.
— Ти си виновна — извиси разтреперан глас пазачът. — Ти я остави да избяга! Ще докладвам на началниците.
— Пусни ме, негоднико! Какви ги приказваш?
— Ти си комунистка!
Мари се измъкна от килера, преметнала купчина хавлиени кърпи на рамо, и изтича в съседния коридор към знака „Изход“.
— Обадете се на майор Лин! Хванах комунистическа шпионка.
— Звънете в полицията! Той е сексуален маниак.
Мари изтича към най-тъмната част на паркинга и задъхана се сгуши между две коли. Трябваше да размисли, да прецени ситуацията. Сега не биваше да допуска грешки. Пусна на земята кърпите и дрехите си и се зае да рови в джобовете на пазача. Намери портфейла, който търсеше. В него имаше малко повече от шестстотин хонконгски долара, които се равняваха на близо сто американски. Притесни се, че едва ще й стигнат за хотелска стая, но тогава видя кредитната карта, издадена от кулонската банка. Взе парите и картата, пъхна портфейла обратно в джобовете и се зае с трудната задача да се преоблече в скривалището си, додето в същото време разглеждаше околните улици. За нейно облекчение те не бяха многолюдни; тъкмо тълпата щеше да осигури непосредствената й сигурност.
В този миг от портала към паркинга с висока скорост се зададе лек автомобил. Спирачките му рязко
