— Дискретността трябва да бъде абсолютна.
— Ще бъде — обеща майорът.
— Канадското консулство — каза Хавиланд. — Намерете пълния списък на персонала му.
16.
Телефонът звънна в пет часа следобед и Борн го очакваше. Не размениха имена.
— Уговорено е — каза човекът от другия край на линията. — Трябва да сме на границата малко преди девет вечерта, когато се сменя охраната. Визата ти за Шенцзен ще бъде разгледана и ще сложат печат. След като преминеш границата, ще те заведа до мястото.
— А на връщане? Ако това, което ми каза, е вярно и нещата вървят гладко, трябва да ме чака човек.
— Но няма да бъда аз. Ще те заведа до мястото, а след това те оставям.
— Това не решава проблема ми.
— На излизане не е така трудно, както на влизане, освен ако не те претърсят и открият някаква контрабанда.
— Няма да има такава.
— Тогава ти предлагам да се престориш на пиян. Не е рядко срещано. Има едно летище извън Шенцзен, което се използва от специални…
— Знам го.
— Сбъркал си самолета. Това също не се среща рядко. Разписанията в Китай са ужасни.
— Колко трябват за тази вечер?
— Четири хиляди в хонконгски пари и нов часовник.
— Дадено.
На около петнайсет километра от селото Гонгбей се издигат хълмове, които скоро се превръщат в ниски, гъсто залесени планини. Джейсън и бившият му противник от алеята в Макао вървяха по черния път. Китаецът спря и погледна нагоре към хълмовете.
— След пет или шест километра ще стигнем до едно поле. Ще го пресечем, за да стигнем до горите над него. Трябва да внимаваме.
— Сигурен ли си, че те ще са там?
— Аз предадох съобщението. Ако видим лагерен огън, значи са там.
— Какво беше съобщението?
— Че е изникнала необходимостта от съвещание.
— Защо трябва да е отсам границата?
— Единственият начин е този. Това също беше част от съобщението.
— Но ти не знаеш защо е така.
— Аз съм само куриерът. Нещата са разбалансирани.
— Същото каза и снощи. Не можеш ли да обясниш какво значи това?
— Дори на себе си не мога да го обясня.
— Да не би защото съвещанието трябваше да се проведе тук? В Китай?
— Това е част от цялото.
— Нима има и нещо друго?
— Wen ti — каза водачът. — Въпроси, събудени от чувства.
— Мисля, че разбирам. — Джейсън разбираше. В него се бяха събудили същите въпроси, същите чувства, когато му стана ясно, че убиецът, който се наричаше Борн, се возеше в официална кола на Народната република.
— Беше твърде щедър с човека от охраната. Часовникът беше твърде скъп.
— Може отново да имам нужда от него.
— Тогава той може да е на друг пост.
— Ще го намеря.
— Сигурно ще продаде часовника.
— Чудесно. Ще му занеса друг.
Те тичаха приведени през високата полска трева, Борн следваше своя водач, като очите му постоянно блуждаеха по склона пред тях. Тъмнината все още не беше пълна. Ниски, бързо носещи се облаци закриха луната и погълнаха светлината, но през кратки интервали между тях проблясваха лъчи, които осветяваха околността. Те стигнаха до мястото, където склонът се издигаше нагоре и започваше изкачването. Китаецът спря и вдигна ръцете си.
— Какво има? — попита Борн.
— Трябва да вървим бавно и да не издаваме шум.
— Някакви патрули?
— Не знам — вдигна рамене водачът. — Няма хармония.
Тръгнаха напред през гъстата гора, като спираха при всеки крясък на обезпокоена птица и последвалия го плясък от крила. Глухият шум на гората поглъщаше всичко, щурците свиреха своята безкрайна симфония, отнякъде се обади бухал и друг му отговори, малки животинки пробягваха през шубраците. Борн и неговият водач стигнаха до края на дърветата, откъдето отново започваше открит склон с висока трева, след който се виждаха тъмните очертания на друга гора.
Имаше и нещо друго. Виждаше се светлина на върха на следващия хълм, там, където гората свършваше. Беше светлина от огън, от лагерен огън! Борн трябваше да запази самообладание, за да не хукне напред. Търпението сега беше всичко; неясни спомени го накараха да се довери на себе си, напомниха му, че той е най-добрият. Търпение. Щеше да прекоси полето и безшумно да се изкачи до края на гората, щеше да намери кътче, откъдето се виждаха ясно огънят и мястото на срещата. Ще чака, ще наблюдава, за да разбере кога да направи своя ход. Толкова често го беше правил — подробностите му се изплъзваха, но не и схемата. Някой щеше да се отдели от огъня и той щеше да се спусне след него безшумно като котка, докато дойде моментът.
„Мари, този път няма да се провалим. Чувствам се обладан от невероятна непорочност — знам, че звучи идиотски, но е истина… Мога да мразя със същата непорочност. Мисля, че идвам оттам… Три тела, облени в кръв, които се носеха по течението на реката, ме научиха да мразя. Кървав отпечатък от ръка върху една врата в Мейн ме научи да засиля тази омраза. Рядко изпадам в несъгласие с теб, любов моя, но в Женева ти грешеше, грешеше и в Париж. Аз съм убиец.“
— Какво става с теб? — прошепна китаецът, като приближи глава към Джейсън. — Не отговаряш на сигнала ми!
— Съжалявам, бях се замислил.
— И аз мислех — за нашия живот!
— Не се тревожи, вече можеш да ме оставиш. Виждам огъня. — Борн извади от джоба си парите. — По-добре да продължа сам. Сам човек се забелязва по-трудно, отколкото двама.
— Предположи, че има патрули. В Макао ти ме победи, но тук мога да ти бъда от полза.
— Ако има такива, целта ми е да хвана един от тях.
— Но защо, за Бога?
— Трябва ми оръжие. Не мога да рискувам да го пренасям през границата.
— Aiya!
Джейсън му подаде парите.
— Всичко е тук. Девет хиляди и петстотин. Ако искаш, ги преброй. Имам малко фенерче.
— Човек не се съмнява в честността на този, който го е победил. Достойнството няма да позволи подобна несправедливост.
— Думите ти са чудесни, но един съвет от мен — не купувай диаманти от Амстердам със затворени очи. Хайде тръгвай сега, територията е моя.
— А това е моето оръжие — каза водачът и извади от колана си пистолет. — Използвай го, ако ти потрябва. Пълнителят е с девет патрона. Оръжието не е регистрирано.