— Не можете да докажете нищо. Нямате доказателства.
— Няма нужда да го правя. Точно в седем часа снощи младият човек дойде с колата си дотук и ни разказа всичко. Гнусен малък предател, нали?
— Проклет глупак! Той не е виновен в нищо, но вие сте виновни! И след като употребихте думата „гнусен“, искам да ви кажа, че нищо в неговите действия не може да се сравни с мръсотиите, които вършите вие. — Без да изостава от словесния си ритъм, Кетрин се обърна към заместник-секретаря. — Предполагам, че това тук е лъжецът Макалистър.
— Ужасно сте отегчителна — каза заместник-секретарят.
— А вие сте един безпринципен лакей, който върши мръсната работа на други. Зная всичко и трябва да ви призная, че съм отвратена! Но пъкленият ви план беше замислен — Кетрин рязко обърна глава към Хавиланд — от този велик експерт. Кой ви даде правото да се правите на Господ? Питам ви всички! Знаете ли какво причинихте на онези двама души? Знаете ли какво сте поискали от тях?
— Знаем — каза просто посланикът. — Аз знам.
— Тя знае също, независимо от факта, че накрая не ми достигна смелостта да го потвърдя. Вие, Макалистър! Когато научих, че сте тук, не бях сигурна, че тя ще го понесе. Но аз ще й кажа всичко за вас и лъжите ви! Жена на тайпан убита в Макао — ах, каква симетрия има във всичко, какво извинение да отвлечеш жената на друг! Лъжи! Имам своите източници и със сигурност зная, че такова нещо не се е случвало! И нека да се разберем. Ще я заведа в консулството и там ще бъде под пълната протекция на моето правителство. И ако бях на ваше място, Хавиланд, щях да бъда много внимателна при използването на всякакви незаконни действия. Вие и вашите мерзавци сте излъгали и манипулирали канадска гражданка, като сте я подмамили да участва в опасна за живота операция, каквито и причини да стоят зад това. Вашата арогантност е просто невероятна! Но ви уверявам, че ще сложа край на всичко. Независимо дали това ще се хареса на моето правителство или не, ще дам пълна гласност на всички ваши действия. Не сте по- различни от варварите в КГБ. Е, великият американски бог на секретните операции ще претърпи жестоко поражение! Не мога да ви понасям! Светът не може да ви гледа!
— Слушайте какво! — извика посланикът, изгубил всякакъв контрол. — Заплашвайте колкото искате, но първо ще ме изслушате! И ако след като чуете това, което имам да ви кажа, все още желаете да обявите война, обявете я веднага! Както се казваше в една песен, моите дни си отиват, но не и тези на милиони други същества! Искам да направя всичко, за да удължа техния живот. Но ако не сте съгласна, обявете вашата война веднага! И Бог ми е свидетел, цял живот ще носите всички последствия от това!
19.
Приведен напред в стола си, Борн щракна спусъка на пистолета, издърпа ударника в крайно задно положение и огледа цевта на оръжието на светлината на настолната лампа. Упражнението беше безсмислено; цевта беше безупречно чиста. През последните четири часа беше почистил оръжието на Д’Анжу три пъти, като всеки път го разглобяваше и слагаше по малко масло на всеки механизъм, докато тъмният метал заблестя. Заниманието правеше чакането по-поносимо. Той прегледа оръжейния арсенал на Д’Анжу, състоящ се от всякакъв вид оръжия и експлозиви, но тъй като повечето от тях бяха затворени в запечатани кутии против евентуална кражба, ги изостави и концентрира вниманието си върху неговия пистолет.
Борн погледна часовника си. Часът беше пет и следобедното слънце бавно слизаше към хоризонта. Д’Анжу се беше обадил по обяд от Хонконг. Беше отишъл до полуострова, взел със себе си ключа от стаята на Борн и след това стегнал куфара си за обратния път. Щеше да вземе ферибота обратно за Макао в един часа на обяд. Къде се губеше той? Пътуването не отнемаше повече от час, а от пристанището дотук бяха точно двайсет минути с такси. Но често действията на Еко бяха непредсказуеми. Той го беше доказал още в Париж. И все пак, ако не се върнеше до два часа, значи беше мъртъв. А това беше крайно неприемливо за Борн. Д’Анжу можеше да свърши нещо, което Джейсън искаше да направи сам, но не се осмеляваше да рискува за него живота на Мари. Достатъчен му беше само рискът, че следата на убиеца имитатор го доведе до Макао, но докато стоеше настрана от хотел „Лисабон“, поне можеше да се доверява на инстинктите си. Трябваше да не се показва; хората там го търсеха, търсеха дори лице, имащо някаква далечна прилика с неговото, търсеха човек със същия ръст, стойка или тен. Някой, задаващ въпроси в хотел „Лисабон“.
