бъде инструктиран да направи всичко, което Хавиланд поиска от него. Всичко е уредено.
— Посланикът сигурно е много изнервен, нали?
— До крайна степен. Трябва да се върне всеки момент, дори вече закъснява. — Телефонът иззвъня и Макалистър го вдигна. — Да?… Не, не е тук. Кой?… Да, разбира се, ще му кажа. — Заместник-секретарят на Държавния департамент покри слушалката с ръка и се обърна към майора. — Нашият генерален консул се обажда. Искам да кажа, американският.
— Случило се е нещо — каза Лин и скочи от стола си.
— Да, мистър Луис, говорите с Макалистър. Искам да ви кажа колко високо оценяваме всичко, сър. Консулството беше крайно отзивчиво.
Внезапно вратата се отвори и Хавиланд влетя в стаята.
— Американският генерален консул се обажда, господин посланик. Струва ми се, че търси вас.
— Сега не е момент за проклетите му обедни партита!
— Един момент, мистър Луис. Посланикът пристигна току-що. — Макалистър протегна телефона към Хавиланд, който с бързи крачки се приближи до бюрото.
— Да, Джонатан, какво има? — Дългото му слабо тяло беше неподвижно, а очите му приковани в някаква незнайна точка вън в градината, която се виждаше през големия прозорец. Стоеше мълчаливо и слушаше. Накрая проговори:
— Благодаря ти, Джонатан, постъпил си правилно. Не съобщавай нищо на никого и ме изчакай, аз ще го взема оттам. — Хавиланд затвори и погледна последователно Лин и Макалистър. — Успехът ни се оказа измамен. Не канадското, а американското консулство.
— Не може да бъде — каза Макалистър. — Ставаше въпрос за Париж и улицата с нейните любими дървета, кленовите дървета, и оттам за кленовия лист. Канадският символ. Това е канадското консулство, не американското.
— Да не обръщаме внимание значи.
— Но защо? Какво се е случило?
— Един аташе на име Нелсън бил спрян на Гардън Роуд от някаква канадка, която се опитвала да открие съпруга си. Този Нелсън й предложил помощ, предложил й да я заведе в полицията, но тя не пожелала. Нито да отиде в полицията, нито да се върне с него до офиса му.
— Посочила ли е някакви причини? — попита Лин. — Първо иска помощ, а после я отказва.
— Просто е казала, че проблемът е личен. Нелсън я е описал като нервна и развълнувана. Представила се е като Мари Уеб и е казала, че може би съпругът й е дошъл до консулството да я търси. Помолила Нелсън да разпита наоколо и тя щяла да му се обади по-късно.
— Но това противоречи на предишното й изказване — запротестира Макалистър. — Тя ясно говореше за събитията от Париж и според мен ще направи опит да се свърже със служител от нейното правителство, от нейната страна. Канада.
— Защо упорстваш? — попита Хавиланд. — Просто искам да разбера защо си настроен да оспорваш фактите?
— Не знам. Нещо не е наред. Освен всичко друго майорът тук установи, че тя е отишла до канадското консулство.
— А! — Посланикът се обърна към майора от Специалния отдел.
— Човекът на рецепцията го потвърди. Описанието пасваше. Историята й била, че дала обещание на семейството да потърси далечен братовчед, на който обаче забравила името. Жената й дала списъка и тя го прочела.
— Намерила е някой, когото познава — прекъсна го заместник-секретарят. — Направила е контакт.
— Ето го тогава и вашият отговор — каза твърдо Хавиланд. — Тя е разбрала, че съпругът й не е отишъл на улицата с кленовите дървета, и се е отправила към другото вероятно място. Американското консулство.
— И си казва името, когато знае, че в цял Хонконг я търсят?
— Ако беше дала друго име, не би постигнала целта си — отговори посланикът.
— И двамата говорят френски. Би могла да използва френска дума като например toile. Означава „платно“.
