никога името му. Това се случваше веднъж или два пъти в месеца, като всичко траеше няколко дни, време, което той насищаше със самоотвращение. Когато беше на себе си, ми казваше да го вържа, да го затворя, да го предпазя от самия него, когато наближи моментът… Възкресяваше ужасни събития от миналото си. Когато алкохолът замъглеше съзнанието му, започваше да описва сцени на мъчения и обезобразявания, на разпити на затворници, завършващи с избождане на очи и отсичане на китки. Доколкото можах да разбера, той е командвал много от най-опасните и зверски нападения срещу въстанията, избухнали от Йемен до Източна Африка през седемдесетте и осемдесетте години. В момент на пиянско ликуване веднъж ми каза, че самият Иди Амин спира да диша при споменаване на името му. — Д’Анжу млъкна и кимна бавно с типично изражение, с което потомците на галите приемат необяснимото. — Той беше животно и продължава да е такова, но заедно с това е много интелигентен мъж. Пълен парадокс, тотално противоречие… Смееше се при мисълта, че подчинените му го мразят и наричат животно, и все пак никой не се осмели да подаде официално оплакване.
— И защо? — попита Борн с болка в гласа след това, което беше чул. — Защо не са го направили?
— Защото той винаги ги разпускал, когато няма нареждане за ново нападение.
— Разбирам — каза Борн объркано. — Не, не разбирам — извика ядосано той, сякаш неочаквано нещо го прободе. — Бойната единица трябва да е на висота. Защо началниците му са се примирили с това? Трябвало е да знаят!
— Доколкото можах да разбера от гръмките му хвалби, той е вършил такава работа, каквато другите не биха могли или не биха искали. Научил е тайната, която ние в „Медуза“ знаехме отдавна. Използвай най- безмилостните методи на врага. Променяй правилата спрямо различните култури. Човешкият живот не за всички означава това, което е за юдео-християнството. И как иначе? За много хора смъртта означава премахване на теглото.
— Дишането е дишане! — извика Джейсън настоятелно.
— Съществуването си е съществуване и мисленето — мислене! — добави Дейвид Уеб. — Той е неандерталец.
— Не повече, отколкото Делта. Колко хора…
— Не казвай това! — отсече човекът от „Медуза“. — Не беше същото.
— Но подобно — настоя Д’Анжу. — В края на краищата мотивите нямат значение. Важен е крайният резултат. Или не желаете да приемете истината? Едно време тя ви интересуваше. В постоянна лъжа ли живее Джейсън Борн сега?
— В момента аз живея просто ден за ден, докато всичко свърши. По един или друг начин.
— Изразявайте се по-ясно.
— Когато пожелая или когато трябва — отговори ледено Борн. — Той е добър, нали? Вашият десантчик, безименният майор. Добре си върши работата.
— Колкото Делта, а може би и по-добре. Вие виждате, той е лишен от съвест. Абсолютно. Докато вие, каквато и сила да демонстрирахте, проявявахте известно състрадание. Нещо вътре във вас ви караше. „Пощадете го — бихте казали вие. — Той е съпруг, баща, брат. Хванете го, но го оставете да живее, не го лишавайте от това право.“ Моето творение, вашият имитатор, не би постъпил никога така. Той винаги се стреми към крайното разрешение — смърт пред очите му.
— Какво се е случило с него? Защо е убил онези хора в Лондон? Това, че е бил пиян, не е достатъчна причина.
— То е като някакъв начин на живот, на който не можеш да изневериш.
— Не изваждаш оръжието си, докато не те предизвикат. И сам каниш предизвикателствата.
— Онази нощ в Лондон не е използвал оръжие, само ръцете си.
— Какво?!
— Обикалял улиците в търсене на измислени врагове — това успях да разбера от несвързаните му думи. „Виждам го в очите им! Те знаят кой съм аз, знаят какъв съм!“ Казвам ти, Делта, беше едновременно ужасно и досадно и никога не чух никакво име, никакво обръщение освен Иди Амин, което всеки пиян войник би използвал, за да се изтъкне. Ако се изпрати сигнал до британските власти в Хонконг, това ще означава да бъда замесен и аз. Затова не мога да го направя. Всичко е толкова объркващо, че се върнах към методите на „Медуза“. Направи го сам. Ти ни учеше на това, Делта. Непрекъснато ни повтаряше, заповядваше ни да използваме въображението си. Това направих аз тази вечер. Но не успях, както може да се очаква от един старец.
