Към входа се приближи малка кола. Мигом бяха включени мощни прожектори и шофьорът заслепен вдигна лакът да закрие очите си. От двете страни на автомобила изневиделица се озоваха двама морски пехотинци с насочени оръжия.
— Досега вече трябва да сте запомнили колата, момчета — каза едрият китаец в бял копринен костюм през спуснатото стъкло.
— Познаваме колата, майор Лин — отвърна ефрейторът отляво. — Просто проверяваме шофьора.
— Кой би могъл да ме уподоби? — пошегува се грамадният майор.
— Дийн, сър, човека планина — обади се другият войник.
— О, да, спомням си. Американският боец.
— Дядо много ми е разправял за него.
— Благодаря, синко. Да беше казал поне, че го знаеш от баща си. Мога ли да продължа, или съм задържан?
— Ще изключим прожекторите и ще отворим градинската врата, сър — рече първият постови.
Вътре в къщата, в библиотеката, превърната в канцелария, заместник-секретарят на Държавния департамент Едуард Нюингтън Макалистър седеше зад бюро, разучаваше някаква папка и си водеше бележки в полетата. Беше погълнат от работата си и когато телефонът звънна, с усилие отклони вниманието си към него. Вдигна слушалката и след като изслуша съобщението, отвърна:
— Да, нека влезе, разбира се.
Макалистър затвори телефона и се върна към папката, всеки лист от която бе озаглавен „Свръхсекретно. Шенг Чу Янг“.
Вратата се отвори и в стаята с усмивка влезе огромният майор Лин Уенцзу от специалния отдел на МИ-6 в Хонконг.
— Историята винаги се повтаря, нали, Едуард? Някъде между думите е скрита нишката, по която може да се тръгне.
— Де да можех да я открия — отвърна заместник-секретарят, като продължаваше трескаво да поглъща редовете.
— Ще я откриеш, приятелю. Каквато и да е тя.
— След миг ще ти обърна внимание.
— Довърши си работата — рече майорът, като свали златния „Ролекс“ и копчетата за ръкавели. Постави ги на бюрото и промърмори: — Жал ми е да ги връщам. Те ми придаваха подчертан стил. За костюма обаче ти ще платиш, Едуард. Цената не е висока, особено като се имат предвид моите мерки.
— Нямаш проблеми — разсеяно се съгласи американецът.
Майор Лин се отпусна в черното кожено кресло пред бюрото и остана мълчалив през следващите една-две минути. Явно бе в състояние да изтърпи по-дълго.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Едуард? По-точно отнася ли се това, с което се занимаваш, до конкретните ни дела? Научи ли нещо ново?
— Боя се, че нямам нищо за теб, Лин.
— Рано или късно ще трябва да ни кажете. Нашите началници в Лондон ще се видят принудени да ни съобщят. Нарежданията са да го насочваме. Но как да насочваш човек, който изважда хората ми от строя един след друг? Слава Богу, никой не получи сърдечен удар. Създадохме ситуацията, която желаехте, но…
— Доколкото разбирам, всичко е минало много добре.
— Настана пълна суматоха, ако това разбираш под „много добре“.
— Точно така. — Макалистър се облегна на стола и заразтрива слепоочията си с дългите си тънки пръсти.
— В първия рунд победихме, приятелю. Автентичният Джейсън Борн бе убеден и направи своите ходове. Впрочем трябва да платиш болничните разноски за един човек със счупена китка и двама други, които твърдят, че са в шок от болки във врата. Четвъртият пък не е в състояние да каже каквото и да било.
— Борн отлично владее занаята… някогашния занаят.
— Той направо сее смърт, Едуард.
— Но ти си успял да се справиш с него.
— Да, но всяка секунда очаквах да вдигне оная паянтова къща във въздуха. Ума и дума бях загубил от страх. Тоя човек е луд. Впрочем защо той не бива да стъпва в Макао? Странно ограничение.
— Няма причини да се отдалечава оттук. Убийствата са извършени в Хонконг, не в Макао.
— Както обикновено, това не е никакъв отговор.
— Тогава ще го кажа другояче и знай, че нищо повече не мога да ти доверя. Всъщност, след като изигра ролята си тази вечер, вече го знаеш. Излъгахме за убийството на съпругата на мнимия индустриалец и нейния любовник в Макао. Какво ще кажеш по този въпрос?
— Хитро — смръщи се Лин. — Формулата „око за око“ свърши работа и този път. В известен смисъл тя е в основата на вашата стратегия, доколкото я познавам.
— Как мислиш, че ще постъпи Уеб, ако разбере заблудата?
— Няма как да разбере. Ясно му бе внушено, че убийствата са потулени.
— Ти го подценяваш. Попадне ли в Макао, всичко ще прерови, за да научи кой е индустриалецът. Ще разпита всеки келнер, всяка камериерка, чрез заплахи и подкупи ще обработи половината персонал на „Лисабон“, а и мнозина полицаи и накрая ще се добере до истината.
— Ние обаче държим съпругата му и това не е лъжа. Той ще реагира подобаващо.
— Да, но другояче. Сега може и да има известни подозрения, но те не са подплатени с нищо. Разрови ли се в Макао и разбере ли истината, вече ще има доказателство, че е измамен от своето правителство.
— Не разбирам.
— Тази лъжа му бе сервирана от висш служител на Държавния департамент и по-конкретно от мен. А той вече е бил предаван от своите.
— Това го знаем и ние.
— Искам твои доверени хора денонощно да дежурят в имиграционната служба в Макао. Дай им снимки, но нищо не им казвай. Предложи награда за онзи, който го забележи и ти съобщи.
— Лесно може да се уреди, но не вярвам, че той ще рискува живота на жена си. Един информатор в хотела или в полицията — и съпругата му е мъртва. Едва ли би предприел подобна крачка.
— Колкото и да е малка вероятността, не бива да я пренебрегваме. Ако узнае, че отново е използван, последиците ще са страшни. Честно казано, насочи ли се към Макао, вече ще представлява заплаха за нас. Вредата, която ще ни нанесе, ще е по-голяма от евентуалните предимства от присъствието му тук.
— Значи да се премахне? — попита простичко майорът.
— Не мога да използвам тази дума.
— Едва ли ще ти се наложи. Бях много убедителен. Блъсках с юмрук и крещях по най-автентичен начин. Открих, че имам драматичен талант.
— Добре си се справил. И така, той вече разполага с имената.
— Истинските имена, Едуард. Едни от най-зловредните елементи от подземния свят на Хонконг, които се занимават с нечисти и опасни сделки. Ако изобщо има хора тук, на които да е известен оня убиец самозванец, те несъмнено са в списъка.
— Значи пристъпваме към втората фаза. Добре. — Макалистър си погледна часовника. — Господи, колко е късно вече. Прекарал си тежък ден. Не беше нужно още тази вечер да връщаш часовника.
— Така и предполагах.
— Тогава защо побърза да дойдеш?
— Не искам да те обременявам още повече, но може да се сблъскаме с непредвиден проблем. Глупаво бе от наша страна да не се досетим.
— За какво?
— Жената може би е болна. Съпругът й го е усетил, докато е разговарял с нея.
— Имаш предвид сериозно заболяване?
— Лекарят не го изключва.
— Лекар ли?
