Потресаващо беше откритието, че този терорист, този мит, който всъщност не беше никакъв мит, а брутален убиец, имаше връзка с Народната република. Усложнение, което Дейвид не желаеше. Всичко това нямаше нищо общо с Мари и с него, а те двамата бяха единственото нещо, което го интересуваше. Единственото! Джейсън Борн, хвани човека от Макао!
След като се върна на полуострова, той спря пред Уърлд Сентър, откъдето купи тъмно найлоново яке до кръста и чифт морскосини кецове с тежки подметки. Тревогата на Дейвид Уеб беше непреодолима. Джейсън Борн правеше планове, без да има предвид нещо конкретно. Поръча лека вечеря в стаята си и хапна, вперил безучастен поглед върху възглавницата и затвори очи за малко. Отнякъде дойдоха думите: „Почивката е оръжие. Не забравяй това.“ След петнайсет минути Борн се събуди.
Джейсън си бе купил билет за осем и половина от гарата Цим Ша Цуй. За да е сигурен, че не го следят — а трябваше да бъде напълно сигурен, той стигна до кея на ферибота за Макао, като смени три таксита, а остатъкът от четвърт миля извървя пеш. Тогава дойде моментът на ритуала, за който той дълго бе тренирал. Споменът за самите тренировки беше избледнял, но не и практиката. Той се сля с тълпата пред чакалнята, като се концентрира върху движенията на хората зад него, търсейки лице, което е видял момент преди това, лице на човек, издаващо особена напрегнатост, нечий чифт очи, отправени към него. Такова нямаше. Но от това зависеше животът на Мари, затова той повтори ритуала още веднъж, приключвайки вътре в слабо осветената чакалня, изпълнена с пейки, които гледаха към пристанището. Той продължи да търси някакво напрегнато лице, глава, която се обръща към него, или извъртане на тяло. Отново нямаше такова. Беше готов да тръгне за Макао.
Седна на място в задната част на ферибота близо до прозореца и наблюдаваше как светлините на Хонконг и Кулон изчезваха, докато от тях остана само далечно сияние в тъмното азиатско небе. Нови светлини се появяваха и изчезваха, докато корабът набираше скорост и преминаваше покрай външните острови, принадлежащи на Китай. Той си представи мъже в униформа, гледащи през инфрачервени телескопи и бинокли, без да са сигурни в онова, което търсят, но със заповед да наблюдават всичко. Планините на Новите територии се изправиха застрашително, като лунната светлина, надзъртаща зад върховете, подчертаваше красотата им, но и предупреждаваше: „Трябва да спреш дотук. Оттук нататък ние сме различни.“ Но това не беше точно така. Хората търгуваха със стоките си по площадите на Шенцзен. Занаятчиите преуспяваха, чифликчиите колеха животните си и живееха толкова добре, колкото и образованите класи в Пекин и Шанхай, дори в повечето случаи и по-добре… Китай се променяше с недостатъчно бързи за Запада темпове и, разбира се, все още си оставаше старият параноичен гигант, но все пак децата с подути от глад стомаси, които бяха толкова често срещани преди години, днес изчезваха. Много от хората на върха на социалната йерархия бяха дебели, но и по полетата нямаше умиращи от глад. Прогресът беше налице, помисли си Дейвид, независимо дали светът одобряваше средствата, с които се постига.
След малко корабът намали скоростта. Премина през отвора между две скали, които бяха част от изкуствен риф, осветен от прожектори. Бяха в Макао и Борн знаеше какво трябва да направи по-нататък. Той се изправи, извини се на човека до него и тръгна по пътеката, където група американци, струпани около местата си, пееха очевидно репетирано изпълнение на „Мистър Сандман“.
Бум, бум, бум, бум…
Мистър Сандман, изпей ми една песен.
Бум, бум, бум, бум…
О, Мистър Сандман…
Бяха весели, но без да бъдат необуздани. Друга група туристи, по говора им личеше, че са немци, насърчаваха американците и в края на песента изръкопляскаха.
— Gut!
— Sehr gut!
— Wunderbar!