Едно телефонно обаждане от „Лисабон“ до тайпана в Хонконг — и Мари беше мъртва. Това не бяха единствените заплахи от страна на тайпана — често те не значеха нищо — той беше му обещал. След гневни крясъци и удари с юмрук по облегалката на крехкия стол, той се беше зарекъл: Мари ще умре. А този човек държеше на думата си. Кой беше той? Отговорът беше в онзи хотел и след като не се осмеляваше да отиде там, уменията на Д’Анжу можеха да му послужат. Французина знаеше твърде малко, но сега Джейсън щеше да му каже повече. Щеше да му опише жестокото двойно убийство и че една от жертвите е била жената на тайпана. Д’Анжу трябваше да зададе въпросите, които Джейсън не можеше, и ако имаше някакви отговори, той щеше да направи още една крачка към Мари.
„Действай съобразно сценария“ — Александър Конклин.
„Чий сценарий?“ — Дейвид Уеб.
„Губиш си времето! — Джейсън Борн. — Намери имитатора. Хвани го!“
Чух се тихи стъпки по външния коридор. Джейсън безшумно се отдалечи от прозореца с пистолет в ръка и прилепи тялото си към стената в нишата зад вратата. Някой пъхна внимателно ключа в бравата. Вратата бавно се отвори.
Борн я блъсна обратно, изскочи от прикритието си и здраво хвана зашеметеното тяло за раменете, като го изтласка навътре. Затвори вратата с ритник и насочи пистолета към главата на мъжа, който междувременно беше изпуснал куфара и някакъв доста голям пакет. Човекът беше Д’Анжу.
— Това е един от начините да ти пръснат мозъка, Еко!
— По дяволите! И също така последният път, в който ще бъда деликатен с теб! Погледни се в огледалото, Делта. Изглеждаш толкова измъчен, както в Там Куан, не си спал дни наред. Смятах, че си почиваш.
Друг спомен светна в съзнанието му.
— В Там Куан — каза Джейсън — ти ми нареди да спя, нали? Криехме се в храстите и бяхме изморени до смърт. Тогава ти ми каза нещо. Какво беше то?
— Обясних ти, че сънят е същото оръжие, както всеки остър инструмент или огнестрелен механизъм, който човек е измислил.
— Много време след това вариация на тази тема ме преследваше. Превърна се в нещо като мой девиз.
— Радвам се, че си бил достатъчно интелигентен, за да се вслушаш в съветите на по-възрастните от теб. Мога ли да стана? И би ли махнал проклетия пистолет от носа ми?
— О, извинявай.
— Нямаме никакво време — каза Д’Анжу, като се изправи и остави куфара на пода. Разкъса хартията на големия пакет. Вътре имаше сиво-кафяви дрехи, два колана с прикрепени към тях кобури и две шапки с козирки. Той хвърли всичко това на един стол. — Това тук са униформи. Документите ни за самоличност са в джоба ми. Страхувам се, че аз съм по-висок чин от двама ни, Делта, но възрастта има своите привилегии.
— Това са униформи на хонконгската полиция.
— Кулонската. Може би ще имаме късмет, Делта! Затова се забавих толкова. Охраната на летище Кай Так е страшна, а твоят имитатор го иска точно така, за да покаже, че е сто пъти по-добър от теб. Няма пълна гаранция, разбира се, но това е класическото предизвикателство към такъв ненормален маниак. Постройте вашите войски, а аз ще мина между тях! С едно такова убийство той ще увековечи легендата за своята непобедимост. Той ще бъде там, сигурен съм.
— Разказвай отначало — подкани го Борн.
— Добре, докато се обличаме — съгласи се Французина, разкопчавайки панталоните си. — Побързай! От другата страна на пътя има скрита моторна лодка. Четиристотин конски сили. За четирийсет и пет минути сме в Кулон. Ето! Това са твоите дрехи. Mon Dieu, мисълта за парите, които похарчих, ще ме накара да повърна!
