— Да, сър. Но трябва да ви кажа, че Стейпълс би могла да се обади на някой от канадските си приятели и да вземе кола, която не бихме могли да проследим.
— Ние работим с това, което можем да контролираме — не с онова, което не можем. Още повече, от всичко, което съм чувал за Стейпълс, вадя заключение, че тя действа сама. Засега мисля, че няма да намеси втори човек.
— Защо сте така сигурен?
Лин погледна своя подчинен; трябваше внимателно да подбира думите си.
— Просто предполагам.
— Вашите предположения са известни с точността си.
— Твърде надута преценка. Моят съюзник е здравият разум. — Телефонът иззвъня. Ръката на майора почти инстинктивно подскочи към него. — Да?
— Четвърти полицейски участък — каза провлачено мъжки глас.
— Благодарни сме за вашето сътрудничество, Четвърти участък.
— Гаражът „Минг“ отговори на нашата справка. Колата с номер AOR има собствено място там с текущ месечен наем. Името на собственика е Стейпълс. Кетрин Стейпълс, канадка. Колата е излязла оттам приблизително преди трийсет и пет минути.
— Това беше много полезна информация, Четвърти — каза Лин. — Благодаря ви. — Той затвори телефона и погледна към нетърпеливия си подчинен. — Засега имаме информация за три неща. Първото е, че полицията е съдействала реално в издирването на колата по гаражите. Второто е, че един от гаражите е отговорил положително, и трето, мис Стейпълс плаща месечен наем там.
— Като начало е добре, сър.
— Има три големи и около дузина по-малки агенции за коли под наем, без да броим хотелите, където сме изпратили друг персонал. С това бихме се справили, но за гаражите не може да се каже същото.
— Защо не? — попита служителят. — Те не са повече от сто. Кой би искал да строи гаражи в Хонконг, когато в същото пространство може да подслони поне дузина магазини? Струва ми се, че телефонните оператори в полицията са двайсет или трийсет. Те могат да се свържат с всички.
— Не става въпрос за броя, приятелю. Работата е в манталитета на обслужващите. Работата, която вършат, не е никак завидна и те добре го знаят. Онези, които могат да пишат, са прекалено мързеливи или враждебно настроени, за да си правят труда. А онези, които не могат да пишат, избягват всякакъв контакт с полицията.
— Все пак един гараж е отговорил.
— Честен кантонец. Собственикът се е обадил.
— Трябва да кажем на собственика! — извика момчето, което паркираше колите в гаража на улица Айс Хаус. То се обръщаше към обслужващия гаража, седнал в кабинката пред входа.
— Защо?
— Обясних ти вече! Дори съм ти го написал…
— Това, че ходиш на училище и пишеш малко по-добре от мен, не те прави шеф тук.
— Ти не можеш да пишеш въобще! И щеше да се насереш от страх! Тръгна да търсиш мен, когато си разбрал, че обаждането по телефона е полицейско издирване. Вие, неграмотните, винаги бягате от полицията. Колата, която търсеха, беше зеленото „Мицубиши“, паркирано на второ ниво! Ако не искаш да се обадиш в полицията, трябва да съобщиш на собственика.
— Има неща, на които не са те научили в училище, тиквенико.
— Учат ни да не вървим срещу полицията. Грешно е.
— Аз ще се обадя в полицията, дори ти ще станеш техният герой, ако предпочиташ.
— Чудесно.
— След като двете жени се върнат, ще поговоря с тази, дето шофираше.
— Какво?
— Тя мислеше, че ми дава два долара, но те бяха единайсет. Една от банкнотите беше от десет долара. Беше явно нервна и разстроена. Не си гледаше парите.
— Но ти каза, че ти е дала два долара!
— Но сега съм честен. Щях ли да съм такъв, ако интересите ни не бяха общи?
— Какво искаш да кажеш?
— Ще кажа на тази богата, изплашена американка, че двамата с теб не сме се обадили на полицията и сме го направили заради нея. Тя ще ни възнагради много щедро, защото ще разбере, че в противен случай няма да успее да си върне колата. Можеш да наблюдаваш всичко отстрани. След като плати, ще изпратя друго момче, което няма да може да открие колата й, защото ще му дам погрешно място, а ти ще се обадиш в полицията по онзи телефон. Полицията ще дойде, ние ще сме изпълнили шибания си дълг и ще изкараме няколко великолепни нощи, така рядко срещани в тази нещастна професия.
Другото момче премигна и поклати глава.
— Прав си — каза то. — В училище не ни учат на тези неща. Пък и предполагам, че сега нямам избор.
— О, имаш — каза обслужващият, като извади дълъг нож от колана си. — Кажи „не“ и ще отрежа малкото ти езиче.
Кетрин се приближи към човека на рецепцията във фоайето на хотел „Мандарин“. Подразни я това, че не го познаваше, нито пък служителят до него. Нуждаеше се от бърза услуга, а в Хонконг това означаваше да попаднеш на човек, когото познаваш. Тогава за свое облекчение тя видя портиера от вечерната смята, който се опитваше да успокои доста нервирана гостенка. Тя се придвижи по-близо с надеждата очите на Ли Тенг да я забележат. Беше се сприятелила с Тенг и редовно му изпращаше канадци с някакви проблеми по настаняването. Разбира се, винаги му се заплащаше пребогато.
— Мога ли да ви помогна, мисис?… — попита младият китаец, стоящ на рецепцията.
— Ще почакам мистър Тенг, ако обичате.
— Мистър Тенг е много зает, мисис… Много неподходящ момент. Вие гост на хотела ли сте?
— Аз съм местна жителка и стара приятелка на мистър Тенг. Обикновено уреждам нещата си чрез него.
— О! — портиерът явно проумя статута й на нетурист. Той се наведе към нея и заговори поверително: — Ли Тенг има ужасни проблеми. Дамата, с която говори, отива на големия бал в Правителствения дом, а дрехите й отлетели за Банкок. Тя може би си мисли, че мистър Тенг има крила под сакото си и турбини под мишниците.
— Интересна идея. Тя е пристигнала скоро, така ли?
— Да, мисис… Но е имала много багаж. Обвиняваше първо съпруга си, а сега и мистър Тенг.
— Къде е съпругът й в момента?
— В бара. Предложи й да вземе следващия самолет до Банкок, но проявата му на любезност само наля излишно масло в огъня. Няма да излезе от бара и няма да ходи на никакъв бал. Страшна бъркотия… Може би аз ще мога да ви бъда от полза, докато мистър Тенг успокои всички.
— Искам да наема кола по най-бързия начин.
— Aiya! — каза портиерът. — В седем часа вечерта почти никоя от агенциите не работи. По това време има много малко клиенти.
— Сигурна съм, че може да се направи изключение.
— Ако искате кола на хотела с шофьор…
— Само ако няма нищо друго на разположение. Както споменах, не съм гост тук и да ви кажа честно, парите не ги копая.
— Кой ли от нас го прави? — загадъчно попита портиерът.
— Така е. Моля ви, свържете се по телефона и направете всичко възможно.
Младият човек се пресегна и извади изпод бюрото списък на агенциите за коли под наем. Взе в ръка телефона и започна да набира номера. Кетрин погледна към Ли Тенг: беше избутал разлютилата се жена в един от ъглите до малко палмово дърво очевидно, за да не пречи на останалите гости. Той говореше бързо и тихо и явно спечелваше поне част от вниманието й. Каквито и основания за оплаквания да има, помисли си