— Знам какво означава, но мисля, че в момента гадаеш.
— Съпругът й би разбрал. Тя щеше да измисли нещо от този род.
— Господин посланик — намеси се Лин Уенцзу, като бавно отмести поглед от Макалистър. — Като чух думите ви към американския консул, че на никого не трябва да казва нищо, и сам разбирайки желанието ви за пълна тайна, предполагам, че мистър Луис не е уведомен за настоящата ситуация.
— Точно така, майоре.
— Тогава защо се обади на вас? Хората често се губят в Хонконг. Изчезнал съпруг или съпруга не е рядко срещано явление.
За момент върху лицето на Хавиланд се появи съмнение.
— Джонатан Луис и аз се познаваме от много време — каза той. В гласа му не се долавяше обикновеният авторитет. — Може би донякъде е бонвиван, но не е глупак. Ако беше, нямаше да е тук. И при конкретните обстоятелства, когато тази жена е спряла неговия аташе — е, той ме познава и си е направил някои заключения. — Дипломатът се обърна към Макалистър; когато продължи, авторитетният му тон бавно се върна. — Обади се на Луис, Едуард. Кажи му да намери Нелсън и да му каже, че ти искаш да говориш с него. Бих предпочел по-малко директен подход, но няма време. Искам да го разпиташ за всичко, което ти мине през ума. Аз ще слушам от телефона в твоя офис.
— Значи сте съгласен — каза заместник-секретарят. — Нещо не е наред.
— Да — отговори Хавиланд с поглед, отправен към Лин. — Майорът го откри, не аз. Въпросът не е в това, че Луис се обади на мен, а защо аташето се е обадил на него. Все пак една развълнувана жена му казва, че съпругът й липсва, но не иска да отиде нито в полицията, нито в консулството. Обикновено на такива хора не се гледа сериозно. Повърхностният контакт не би извикал необходимостта от намеса на главния консул. Обади се на Луис.
— Разбира се. Но кажете първо, добре ли мина срещата с канадския представител? Ще окаже ли съдействие?
— Отговорът на първия ти въпрос е „не“. Срещата не мина добре. Колкото за втория — той няма избор.
— Не разбирам.
Хавиланд въздъхна отегчено.
— Чрез Отава той ще ни снабди със списък на всички от неговия персонал, които са имали вземане- даване с Мари Сен Жак. С голямо нежелание. Това е съдействието, което е инструктиран да окаже, но беше дяволски раздразнен. Самият той е бил с нея на двудневен семинар преди четири години и твърдеше, че половината консулство е направило същото. Не че ги е запомнила, но те със сигурност си я спомнят. Тя е жена, която забелязваш, каза за нея той. Канадка, която е била напълно объркана от група американски задници — и забележете, той не изпитва никакви угризения при използването на тази дума, — забъркана в някаква налудничава операция, организирана от същите задници. Отново наблегна на думата. — Посланикът направи кратка пауза и се усмихна. — Беше много разведряващо. Не пестеше обидите, а на мен не са ми говорили така, откакто се помина скъпата ми съпруга. Имам нужда от подобно отношение.
— Но вие му казахте, че всичко това е за нейно добро, нали? Че трябва да я намерим, преди да я сполети някаква беда.
— Останах с впечатлението, че нашият канадски приятел има сериозни съмнения относно умствените ми способности. Обади се на Луис. Бог знае кога ще получим този списък. Сигурно ще го изпрати по влака от Отава до Ванкувър нашият кленов лист и оттам на товарен кораб до Хонконг, където пък ще се изгуби сред купищата писма в пощата. В същото време един аташе постъпва крайно странно.
— Срещал съм Джон Нелсън, сър — каза Лин. — Рус мъж, владее много добре китайски. Той е доста популярен сред хората в консулството.
— Изглежда, е нещо друго, майоре.
Нелсън затвори телефона. Ситни капчици пот бяха избили по челото му; избърса ги с опакото на ръката
