— Отговорността беше моя — намеси се Лин. — Аз приех задачата и се провалих. Казано просто, жената ме надхитри.
— Вие сте Лин от Специалния отдел, нали?
— Да, господин посланик.
— Чувал съм добри неща за вас.
— Сигурен съм, че сегашното ми представяне ги обезсмисля.
— Известно ми е, че тя е надхитрила и един много способен лекар.
— Така е — потвърди Макалистър. — Един от най-добрите интернисти на територията.
— Англичанин — добави Лин.
— Това не беше необходимо, майоре. Всичко друго, с изключение на „китаец“, което сам отнесе към себе си. Не съм расист. Светът още не го знае, но вече няма време за тези глупости. — Хавиланд отиде до бюрото, сложи отгоре чантата си с документи, отвори я и извади дебел кафяв плик с черни ръбове. — Искахте досието на „Тредстоун“. Ето го. Няма нужда да казвам, че не може да се изнася от тази стая и че когато не го четете, трябва да се заключва в сейфа.
— Искам да започна веднага, ако е възможно.
— Мислите, че ще откриете нещо вътре?
— Не знам къде другаде да търся. Между другото се преместих в офиса на долния етаж. Сейфът е тук.
— Чувствай се свободен да влизаш и излизаш — отвърна дипломатът. — Какво си казал на майора?
— Само това, за което бях инструктиран. — Макалистър погледна Лин Уенцзу. — Често се оплаква, че не знае достатъчно. Може би е прав.
— Положението ми не позволява да предявявам подобни претенции, Едуард. Лондон беше твърд, господин посланик. Естествено, аз приемам условията.
— Не искам от вас да приемате нищо, майоре. Искам да ви видя така изплашен, както никога не сте били. Нека оставим мистър Макалистър на заниманието му, а ние да се поразходим. Докато влизах, забелязах голяма, красива градина. Ще ме последвате ли?
— За мен ще е привилегия.
— А, това е под въпрос, но е необходимо. Трябва да ме разберете добре. Длъжен сте да намерите тази жена!
Мари стоеше до прозореца в апартамента на Кетрин Стейпълс и наблюдаваше улицата долу. Тя беше изпълнена с хора както винаги. Прииска й се да излезе и да тръгне в анонимност по тези улици, сред тези тълпи, да отиде пред „Ейжън Хаус“ с надеждата да открие Дейвид. Поне щеше да върви, да се оглежда, да слуша и да се надява, няма да е сама с мислите си и пред прага на лудостта. Но не можеше да излезе. Беше дала дума на Кетрин. Обещала й беше да стои вътре, да не пуска никого и да вдига телефона само ако той позвъни три пъти, като между първия сигнал и вторите два има интервал. Това щеше да е Стейпълс.
Скъпа Кетрин, способна Кетрин, изплашена Кетрин. Тя се опита да скрие страха си, но той прозираше зад резките й въпроси, реакциите й при отговорите, очите й, стрелкащи се напосоки. Мари разбра, че знанията на Стейпълс за тъмния свят на Далечния изток бяха изчерпателни, а когато такъв информиран човек се опитва да скрие страха си след онова, което беше чул, историята беше много по-сложна, отколкото тя си мислеше.
Телефонът. Иззвъня веднъж, след това още два пъти. Мари изтича до масата при канапето и го вдигна.
— Да?
— Мари, когато онзи лъжец Макалистър е говорил с теб и съпруга ти, е споменал за кабаре в Цим Ша Цуй, ако си спомням добре. Права ли съм?
— Да, така беше. Каза, че е станало с узи — това е автоматична…
— Знам какво е, скъпа. И се предполагаше, че същото оръжие е било използвано при убийството на онази жена и любовника й в Макао, нали така?
— Да.
— А той каза ли нещо за хората, които са били убити в кабарето в Кулон? Изобщо спомена ли нещо?
Мари се замисли.
— Мисля, че не. Обърна внимание единствено на оръжието.
— И си сигурна?
— Да, иначе бих се сетила.
— Сигурна съм, че би се сетила — съгласи се Стейпълс.
— Мислено съм се връщала към този разговор сигурно хиляда пъти. Ти научи ли нещо?
— Да. Убийството, което Макалистър ти е описал, не е ставало изобщо в хотел „Лисабон“.
— То било потулено. Банкерът платил за това.
— Това е или най-тромавата операция, за която съм чувала, или брилянтно замислен план, имащ за цел да въвлече съпруга ти по начини, за които той не би се сетил. Подозирам, че е второто.
— С каква цел ми казваш това?
— Днес следобед на летище Кай Так пристигна един човек, политически деец, който винаги е бил много повече от дипломат. Всички ние знаем това, но светът не знае. Пристигането му фигурираше във всичките ни разпечатки. Когато медиите се опитали да вземат интервю, той ги отклонил с думите, че е дошъл да прекара почивката си в любимия Хонконг и не желае да го безпокоят.
— Е?
— Той през целия си живот не е ходил на почивка.
Макалистър изтича в оградената със стени градина, украсена с решетки, по които се увиваха растения, с дълги лехи от рози и езерца със скали. Беше сложил досието на „Тредстоун“ в сейфа, но думите от него се бяха запечатали в ума му. Но къде бяха те?
Ето ги! Седяха на две каменни пейки под една череша. Лин седеше приведен напред и сякаш хипнотизиран. Макалистър не се сдържа и премина в бяг. Останал без дъх, той се изправи пред майора от Специалния отдел на МИ-6.
— Лин! Когато жената на Уеб говори с мъжа си — онзи разговор, който ти прекъсна, — какво точно му каза тя?
— Започна да говори за някаква улица в Париж, на която имало редици дървета, нейните любими дървета. Мисля, че каза това — отговори объркано Лин. — Очевидно се опитваше да му обясни къде се намира, но нищо не се получи.
— Нищо подобно! Когато ви разпитвах, вие също така казахте, че тя е намекнала на Уеб за „ужасните неща“, случили се на тази улица в Париж, или нещо подобно…
— Това бяха думите й — прекъсна го майорът.
— И че тук всичко ще върви по-добре.
— Така каза.
— В посолството в Париж един човек е бил убит, човек, който се е опитал да им помогне.
— Какво искате да кажете, Макалистър? — прекъсна го Хавиланд.
— Редиците дървета са без значение, господин посланик, но не и нейното любимо дърво. Кленовото дърво, кленовият лист. Символът на Канада! В Хонконг няма канадско посолство, но има канадско консулство. Това е мястото на тяхната среща. Историята от Париж се повтаря!
— Не сигнализирахте ли на приятелските посолства и консулства?
— По дяволите! — избухна заместник-секретарят. — И какво трябваше да им кажа? Поел съм клетвата да мълча, не си ли спомняте?
— Съвсем прав сте.
— Не можете да вържете ръцете на всички ни, господин посланик — каза Лин. — Вие сте човек, когото безкрайно уважавам, но и на някои от нас би трябвало също да се окаже уважение, ако искаме да си вършим работата. Вие вече го направихте, като ми съобщихте това ужасно нещо — Шенг Чу Янг. Невероятно!