— Danke, meine Herren. — Американецът, стоящ най-близо до Джейсън, направи поклон на немците. Завърза се кратък приятелски разговор между двете групи, немците говореха английски, а американците им отговаряха на немски.
— Това ми напомня за дома — каза Борн на човека до него.
— Я, сънародник! Тоя песничка се отнася и за теб, приятел. Някои от тези стари парчета са страхотни, нали? Кажи, от групата ли си?
— Коя група?
— „Хъниуел-Портър“ — отговори мъжът, назовавайки нюйоркска рекламна агенция.
— Не, страхувам се, че не.
— Не си мислех така. Само около трийсет души сме заедно с австралийците и мислех, че познавам всички. Ти откъде си? Името ми е Тед Мадър и съм от Лос Анджелис.
— Аз съм Хауърд Крюет, учител от Бостън.
— О, нека ти покажа човек от твоя край. Хауърд, представям ти Бинтаун Бърни. — Мадър се поклони отново, този път на човек, отпуснат назад в стола си до прозореца. Беше със затворени очи и отворена уста. Очевидно беше пиян, а на главата му имаше килната бейзболна шапка. — Недей да му говориш, няма да те чуе. Бърнард Мозъка работи в нашия офис в Бостън. Трябваше да го видиш преди три часа, облечен в костюм „Дж. Прес“, с раирана вратовръзка, показалка в ръка и около дузина диаграми, които само той разбира. Е, това е последната ни вечер тук.
— Утре тръгвате обратно?
— С вечерния полет. Така ще имаме време да се възстановим.
— Защо избрахте Макао?
— Пристрастие към хазарта. Ти почитател ли си?
— Мисля да опитам. Господи, тая бейзболна шапка на „Ред Сокс“ ме изпълва с носталгия! „Ред Сокс“ могат да спечелят шампионата, а до това пътуване не съм пропуснал нито една тяхна среща!
— А пък аз се съмнявам, че на Бърни ще му липсва тази шапка! — Рекламният агент се засмя, наведе се и издърпа шапката от главата на Бърнард Мозъка. — Заповядай, Хауърд, сложи си я. Ти я заслужаваш!
Корабът застана на пристана. Борн слезе и мина през емиграционната служба заедно с момчетата от „Хъниуел-Портър“ като един от тях. Докато слизаха по стръмната циментова стълба, водеща към облицованата с афиши чакалня, Джейсън, дръпнал козирката на шапката си ниско, забеляза човек, застанал до лявата стена. Държеше в ръката си снимка и изучаваше лицата на пристигащите. Борн знаеше, че лицето на снимката е неговото. Изсмя се на една от забележките на Мадър, докато придържаше Бърни от едната страна.
„Удобният случай ще се предостави. Използвай момента.“
Улиците на Макао бяха почти толкова ярко осветени, както и тези на Хонконг, но онова, което липсваше, беше усещането за премного хора, струпани на минимална площ.
Джейсън се отдели от групата на „Хъниуел-Портър“ и намери такси, чийто шофьор сигурно беше тренирал, наблюдавайки състезанията за Голямата награда. Закара го до казиното „Кам Пек“ въпреки възраженията си.
— За вас „Лисабон“, не „Кам Пек“! „Кам Пек“ за китайци! Dai sui! Fan tan!
— „Кам Пек“, cheng nei — каза Борн, като прибави „моля“ на кантонски.
Казиното беше тъмно. Въздухът бе влажен и мръсен, а виещият се цигарен дим около лампите — сладникав и остър. Той отиде до бара, взе високо столче и седна. Наведе се към бармана и му заговори на китайски, като бейзболната шапка хвърляше сянка върху лицето му. Поръча си питие и когато то дойде, той остави на бармана щедър бакшиш в хонконгски пари.
— Mgoi — каза облеченият в бяла престилка мъж, като изказваше благодарността си.
— Huo — каза Джейсън и помаха с ръка.
„Отнасяй се с хората любезно и създай контакт възможно най-бързо. Особено ако си на непознато място, където може да се появи враждебност.“
Той се завъртя на стола и погледна към масите. Очите му се спряха на онази, до която се полюшваше табелка с цифрата 5. Отново се обърна към бара и извади от джоба си бележник и писалка. Откъсна една от
