— Имам, но у себе си обикновено не нося толкова. Едно от неписаните правила.
— Разумно правило — кимна Тенг.
Стейпълс взе парите от ръката на Тенг и го погледна.
— Искаш ли обяснение?
— Не е нужно, Кетрин. Каквото и да казват в Четвърти участък, зная, че си добра жена, а ако не си и избягаш с парите ми, бъди сигурна, че пак няма да умра от глад.
— Никъде няма да избягам, Тенг.
— Но няма и да ходиш пеша. Един от шофьорите ми дължи услуга и в момента е в гаража. Ще те закара до колата ти на Бонъм Странд. Ела, ще те заведа при него.
— С мен има и една жена. Трябва да я изкарам от Хонконг. Чака ме в тоалетната.
— Аз съм тук, в коридора. Побързай.
— Понякога мисля, че времето минава по-бързо, когато човек е затрупан с проблеми — обърна се по- възрастният служител на рецепцията към своя млад колега, като безцеремонно взе половинката страница с компютърна разпечатка и я сложи в джоба си.
— Ако сте прав, за мистър Тенг са минали само петнайсет минути, откакто застъпихме на смяна преди два часа. Той е доста добър, нали?
— Неговата плешивост помага за това впечатление. Хората го обявяват за мъдрец дори когато в думите му няма и сянка от мъдрост.
— Все пак има подход с хората. Бих желал някой ден да съм като него.
— Оплешивей тогава — отвърна вторият служител. — Сега, докато никой не ни притеснява, трябва да отида до тоалетната. Между другото, ако ми се наложи да използвам агенция за автомобили под наем, която работи по това време, фирмата беше „Ейпекс“ на Бонъм Странд, нали?
— О, да.
— Много мило от твоя страна.
— Просто прегледах списъка на агенциите. Тази беше почти към края.
— Някои от нас не биха изгубили толкова време. Това е похвално за теб.
— Много сте любезен с един млад и неопитен работник.
— Желая ти голям успех. Винаги помни това.
Възрастният служител се отдалечи от банката и предпазливо надзърна зад палмовите дръвчета в ъгъла на фоайето. Видя нощния портиер, застанал в началото на коридора; това беше достатъчно. Той очакваше жената. Служителят се обърна и се качи по стълбищата, водещи към магазините на втория етаж. Влезе в първия бутик.
— По служебен въпрос — каза той на отегчената продавачка и грабна телефона, закачен на стената зад щанд с блестящи скъпоценни камъни. Избра номера.
— Четвърти полицейски участък.
— Вашите директиви, сър, засягащи канадката мисис Стейпълс…
— Имате ли някаква информация?
— Мисля, че да, сър, но ми е малко неудобно да ви я предам.
— Какво? Та това е извънреден случай, въпрос, отнасящ се до правителството!
— Разберете, че моят служебен пост не е висок, а е твърде възможно нощният портиер да е забравил за вашите директиви. Той е много зает човек.
— Какво се опитвате да ми кажете?
— Ами дочух как една жена, която напълно отговаряше на описанието, искаше да се свърже с въпросния портиер. Но ще изпадна в ужасно положение, ако се разбере, че съм ви се обаждал.
— Анонимността ви ще бъде запазена. Каква е информацията?
— Ами, сър, дочух че… — Като излагаше предпазливо фактите, първият помощник-портиер обърна ситуацията изцяло в своя полза и във вреда на своя началник Ли Тенг. Последните му твърдения все пак бяха недвусмислени.
— Става въпрос за агенция „Ейпекс“, намираща се на източния край на улица Бонъм Странд. Предлагам ви да побързате, тъй като тя в момента е на път за там.
Уличното движение в ранната вечер беше по-спокойно от върховите моменти през деня и все пак беше натоварено. Това стана причина Кетрин и Мари да се спогледат с тревога на задната седалка на хотелската лимузина; шофьорът, вместо да увеличи скоростта, когато пред тях се появяваше празно пространство, отби огромния автомобил встрани и спря до тротоара на улица Бонъм Странд. Никъде наоколо не се забелязваше знак, съобщаващ за автомобили под наем.
— Защо спряхме? — попита рязко Стейпълс.
— Спазвам инструкциите на мистър Тенг, мисис — отговори шофьорът, като се обърна назад. — Ще заключа колата и ще пусна алармата за всеки случай.
— Това е наистина утешително, но все пак бих искала да зная защо не ни закарахте до колата.
— Аз ще я докарам сам, мисис…
— Моля?
— Инструкции на мистър Тенг. Държеше изключително на това и каза, че ще се обади в агенцията, за да го уточни. Тя се намира на съседната улица. Ще се върна след малко. — Шофьорът свали шапката и сакото си, включи алармата и излезе от колата.
— Нищо не разбирам от цялата работа — каза Мари и като извади салфетки, взети от тоалетната на хотела, ги притисна към стъпалото на крака си. — Доверяваш ли се на този Тенг?
— Да — отговори Кетрин. Лицето й изразяваше обърканост. — Но не мога да разбера нищо. Очевидно той е свръхпредпазлив и аз не мога да си обясня причините. Както ти казах в хотела, на съобщението за мен пишеше „Правителствен контрол“. В Хонконг с тези думи не се шегуват. Но какво, по дяволите, е намислил той? И защо?
— Ясно е, че не мога да ти отговоря — каза Мари. — Но мога да споделя с теб свое наблюдение.
— И какво е то?
— Направи ми впечатление начинът, по който те гледаше. Не зная дали си го забелязала.
— Какво?
— Бих казала, че много те харесва.
— Харесва… мен?
— Един от начините да се изрази това. Но има и по-силен начин.
Стейпълс се обърна и погледна през прозореца.
— О, Боже! — прошепна тя.
— Какво има?
— Малко по-рано в хотела си мислех за Оуън. Не съм способна да анализирам причините за това, само си спомням, че всичко тръгна от една жена, загърната в шал от чинчила.
— Оуън?
— Бившият ми съпруг.
— Оуън Стейпълс? Банкерът Оуън Стейпълс?
— Да, това е моето момче — беше моето момче.
— Никога не си ми казвала, че си била женена за Оуън Стейпълс.
— Никога не си ме питала, скъпа.
— Но и не бих могла, Кетрин.
— Така е — съгласи се Стейпълс и поклати глава. — Просто се сетих за деня, в който аз и Оуън се срещнахме в Торонто преди няколко години. Седнахме в клуб „Мейфеър“ и тогава научих за него неща, каквито и през ум не ми бяха минавали. Бях истински щастлива за него, въпреки че копелето почти ме разплака.
— Кетрин, за Бога, какво общо има всичко това с настоящия момент?
— Има общо с Тенг. С него също бяхме седнали една вечер, не в „Мандарин“, разбира се, а в кафене на пристанището на Кулон. Тогава той ми каза, че няма да е добре за мен, ако ни видят заедно на острова.
