— И защо?
— Това попитах и аз. Разбираш ли, тогава той ме закриляше точно както сега. Може би съм го разбрала погрешно. Предполагах, че просто търси някакъв допълнителен доход, но явно съм била на много грешен път.
— Защо мислиш така?
— Онази вечер той каза нещо странно. Каза, че би искал различията между хората да не са толкова очевидни и ако ги има, да не са толкова смущаващи за другите. Естествено, приех тази баналност като аматьорски опит в… държавническото изкуство, както би се изразил съпругът ми. Може би е било нещо друго.
Мари се засмя тихо и очите им се срещнаха.
— Скъпа, скъпа Кетрин. Мъжът е влюбен в теб.
— Господи, нямам нужда от това!
Лин Уенцзу седеше на предната седалка на Втора кола, вперил поглед към входа на агенция „Ейпекс“ на улица Бонъм Странд. Всичко беше наред, само след броени минути двете жени щяха да бъдат заловени. Един от хората му беше влязъл да говори с диспечера. Агентът беше показал служебната си карта и уплашеният служител веднага предоставил списъка на резервациите за същата вечер. Наистина имаше запазена кола за мисис Кетрин Стейпълс, но впоследствие резервацията е била анулирана и въпросната кола записана на друго име — име на шофьор от хотела. След като Кетрин Стейпълс нямало да наеме колата, диспечерът не виждал причина да се обажда в Четвърти участък. Разбира се, колата би могла да бъде взета от друг, тъй като беше запазена от хотела.
Всичко е наред, помисли си Лин. Във „Виктория Пийк“ щяха да почувстват огромно облекчение в момента, когато новините му стигнеха до стерилната къща. Майорът знаеше какво точно ще каже: жените са заловени — жената е заловена.
По отсрещния тротоар се появи мъж в бяла риза, който влезе в агенцията. На Лин му се стори, че проявява някакво колебание, и наистина имаше нещо… Изведнъж зад близкия ъгъл изскочи такси; майорът се наклони напред и хвана дръжката на вратата.
— Момчета, бъдете готови! — каза той по микрофона, прикрепен към предното табло на колата. — Трябва да действаме възможно най-бързо. Не използвайте никакви оръжия. Готови!
Но нямаше смисъл от никаква готовност. Таксито отмина, като на задната седалка се видя единствено самотна мъжка фигура.
След малко вратите на гаража се отвориха и отвътре излезе кола, която зави вляво, карана от мъжа с бялата риза. По лицето на майора изби пот. Нещо не беше наред. Какво го смущаваше? Какво беше то?
— След него! — извика той на изплашения шофьор.
— Сър?
— Измачкана бяла риза, но панталон без нито една гънка. Униформа! Това е шофьорът! След него!
Шофьорът натисна клаксона, за да прекъсне движението по улицата, направи бърз завой на сто и осемдесет градуса и тръгна след колата, докато майорът даваше инструкции една част от хората да останат пред агенцията, а другите да го последват.
Внезапно от страничната улица изскочи огромна кафява лимузина и препречи пътя им. Ударът беше слаб; колата на МИ-6 закачи задната лява врата на големия автомобил.
— Feng zi! — изкрещя шофьорът на лимузината и излезе навън, за да види щетите, причинени на огромния седан.
— Lai! Lai! — отвърна му шофьорът на Лин разгневено и също излезе, готов за схватка с човека, който го беше нарекъл „бясно куче“.
— Спри! — извика Уенцзу. — Разкарай го от пътя веднага!
— Но той не се помръдва, сър!
— Кажи му да го направи незабавно! Покажи му картата си!
Зад тях целият трафик спря; свиреха клаксони, чуваха се подвиквания на шофьори. Майорът затвори очи и поклати глава объркано. Не оставаше нищо друго освен да излезе от колата.
Задната врата на лимузината се отвори и оттам също се появи човек. Китаец на средна възраст с оплешивяваща глава.
— Струва ми се, че имаме някакъв проблем — каза Ли Тенг.
— Познавам те! — извика Лин. — Хотел „Мандарин“!
— Много от хората, които имат предпочитания към нашия хотел, ме познават, сър. Страхувам се, че аз не мога да кажа същото за вас. Били ли сте гост на хотела?
— Какво правите тук?
— Поръчката, която изпълнявам, е от поверително естество и нямам никакво намерение да я обсъждам.
— Проклет да си! Бяха изпратени правителствени директиви! Жена на име Стейпълс! Един от вашите хора ни се обади.
— Нямам представа за какво говорите. От един час насам се опитвам да реша проблема на една от гостенките ни, която е поканена на бал в Правителствения дом тази вечер. Ще бъда щастлив да ви кажа името й, ако разбира се, служебното ви положение го позволява.
— Положението ми го позволява! Повтарям! Защо ни препречихте пътя?
— Струва ми се, че вие бяхте тези, които преминаха на червено.
— Не е вярно! — извика шофьорът на Лин.
— Тогава въпросът ще бъде решен от съда. Можем ли да продължим?
— Още не — каза майорът и се приближи към портиера на хотел „Мандарин“. — Ще ви повторя отново. Директивите са били получени във вашия хотел. Те съобщаваха ясно, че жена на име Стейпълс ще се опита да наеме кола и вие се задължавате да съобщите за това в Четвърти полицейски участък.
— Тогава и аз искам да повторя, сър. Не бях на служебното си място в продължение на час, нито съм виждал директивите, за които говорите. Ще добавя също, че всички уговорки за наемане на автомобили се правят от моя пръв помощник, когото, да ви кажа честно, намирам за крайно некомпетентен.
— Но нали вие сте тук!
— Колко гости на хотела според вас имат работа на Бонъм Странд по това време? Приемете, че е съвпадение.
— Очите ти се смеят, Zhongguo ren.
— Но не весело, сър. Ще продължа. Повредите не са големи.
— Не ме интересува, дори ако вие и вашите хора трябва да прекарате цялата нощ там — каза посланик Хавиланд. — Това е единствената ни възможност. Както ми го описахте, тя ще върне колата и ще отиде до гаража да вземе своята. По дяволите, утре в четири часа има канадско-американска стратегическа конференция. Дотогава тя трябва да е тук! Стойте там! Никой да не напуска мястото си! Хванете я и я доведете тук!
— Тя ще твърди, че я тормозим. Ще нарушим законите на международната дипломация.
— Ами нарушете ги тогава! Ще я доведете в килимчето на Клеопатра, ако трябва! Нямам повече време за губене — нито минута!
Двама агенти въведоха бясната Кетрин Стейпълс в стаята на къщата във „Виктория Пийк“, като здраво я държаха от двете страни. Лин Уенцзу отвори вратата и я затвори зад Стейпълс, когато тя се изправи лице в лице с посланика Реймънд Хавиланд и заместник-секретаря на Държавния департамент Едуард Макалистър. Часът беше 11,35 сутринта; слънчевите лъчи струяха през големия прозорец, гледащ към градината във вътрешния двор.
— Позволявате си твърде много, Хавиланд — каза Кетрин ледено. В гласа й нямаше и капка колебание.
— Що се отнася до вас, мисис Стейпълс, все още не съм си позволил достатъчно. Силно компрометирахте член на американската легация. Заехте се с изнудване, което беше в невероятен ущърб на моето правителство.