— Отговорете ми на въпроса — настоя Борн. — Защо е убил онези хора в Лондон?
— Причината е колкото банална, толкова и безсмислена. Бил е отхвърлен и егото му не могло да приеме този факт. Искрено се съмнявам, че причината са някакви други чувства. Той не е способен на тях. Боже мой, той беше прав!
— Отново питам! Какво е станало тогава?
— Той се върнал ранен от акция в Уганда с надеждата да поднови връзката си с някаква жена от Лондон, жена от благороден произход, както казват англичаните, мост към неговото минало. Но тя отказала да го види и наела въоръжена охрана за дома си в Челси, след като той й се обадил. Двама от охраната били между седемте убити през същата вечер. Но за мен той си остана идеалният противник. В Сингапур го проследих до една тясна уличка и видях как приклещи двама контрабандисти, които доста забогатели от продажба на наркотици в някаква пристанищна кръчма. С очите си видях как ги облегна на стената и преряза гърлата им с нож, след което изпразни джобовете им. В същия момент разбрах, че той има всички качества. Бях намерил моя Джейсън Борн. Приближих се бавно и тихо, като в ръката си държах повече пари, отколкото беше измъкнал от жертвите си. Поговорихме. Така започна всичко.
— И Пигмалион създаде своята Галатея, а от първия договор, който сключихте, се роди Афродита и й вдъхна живот. Бърнард Шоу би ви целунал, а аз бих ви убил.
— Защо? Тази нощ вие дойдохте да го намерите. Аз дойдох да го унищожа.
— Което е част от вашата история — каза Дейвид Уеб, загледан в горящите планини, мислейки за Мейн и за живота си с Мари, който беше така грубо прекъснат. — Ти, копеле! — неочаквано извика той. — Бих могъл да те убия! Знаеш ли какво си направил?
— Това е вашата история, Делта. Оставете ме да довърша моята.
— Побързай… Еко. Това беше името ти, нали? Еко? Спомените се събуждат.
— Да, това беше. Веднъж ти каза на Сайгон, че не би пътувал без „стария Еко“. Искахте ме с вас, защото добре познавах племената и вождовете им. Разбира се, в това нямаше никаква мистика. От десет години живеех в колониите и познавах кога лъжат.
— Продължавай с историята си — нареди му Борн.
— Това беше предателство — каза Д’Анжу и вдигна рамене. — Така както сте бил създаден вие, и аз създадох моя Джейсън Борн. И по същия начин, по който полудяхте вие, полудя и той. Той се обърна срещу мен; превърна се в реалност, която беше мое изобретение. Не Галатея, Делта, той стана Франкенщайн. Откъсна се от мен и започна да мисли за себе си, да действа за себе си. Когато отчаянието му го напусна, благодарение на неоценимата ми помощ и хирургическата намеса той си възвърна самочувствието и арогантността. Смята ме за нещо незначително. Затова и се отнася с мен по този начин. С този, който го създаде!
— Искаш да кажеш, че сключва свои собствени договори?
— Става дума за перверзни, гротескни и необикновено опасни споразумения.
— Но аз открих следите му чрез уговорката ти в казино „Кам Пек“. Пета маса. Телефонен номер на хотел в Макао и име към него.
— Този начин на контакт му се вижда удобен. И защо не? Сигурността е налице, а какво мога да направя аз? Да отида в полицията и да кажа: „Хей, вижте какво, аз съм донякъде отговорен за тоя приятел. Той изпълнява указания, но може да убие някого, ако му платят добре.“ Използва дори моите канали. — Д’Анжу погледна Джейсън. — Значи така ни открихте. Делта не е изгубил своя нюх, нали така? Човекът, който ви доведе, жив ли е?
— Да! И с десет хиляди по-богат.
— Той е свиня, гладна за пари. Но не мога да говоря лошо за него, защото аз самият го използвам. Платих му петстотин, за да приеме съобщение и да го донесе.
— И това стана причина да смяташ, че твоето творение ще бъде тук тази вечер, за да можеш да го
