един свят, пълен с насилие, беше много по-голяма, отколкото биха признали кротките интелектуалци; светът, който те презираха заради варварщината му, нямаше да им прости, че не мислеха достатъчно бързо или достатъчно задълбочено. Защо ли мислеше за тези неща? Тя принадлежеше точно към тях, Дейвид също. Изводът тогава беше много ясен. Те трябваше да оцелеят и да се намерят.
Но ето я и нея! Кетрин Стейпълс излезе с отмерени крачки от „Ейжън Хаус“ и сви вдясно. Беше на разстояние от около четирийсет стъпки; Мари се затича, като разбутваше хората по пътя си, докато се опитваше да я догони. Никога не бягай, това те прави забележима. Не ме интересува! Трябва да говоря с нея!
Стейпълс пресече платното. От другата страна я очакваше паркирана кола на консулството с кленов лист върху вратата. Тя се качи вътре.
— Не! Чакай! — извика Мари, като си проби път и хвана вратата, докато Кетрин я затваряше.
— Какво обичате? — извика Стейпълс, а шофьорът се извъртя с изведнъж появил се пистолет в ръката му.
— Моля ви! Аз съм! Отава. Инструкциите.
— Мари? Вие ли сте?
— Да. Намирам се в безизходица и се нуждая от помощта ви.
— Качете се — каза Кетрин Стейпълс, като й направи място до себе си. — Махнете тази глупост — обърна се тя към шофьора, — тя е моя приятелка.
Кетрин отмени запланувания обяд под претекст, че има обаждане от британската делегация — често явление по време на преговорите с Народната република след договора за 1997-а, и тя нареди на шофьора да ги остави в началото на улица „Фуд“, която обхващаше около трийсет ресторанта, разположени по протежението й. Движението на коли беше забранено, а дори да не беше, нямаше начин кола да си проправи път през тълпата, търсеща места по близо четирите хиляди маси. Кетрин поведе Мари към служебния вход на един от ресторантите. Звънна и секунди по-късно вратата се отвори, като отвътре се долови ароматът на източни ястия.
— Мис Стейпълс, колко хубаво, че ви виждам — каза облеченият в бяла престилка готвач китаец. — Заповядайте, заповядайте. Както винаги за вас има маса.
Докато вървяха през царящия хаос в голямата кухня, Кетрин се обърна към Мари.
— Благодаря на Господ, че съществуват бакшишите за тази така ниско платена професия. Собственикът има роднини в Квебек с чудно хубав ресторант на улица „Сейнт Джон“ и ще направя всичко възможно той да си извади виза за там, както казват те, „адски, адски бързо“.
Кетрин посочи с глава една от малкото свободни маси в задната част; беше близо до вратата на кухнята. Седяха, буквално скрити зад непрестанния поток от келнери, влизащи и излизащи през люлеещите се врати, както и от суетнята около многото маси в претъпкания ресторант.
— Благодаря ти, че се сети за място като това — каза Мари.
— Скъпа — отговори Стейпълс с твърдия си гърлен глас. — Всяка жена с твоя вид, която се облича както си облечена сега и се гримира като теб, явно не желае да привлича вниманието.
— Меко казано. Ще мине ли номерът с британската делегация?
— Без съмнение. Всичко за каузата на родината. Пекин купува от нас огромни количества пшеница, от която тук има голяма нужда.
— Тези дни не съм много в крак със събитията.
— Да, разбирам. — Стейпълс кимна и погледна Мари строго, но същевременно нежно. В очите й се долавяше любопитство. — Бях вече тук, когато чухме слуховете и прочетохме за станалото във вестниците. Да кажа, че бяхме шокирани, ще е слаба дума, за да опише онова, което всички, които те познаваха, почувстваха тогава. Следващите седмици опитахме да получим някакъв отговор, но ни казаха да зарежем всичко заради теб. „Не се намесвайте — ни повтаряха, — в неин интерес е да стоите настрана…“ Разбира се, накрая чухме, че си оправдана по всички отправени обвинения. Господи, каква обидна дума след всичко, което си преживяла! Тогава ти просто изчезна и никой не чу нищо повече за теб.
— Казали са ви истината, Кетрин. Беше в мой интерес — в наш интерес беше да стоите настрана. Криеха ни в продължение на месеци, после отново се върнахме към нормален начин на живот в доста отдалечено място и под имена, които не говореха на хората нищо. Но гвардията продължаваше да си бъде на мястото.
— Ние?
— Ожених се за човека, за когото сте чели по вестниците. Това, разбира се, не беше онзи, когото описваха там. Остана в сянка за американското правителство. Голяма част от живота си отдаде на това невероятно странно задължение.
— Сега ти си в Хонконг и ми казваш, че се намираш в затруднение.
— В Хонконг съм и съм в голямо затруднение.
— Мога ли да допусна, че събитията от миналата година са свързани със сегашните ти проблеми?
— Струва ми се, че е така.
— Какво можеш да ми кажеш?
— Всичко, което знам, защото ми трябва помощта ти. Нямам правото да я искам, докато не узнаеш всичко, което зная и аз.
— Обичам ясния език. Не само заради яснотата, а защото често той определя човека, който говори. Ти искаше да кажеш също, че ако не зная всичко, вероятно няма да мога да направя всичко.
— Мисълта ми не тече по този начин, но може би си права.
— Добре. Изпитвах те. В новата дипломация откритата наивност е едновременно щит и сабя. Често се използва както за прикритие на двуличието, така и за обезоръжаване на противника.
— Аз съм икономист, Кетрин, не дипломат.
— Комбинирай качествата, които зная, че притежаваш, и ще покориш върховете във Вашингтон, както можеше да направиш и в Отава. Но няма да живееш в уединението, което толкова желаеш, когато се върнеш към цивилизования начин на живот.
— Но то ни трябва. То е най-важното. Аз не съм от значение.
— Отново те изпитвах. Преди не беше лишена от амбиции. Обичаш съпруга си.
— Много, наистина. Искам да го намеря. Искам той да се върне.
Стейпълс трепна и премигна с очи.
— Той е тук?
— Някъде тук. Това е част от цялата история.
— Сложна ли е?
— Много.
— Можеш ли да спреш, Мари, докато намерим някое по-спокойно място?
— На търпение ме научи човекът, чийто живот зависеше от това двайсет и четири часа в денонощието.
— Боже мой. Гладна ли си?
— Умирам от глад. Това всъщност е част от историята. Докато ти си тук и ме слушаш, можем ли да поръчаме?
— Избягвай „Неясна същност“, много е препържено. Макар че патицата я приготвят по най-добрия начин в Хонконг. Можеш ли да почакаш, Мари? Ако искаш, да отидем на друго място?
— Мога да чакам, Кетрин. Цял живот съм го правила. Половин час няма да бъде от голямо значение. Освен това, ако не ям преди това, няма да ме разбереш.
— Зная. Това е част от историята.
Седяха една срещу друга в апартамента на Стейпълс от двете страни на маса за кафе, върху която стоеше пълен чайник.
— Мисля — каза Кетрин, — че това, което току-що чух, може да бъде наречено най-безсрамната злоупотреба със служебно положение, за която съм чувала след трийсетгодишна практика в министерството. Освен ако по някакъв начин действията са невероятно погрешно изтълкувани.
— Казваш, че не ми вярваш, така ли?
