страниците и на нея написа телефонния номер на хотел в Макао, който беше запомнил от списанието „Вояджър“, което раздаваха на кораба. Написа име, за което се сещаше само в случай на нужда, и прибави следното: „Не съм приятел на Карлос.“
Смъкна чашата си под нивото на бара, разля съдържанието и поиска от бармана второ. Този път той беше по-щедър отпреди.
— Mgoi saai — благодари отново човекът и се поклони.
— Msa — каза Борн и пак помаха с ръка, но изведнъж я спря и направи сигнал на бармана да остане там, където е. — Ще ми направиш ли една малка услуга? — го попита той на неговия език. — Няма да ти отнеме повече от десет секунди?
— Каква е тя, сър?
— Занеси тази бележка на човека, който раздава картите на маса номер 5. Той е стар приятел и искам да знае, че съм тук. — Джейсън сгъна бележката и му я подаде. — Ще ти платя за услугата.
— За мен е голяма чест, сър.
Борн наблюдаваше. Човекът, който раздаваше картите, взе бележката, отвори я и я пъхна под масата. Чакането започна.
То сякаш беше безкрайно. На смяна дойде нов барман. Раздавачът на карти отиде на друга маса и два часа по-късно той също беше сменен. След още два часа друг дойде да раздава картите на пета маса. Подът под мястото на Борн бе обилно полят с уиски. Той си поръча кафе; часът бе два и десет сутринта. След още час щеше да отиде до хотела, чийто телефонен номер беше изписал на бележката, и да вземе стая. Умираше за сън.
Изведнъж се оживи. Всичко вървеше като по ноти! Една китайка, облечена като проститутка, влезе и отиде до маса номер 5. Заобиколи играчите и стигна до десния ъгъл, където беше крупието. Тя му заговори бързо, той бръкна под масата и скришом й подаде бележката. Тя кимна и тръгна към изхода на казиното.
„Разбира се, той самият не се появява. Използва курви от улицата.“
Борн напусна бара и тръгна след жената. Навън в тъмната улица, по която имаше някакви хора, но според стандартите на Хонконг бе твърде пуста, той вървеше на около петдесетина стъпки зад нея, като спираше, за да погледне във витрината на някой магазин и след това бързо да тръгне напред, сякаш не искаше да я изгуби.
„Не се подвеждай по първия, който приема щафетата. Може просто да е сиромах, на който му трябват пари и който не знае нищо. Същото би могло да се каже и за втория или третия. Ще разпознаеш истинския човек. Той ще бъде различен.“
Прегърбен старец се приближи до момичето. Телата им се допряха и тя изпищя, като бързо му подаде бележката. Джейсън се престори на пиян и се обърна, за да се заеме с втория човек.
След четири преки се натъкна на истинската връзка. Човекът наистина беше различен — нисък, добре облечен китаец, с широки рамене и тясна талия, които говореха за сила. Бързината на движенията, с които плати на стареца, и пъргавите му крачки, докато пресичаше улицата, бяха предупреждение за всеки противник. За Борн това беше покана, на която не можеше да устои; човекът беше посредник с пълномощия, следа, която щеше да го заведе до Французина.
Джейсън пресече тичешком улицата, беше на около двайсет метра зад човека и започваше да губи почва. Не виждаше смисъл да се крие повече и премина в бяг. След секунди беше вече точно зад мъжа, който все още не го беше забелязал заради кецовете, които заглушаваха стъпките му. Пред тях пътят се стесни в алея, врязваща се между две високи сгради, чиито прозорци бяха тъмни. Трябваше да действа бързо и по такъв начин, че да не предизвика суматоха, да не даде и най-малкия повод на минувачите да се развикат или да се обадят в полицията. В това отношение шансът бе на негова страна; повечето от хората, които се лутаха наоколо, бяха или пияни, или дрогирани, които с нетърпение искаха да се приберат у дома. Мъжът стигна до началото на алеята. Сега!
Борн заобиколи човека отдясно.
— Французина! — каза той на китайски. — Имам новини от Французина. Бързо! — Той изтича по алеята и на мъжа, широко отворил очи от преживения стрес, не му остана нищо друго, освен да го последва в нямо изумление. Сега!
Джейсън го нападна, като изскочи внезапно от тъмнината, хвана лявото му ухо и силно го изви, като с това принуди посредникът да се приближи съвсем плътно до него. Издигна коляното си и го опря в гръбнака му, а ръката си уви около шията на мъжа. Борн го изтласка навътре в алеята и силно го удари в сгъвката на крака, така че той падна и се превъртя. Съвзе се и погледна нагоре към Борн.
— Ти! Това си ти? — Човекът се взря по-продължително. — Не — каза той изненадващо успокоен. — Не си същият.
Без предупреждение китаецът вдигна двата си крака, изтласка ги напред и цялото му тяло описа движение, подобно на камшик, докато той застана, здраво стъпил на двата си крака. Джейсън усети разкъсващ удар в коремната област, след което ръцете на другия се впиха в лявото му бедро и Джейсън загуби равновесие.
Това, което последва, беше борба между зверове, между двама тренирани палачи. Всяко движение се изпълняваше с точност, всеки удар можеше да бъде смъртоносен, ако се стовареше с пълната си сила. Единият се бореше за живота си, другият за оцеляване и избавление на жената, без която не можеше да живее — без която не би живял. Накрая силата, тежестта и мотивът, по-важен и от самия живот, надделяха.
Вплетени един в друг, потни и изранени, с кървящи уста и очи, двамата се търкаляха в тъмнината. Борн направи ключ около врата на китаеца и впи коляно в гърба му. Десният му крак се уви около глезените на противника и силно ги стегна.
— Знаеш какво следва! — прошепна Джейсън, докато се бореше за въздух. Оставяше паузи между китайските думи, за да наблегне на казаното. — Един удар, и край с гръбнака ти. Не е особено приятен начин за умиране. А и няма защо да умираш. Би могъл да живееш с повече пари, отколкото ще спечелиш от Французина през целия си живот. Имаш думата ми, че Французина и неговият наемник няма да се задържат още дълго. Направи избор. Сега! — Джейсън го притисна и вените на врата му изскочиха, сякаш щяха да се пръснат.
— Да! Да! — извика мъжът. — Ще живея!
Те седнаха в тъмната алея, облегнаха се на стената и запалиха по цигара. Разбра се, че човекът говореше английски перфектно, който беше научил от монахините в Португалското католическо училище.
— Много си добър — каза Борн, изтривайки кръвта от устата си.
— Аз съм шампионът на Макао. Затова ми плаща Французина. Но ти се оказа по-добър. Аз съм опозорен и нищо вече не може да промени това.
— Не, не си. Работата е в това, че знам малко повече мръсни номера от теб. Не си могъл да ги научиш там, където са те обучавали, пък и не би трябвало.
— Но аз съм млад! А ти не си.
— На твое място не бих говорил така. Освен всичко друго съм в много добра форма благодарение на моя мил доктор, който ми казва какво да правя. На колко години мислиш, че съм?
— На трийсет.
— Така е.
— Това е старост.
— Благодаря.
— Освен това си много силен, много тежък, но има нещо повече. Аз съм нормален. Ти не си!
— Може би. — Джейсън изгаси цигарата си върху настилката. — Да поговорим разумно — каза той и извади от джоба си пари. — Зная какво говоря. Ще ти платя добре. Къде е Французина?
— Всичко е разбалансирано.
— Какво имаш предвид?
— Равновесието е много важно нещо.
— Знам това, но не те разбирам.
— На нещата им липсва хармония и Французина е ядосан. Колко ще ми платиш?
