— А ти какво ще ми кажеш в замяна?
— Мястото, където Французина и неговият убиец ще бъдат утре вечер.
— Десет хиляди американски долара.
— Aiya!
— Но само ако ме заведеш дотам.
— Оттатък границата е!
— Имам виза за Шенцзен. Срокът й изтича след три дни.
— Може и да помогне, но е незаконна за гуангдонгската граница.
— Тогава ти измисли как да стане. Десет хиляди долара, американски.
— Ще го измисля. — Посредникът млъкна, вперил поглед в парите в ръката на американеца. — Мога ли да получа това, за което, струва ми се, вашата дума е предплата?
— Петстотин долара, не повече.
— Договарянето на самата граница ще е много по-скъпо.
— Обади ми се. Аз ще донеса парите.
— Да ти се обадя къде?
— Вземи ми стая в хотел, тук някъде, в Макао. Ще сложа парите в трезора й.
— „Лисабон“.
— Не, не „Лисабон“. Там не мога да отида. Някое друго място.
— Няма проблем. Помогни ми да стана… Не! За достойнството ми ще е по-добре, ако го направя сам.
— Така да бъде — каза Джейсън Борн.
Кетрин Стейпълс седеше на бюрото си и все още държеше телефонната слушалка в ръка. Погледна я разсеяно и я постави на телефона. Разговорът, който беше провела току-що, я изуми. Тъй като в Хонконг в момента нямаше действаща канадска разузнавателна служба, служителите от Външния отдел развиваха свои собствени източници в хонконгската полиция за случаите, в които се нуждаеха от точна информация. Тези случаи касаеха неизменно интересите на канадските граждани, пребиваващи или преминаващи през колонията. Проблемите им се простираха от арестуваните до нападнатите, от измамените до извършителите на измама. От друга страна, присъстваха по-дълбоки интереси, отнасящи се до сигурността и шпионажа, като първият имаше за цел да подсигурява посещенията на висши правителствени служители, вторият съдържаше средства за борба срещу електронни подслушвателни системи и получаването на секретна информация чрез изнудване на хора от консулския персонал. Общоизвестно беше, че агенти от Източния блок и фанатично религиозния Среден изток използват наркотици и проститутки в стремежа си да стигнат до секретни сведения на вражеските правителства. И в тази област Стейпълс свърши най-добрата си работа на територията. Спаси кариерите на две аташета от собственото й консулство, а също и на две американски и три британски. Снимките на хора от персонала с компрометиращо съдържание бяха унищожени заедно с негативите, а изнудвачите, изгонени от колонията със заплаха не само от разобличаване, но и от физическо насилие. Веднъж служител от иранското посолство ревеше от възмущение по телефона, като я обвиняваше, че се бърка в работите на много по-високи инстанции. Тя изслуша глупака, доколкото можеше да понесе носовия му говор, и след това прекъсна разговора с кратката реплика: „Не знаехте ли, че Хомейни обича малки момченца?“
Всичко това стана възможно благодарение на връзката й с прехвърлящия средна възраст английски вдовец, пенсиониран от Скотланд Ярд, за да стане шеф на Управлението по колониалните въпроси в Хонконг. На шейсет и седем години Ян Балантайн бе приел факта, че кариерата му в Скотланд Ярд е приключила, но не и използването на професионалните му умения. Беше изпратен в Далечния изток, където отърси местния разузнавателен отдел от полицията и спокойно сформира една максимално ефективна организация, която знаеше повече за подземния свят на Хонконг от която и да било друга агенция на територията, включително МИ-6. Кетрин и Ян се бяха срещали на онези скучни обеди, изисквани от консулския протокол, и след дълъг разговор, изпълнен с остроумия и преценка на своя партньор, Балантайн се беше навел напред и казал просто: „Мислиш ли, че все още имаме сили да го направим, старо момиче?“
— Да опитаме — беше му отговорила тя.
Опитаха. И много им хареса. Ян влезе като постоянен гост в живота на Стейпълс без някакъв сериозен ангажимент. Те се харесваха и това беше достатъчно.
И Ян Балантайн тъкмо беше отрекъл всичко, което заместник държавният секретар Едуард Макалистър беше казал на Мари Уеб и нейния съпруг в Мейн. В Хонконг нямаше човек на име Яо Минг, а безпогрешните му източници в Макао го бяха уверили, че не е имало никакво двойно убийство — на жената на човек от Тай Пей и на контрабандист на наркотици в хотел „Лисабон“. Такива убийства не е имало от оттеглянето на японските окупационни сили през 1945 г. Срещали се многобройни намушквания и десетки огнестрелни рани около масите в казината, както и доста смъртни случаи в хотелските стаи, причинени от свръхдози наркотици, но не и такъв инцидент, описан от информатора на Стейпълс.
— Планина от лъжи, скъпа моя Кети — каза Ян. — С каква цел, не мога да ти кажа.
— Източникът ми заслужава доверие, скъпи. На какво ти мирише цялата тая работа?
— На гнило. Някой е поел голям риск за осъществяването на още по-голяма цел. Разбира се, той самият се прикрива, човек може тук да си купи всичко, включително и мълчание. А цялата тази история е пълна измислица. Нещо друго имаш ли да ми кажеш?
— Предположи, че всичко води към Вашингтон, а не към Великобритания.
— Тук не съм съгласен. За да се стигне чак дотам, Лондон също трябва да бъде замесен.
— Не е никак логично.
— От твоя гледна точка, Кети. Не познаваш тяхната. Мога да ти кажа, че този маниак Борн ни държи всички в много неизгодно положение. Една от жертвите му е човек, за когото никой няма да обели дума. Дори аз няма да ти кажа, скъпа моя.
— Ще ми кажеш ли, ако ти поднеса още информация?
— Вероятно не, но опитай.
Стейпълс седна на бюрото и обмисли думите му.
„Една от жертвите му е човек, за когото никой няма да обели дума.“
Какво искаше да каже Балантайн? Какво изобщо ставаше? Защо бивш канадски икономист се оказа в центъра на разигралата се драма?
Въпреки всичко тя беше в безопасност.
Посланикът Хавиланд с чанта в ръка устремено влезе в офиса на „Виктория Пийк“ и Макалистър скочи от стола си, за да го освободи за своя началник.
— Стой където си, Едуард. Какви новини имаш?
— Страхувам се, че никакви.
— Господи, само това не исках да чуя!
— Съжалявам.
— Къде е умствено изостаналият кучи син, който позволи всичко това да се случи?
Макалистър пребледня, а майор Лин Уенцзу, когото Хавиланд не беше забелязал, стана от канапето, облегнато на черната стена.
— Аз съм умствено изостаналият кучи син, китаецът, който позволи всичко това да се случи, господин посланик.
— Няма да се извиня — каза Хавиланд, като се обърна. — Вашите вратове се опитваме да спасим, не нашите. Нас ще ни бъде, а вас няма.
— Нямам привилегията да ви разбирам.
— Вината не е негова — запротестира заместник-секретаря на Държавния департамент.
— А ваша ли е? — изкрещя посланикът. — Бяхте ли отговорен за нейната охрана?
— Отговорен съм за всичко тук.
— Това е много християнско от ваша страна, мистър Макалистър, но ние не четем пасаж от Светото писание в неделното училище.
