убиеш? Какво те направи толкова сигурен?
— Инстинктът на човек от „Медуза“.
— Това съм го чувал и преди — каза Джейсън, като си припомни думите на Макалистър от онази вечер в Мейн. „Все още не мога да повярвам. Когато убийци се избиват помежду си, те са тези, които губят. Изтребват се, а доносниците прииждат на рояци и си мислят, че те ще бъдат следващите.“
— Ако жертвите се ограничат с това, сигурно сте прав. Но не и когато между тях се появи високопоставена политическа фигура от една голяма и агресивна нация.
Борн погледна Д’Анжу.
— Китай? — попита той меко.
Французина кимна.
— Петима души бяха убити в Цим Ша Цуй…
— Знам това.
— Четири от труповете бяха без значение. Но не и петият. Той беше вицепремиера на Народната република.
— Боже мой! — Джейсън се намръщи при спомена за колата, която приближи до него. Кола на китайското правителство със затъмнени прозорци и един убиец вътре в нея.
— Моите източници докладват, че телефонният кабел между седалището на правителството и Пекин е прегрял. И все пак какво е правил вицепремиерът в Кулон? Този изтъкнат водач от Централния комитет също ли е бил корумпиран? Не, Делта, моето творение трябва да се унищожи, преди да е приело нова поръчка, която би хвърлила всички ни в бездната.
— Съжалявам, Еко. Не да се унищожи, а залови и отвлече.
— Това вече е вашата история, нали? — попита Д’Анжу.
— Да, част от нея.
— Разказвайте.
— Само това, което трябва да знаете. Жена ми беше отвлечена и доведена в Хонконг. Трябва да си я върна обратно — и ще си я върна. Или ще доставя този мръсник, или всички ще умрете. Сега съм една стъпка по-близо, защото вие трябва реално да ми помогнете. Ако ли не…
— Заплахите са излишни, Делта — прекъсна го бившият член на „Медуза“. — Знам на какво сте способен. Виждал съм ви. Вие имате свои причини да го искате, аз имам мои. Нека водим борбата заедно.
17.
Кетрин Стейпълс настоя нейният гост да вземе още едно мартини с водка, като отказа за себе си, тъй като чашата й беше пълна до половина.
— Но тя е наполовина празна — каза трийсет и две годишният американски аташе, като се усмихна нервно и отстрани кичур коса от челото си. — Глупаво е от моя страна, Кетрин — добави той, — но не мога да забравя, че ти видя онези снимки. Остави това, че спаси кариерата ми, а вероятно и живота ми. Всичко е в проклетите снимки.
— Не ги видя никой освен инспектор Балантайн.
— Но ти ги видя.
— Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда майка.
— Това усложнява нещата. Гледам те и се чувствам толкова засрамен, толкова опорочен.
— Бившият ми съпруг, където и да е той сега, веднъж ми каза, че няма абсолютно нищо, което да се смята за порочно при една интимна среща. Подозирам, че имаше определен мотив, за да го каже, но и аз съм на неговото мнение. Избий си го от главата, Джон.
— Ще се постарая. — Направи знак на келнера за второ мартини. — След твоето обаждане днес следобед се почувствах ужасно. Помислих, че се е разкрило още нещо. Последните двайсет и четири часа бяха период на вакуум.
— Бил си тежко и коварно дрогиран. Не си отговорен, разбира се. Съжалявам. Трябваше да ти кажа, но това нямаше нищо общо с нашата предишна работа.
— Ако ми беше казала, бих могъл да изработя заплатата си за последните пет часа.
— Забравих, това беше жестоко от моя страна. Извинявай.
— Приемам. Ти си чудесно момиче, Кетрин.
— Деградиралият ти морал ме кара да ме харесваш.
— Не бъди толкова сигурна.
— Тогава не си поръчвай пето мартини.
— Това е само второто.
— Малко ласкателство не се отразява зле никому.
Засмяха се тихо. Келнерът се върна с питието на Джон Нелсън; той му благодари и се обърна към Стейпълс.
— Ласкателствата не ми донесоха безплатен обяд в „Плюм“. Това място е извън моята среда.
— Извън моята също, но не и за жителите на Отава. Ще бъдеш вписан в списъка на изключително важните посетители. Всъщност ти си такъв.
— Благодаря. Никой не ми го беше казвал. — Нелсън замълча и погледна Стейпълс през стъклото на чашата си. Постави я на масата и заговори отново: — Какво има, Кетрин? Защо съм толкова важен за теб?
— Защото се нуждая от помощта ти.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
— Не бързай, Джони. Водата е дълбока и самата аз мога да се удавя.
— Ако някой заслужава да му хвърля спасително въже, това си ти. Да оставим дребните проблеми на нашите две страни, те са в съседство и имат афинитет една към друга. Стоим на една и съща страна. Как мога да ти помогна?
— Мари Сен Жак… Уеб — каза Кетрин, наблюдавайки лицето му.
Нелсън премигна, очите му блуждаеха безцелно.
— Нищо — каза той. — Името не ми говори нищо.
— Добре, да опитаме с Реймънд Хавиланд.
— О, това е друг варел с маринована херинга. — Аташето разтвори широко очи и поклати глава. — Всички го одумваме. Не е стъпвал в консулството, нито се е обаждал на нашия шеф. Все пак Хавиланд е труднодостъпен, има някакво метафизично присъствие в този брани. Той е от стара коза яре и вероятно е в дъното на цялата далавера.
— Тогава сигурно знаете, че с течение на годините вашият аристократичен посланик е бил замесен в преговори на доста по-високо ниво от дипломатическите.
— Никой не го изрича гласно, но само наивните възприемат позата му на непукист.
— Имаш набито око, Джони.
— Просто съм наблюдателен. Каква е връзката между име, което знам, и друго, за което не съм чувал?
— Бих искала да разбера. Имаш ли някаква представа защо Хавиланд е тук? Да си чул някакви слухове?
— Нямам представа защо е тук, но зная, че няма да го намерите в никой от хотелите.
— Предполагам, че има богати приятели.
— Сигурен съм, че има, но и при тях няма да го намерите.
— Къде тогава?
— Консулството тайно нае къща във „Виктория Пийк“ и допълнителен контингент морски пехотинци е бил изпратен от Хаваите с цел охрана. Никой от нас не знаеше за това допреди няколко дни, когато стана един тъп инцидент. Двама моряци обядвали в „Уанчай“ и единият от тях платил сметката с временен чек, издаден от банка в Хонконг. Управителят се заинатил и не искал да го приеме. Момчето казало, че нито той, нито неговият приятел имат време за осребряване и че чекът е съвсем редовен. Защо управителят не се обадел в консулството, за да говори с военния аташе.
