пазач. Борн сряза ивиците плат с ножа си, а Французина му плати.
— Zou ba! — изкрещя Д’Анжу. Човекът избяга в тъмнината. — Той е боклук. Те всички са боклук, но с готовност да убиват за пари, а после изчезват.
— Вие се опитахте да го убиете тази вечер, нали? Това беше капан.
— Да. Помислих, че е ранен от експлозиите. Затова тръгнах след него.
— А аз мислех, че се е върнал, за да ви посрещне в тила.
— Да, така бихме направили в „Медуза“.
— Затова ви сбърках с него. — Джейсън внезапно закрещя. — Какво сте направили?
— Това е част от историята.
— Искам да я чуя! Сега!
— На неколкостотин метра оттук, ей там вляво, има равен участък земя — каза Французина, като посочи. — Преди беше пасище, но сега се използва за кацане на хеликоптери. Да отидем от другата му страна, да починем и да поговорим. Просто в случай, че огънят тук привлече някого от селото.
— На пет мили оттук е.
— Това е Китай все пак.
Нощният бриз разпръсна облаците, луната залязваше, но все пак беше достатъчно високо, за да освети ясно далечните планини. Двамата от „Медуза“ седнаха на земята. Борн запали цигара, а Д’Анжу започна разказа си.
— Спомняте ли си претъпканото кафене в Париж, където говорихме след онова изстъпление пред Лувъра?
— Разбира се. Карлос почти ни уби онзи следобед.
— Вие почти хванахте Чакала.
— Но само почти. Е, за какво ставаше дума в онова кафене?
— Тогава ви казах, че се връщам в Азия. В Сингапур или в Хонконг, мисля, че така беше. Франция никога не е била добра с мен. След Диен Биен Фу разрушиха всичко, което имах. И то нашите собствени войски. Уверенията за някакво нормализиране бяха излишни. Празни приказки на празни хора. Затова постъпих в „Медуза“. Единственият начин, по който можех да си отмъстя, беше посредством една победа на американците.
— Спомням си — каза Джейсън. — Какво общо има това със събитията от тази вечер?
— Както виждате, аз се върнах в Азия. Откакто Чакала ме видя за последен път, беше изминало доста време и това ми даде време да помисля. Трябваше да направя ясна оценка на възможностите, които стояха пред мен. Тъй като бягах, за да спася живота си, ценностите ми не бяха много, но не бяха и малко. Същият следобед рискувах всичко и се върнах в магазина на Сен Оноре и откраднах всичко, което намерих там, до последното су. Знаех цифровата комбинация на сейфа и за щастие той бе богато зареден. Можех да избягам далеч от обсега на Карлос и да живея спокойно в продължение на седмици. Но какво ще правя после? Парите щяха да свършат, а уменията ми — така очевидни за цивилизования свят, не ми позволяваха да преживея есента на живота си тук, в комфорта, който ми беше отнет. Само Бог знае как открих и развих своя талант, за който не подозирах, че притежавам, и разбрах наистина, че моралът няма никакво значение. Причинявали са ми зло и аз бях способен да го причиня на други. Хора без имена и лица са се опитвали да ме убият безброй пъти, така че аз можех да поема отговорността за смъртта на други безименни непознати. Виждате симетрията, нали?
— Чух много глупости — отговори Борн.
— Значи не ме слушате, Делта.
— Не съм Делта.
— Много добре. Борн.
— Не съм — продължавайте, може би съм.
— Comment?
— Rien. Продължавайте.
— Разбрах, че независимо от това, което се случи в Париж — независимо дали тогава спечелихте, или загубихте, дали бяхте убит, или останехте жив, — с Джейсън Борн беше свършено. И кълна се във Вси светии, знаех, че Вашингтон няма да си отвори устата за никакво признание или обяснение, вие просто щяхте да изчезнете. „Излязъл от обсег“ е, струва ми се, терминът.
— Зная го — каза Борн. — И така, с мен беше свършено.
— Naturellement. Но всичко щеше да мине без обяснения, те не можеха да дадат никакви. Mon Dieu, атентаторът, който те създадоха, беше полудял, той се беше превърнал в убиец! Стратезите се скатават на тъмно, когато плановете им се провалят.
— И това го знам.
— Bien. Тогава може би се досещате какъв изход намерих за последните дни от живота си.
— Започвам да разбирам.
— Добре. Тук се усещаше празнота. Джейсън Борн вече го нямаше, но легендата за него беше още жива. Имаше достатъчно много хора, които биха платили за услугите на такъв необикновен човек. Затова аз разбрах какво трябва да направя. Въпросът беше да открия подходящия съперник.
— Съперник?
— Е, добре, дубльор, ако искате. И да го тренирам по методите на „Медуза“, по методите на най- прехваления член на това неофициално, престъпно братство. Отидох в Сингапур и търсих из пещерите на бездомниците, като често се страхувах за живота си. Накрая открих човека и го открих бързо, трябва да добавя. Той беше отчаян; години наред беше бягал, за да спаси кожата си, и се намирал, както казват, само на метър от преследвачите си. Той е англичанин, бивш член на Кралския десантен отряд. Една вечер се напил и в яростта си убил седем души по улиците на Лондон. Заради безупречното му досие по време на службата е изпратен в психиатрична болница в Кент, от която избягал, и незнайно как се добрал до Сингапур. Притежаваше всички умения, нужни за професията, трябваше само да се развият и насочат.
— Той прилича на мен. Дори има същото лице.
— Когато го намерих, не беше точно така. Основните черти присъстваха, разбира се, високата фигура и мускулестото телосложение, те бяха важни. Просто трябваше да се оправи доста големият му нос и да се източи брадичката, за да се доближи до образа, който си спомням за вас. В Париж бяхте различен, но не чак толкова, че да не ви позная.
— Десантчик — каза Борн тихо. — Подхожда. Кой е той?
— Човек без име, но не без ужасна история — отговори Д’Анжу, загледан в далечните планини.
— Без име…
— Не ми е казал нито едно, което да не оспори в следващия момент, нито едно, което да отговаря на истината. Крие го, сякаш животът му зависи от това, сякаш подобно откровение неизбежно ще предизвика смъртта му. Прав е, разбира се, днешните обстоятелства го потвърждават. Ако знаех името му и го хвърлех, написано на хартия, през прозорците на някое от британските представителства в Хонконг, компютрите им щяха да светнат, от Лондон да дохвърчат специалисти и щеше да се организира такава хайка, каквато не мога да си представя. Но те никога няма да го заловят жив, той не би им позволил, а за тях би било безразлично. По този начин намерението ми щеше да бъде изпълнено.
— Защо англичаните го искат мъртъв?
— Достатъчно ли ще бъда да кажа, че докато Вашингтон има своята „Медуза“, Лондон създаде военна част, водена от психопат, склонен към убийства, оставил след себе си стотици убити, без да прави никаква разлика между невинни и виновни? Той знае много тайни, които, ако бъдат разкрити, могат да предизвикат вълни на отмъщение из цяла Африка и Средния изток. Практическите въпроси са винаги на първо място, нали знаете. Или поне така би трябвало.
— Той е бил водач? — попита изумено Борн.
— Не е прост войник, Делта. На двайсет и две става капитан, на двайсет и четири — майор, и то по времето, когато повишение в чин беше почти невъзможно заради вътрешната политика на британското правителство по отношение на военната служба. Без съмнение досега щеше да е бригаден генерал, ако късметът не му беше изневерил.
— И това го знаете от него?
— В периоди на пиянство, когато го обземаше ярост и страшните истини започнаха да изплуват. Но
