— Защо си толкова сигурен, че той ще се появи на летището? — попита Борн, като се пресегна за униформата си.
— Генерал-губернаторът. Готви се атентат.
— Какво? — извика ужасеният Джейсън.
— От полуострова отидох пеша до ферибота с твоя куфар в ръка. Разстоянието е късо, а с ферибота се придвижваш много по-бързо, отколкото с такси през тунела. Когато минавах покрай полицейския участък на Сализбъри Роуд, видях седем патрулни коли, които излязоха оттам една след друга с голяма скорост. Видя ми се странно: две или три коли, тръгнали да се оправят с някаква местна каша, да — но седем? Работата не беше чиста. Свързах се с моя човек и той ми разкри причините — те отдавна вече не бяха служебна тайна. Каза ми, че ако остана на мястото си, ще видя още десет коли и двайсет микробуса, всички до един да потеглят за летище Кай Так през следващите два часа. Тайните източници на полицията дали сведения, че се готви атентат срещу генерал-губернатора.
— Подробности! — рязко заповяда Борн, стягайки колана на панталоните си.
— Губернаторът пристига от Пекин със своя антураж от Външното министерство и друга китайска делегация, с която ще се водят преговори. На летището ще има журналисти, хора от телевизията и какви ли не още. И двете правителства искат пълно отразяване на това събитие. Утре ще се проведе среща на високо равнище между всички преговарящи и лидери от финансовите среди.
— Договорът от деветдесет и седма?
— Да, продължение на безкрайните излияния по споразуменията. Но се моли от името на всички ни преговорите да минат добре.
— Сценарият — каза Джейсън и застана неподвижен.
— Какъв сценарий?
— Този, за който ми каза ти, сценарият, който подпалил телефонния кабел между Пекин и седалището на правителството в Хонконг. Генерал-губернаторът ще бъде убит заради убийството на вицепремиера? След това може би външен министър в замяна на висшестоящ член на Централния комитет, министър- председател срещу президент? Докъде ще стигне всичко? Колко атентата трябва да се направят, докато бъде достигната критичната точка? Колко време остава, докато разгневеният родител откаже да толерира постъпките на непослушното дете и навлезе в Хонконг? Господи, но това може да се случи и явно някой го иска!
Д’Анжу стоеше неподвижен, поставил ръка върху колана си, по който заканително проблясваха месинговите главички на редицата от патрони.
— Това, което казах, не беше нищо повече от хипотеза, базираща се върху произволното насилие, извършвано от вманиачен убиец, който приема поръчките си, без да подбира. И от двете страни има достатъчно корупция и жажда за власт, за да се оправдае моята хипотеза. Но това, което казваш ти, Делта, е съвсем различно. Ти твърдиш, че съществува организиран план, имащ за цел да подрие властта в Хонконг дотам, че континентът да го превземе.
— Сценарият — повтори Джейсън Борн. — Колкото повече се усложнява, толкова по-прост изглежда.
Покривите на летище Кай Так гъмжаха от полиция, както и всички пропускателни пунктове, входове, тунели, багажни площи и митнически зони. Вън на гигантското поле с настилка от черен асфалт работеха мощни прожектори, към които се прибавяха по-малки подвижни светлини, осветяващи всяко превозно средство, всеки квадратен сантиметър земя. Телевизионните техници размотаваха кабели, докато интервюиращите, които стояха зад платформи с озвучителна техника, говореха на дузина езици. Фотографите и останалите репортери засега дебнеха отвъд пропускателните пунктове, но през усилвателите управата на летището обяви, че скоро всички професионални журналисти ще могат да влязат в оградените с въжета пространства, откъдето да следят пресконференцията. За целта на всеки щеше да бъде даден специален пропуск. Цареше безпорядък. И тогава се случи най-неочакваното. Върху цялата колония се изсипа силен дъжд, дошъл от тъмното небе над западния хоризонт. Поредният есенен порой.
— Твоят имитатор определено е с късмет, нали? — каза Д’Анжу, докато той и Борн маршируваха в своите униформи заедно с другите полицаи през покрит коридор от гофрирана ламарина, който водеше към огромен хангар. Барабаненето на дъжда беше оглушително.
— Късметът няма нищо общо с това — отвърна Джейсън. — Просто е проучил прогнозата за времето. Всички летища я имат. Знаел е, че ще вали поне отпреди два дни. Времето също може да бъде оръжие, Еко.
— Може би, но не е могъл да определи кацането на китайския самолет с генерал-губернатора. Те често закъсняват с часове.
— Да, но не и с дни. Кога кулонската полиция е получила информацията за опит за атентата?
— Специално попитах — каза Французина. — Около единайсет и половина тази сутрин.
— А самолетът от Пекин по разписание трябваше да пристигне по някое време тази вечер, нали?
— Да, казах ти вече. На хората от пресата и телевизията им беше казано да бъдат тук най-късно в девет.
— Той е проучил прогнозата за времето. Удобните случаи се представят и ти ги грабваш.
— Точно това трябва да направиш и ти, Делта. Мисли като него, стани като него! Това е нашият шанс!
— Какво си мислиш, че правя?… Когато стигнем до хангара, искам да се отделя. Твоята фалшива карта ще го направи ли възможно?
— Аз съм командир от британския сектор на районната полиция на Монкок.
— Какво означава това?
— Въобще не знам, но беше най-доброто, което можах да направя.
— Ти не говориш като англичанин.
— А кой би разбрал това, точно тук, на Кай Так, друже?
— Англичаните.
— Ще ги избягвам. Китайският ми е по-добър от твоя. Това ще внуши респект. Ще можеш да се скиташ свободно наоколо.
— Така да бъде — каза Джейсън Борн. — Ако става въпрос за твоя десантчик, той трябва да е мой, преди да бъде забелязан от когото и да било. Тук и сега!
Персоналът по поддръжката, облечен в яркожълти дъждобрани, изкара от хангара големи преградни стълбове. Малко по-късно пристигна камион, пълен догоре с жълти мушами, предназначени за полицейския контингент. Хвърляха ги от задната част на камиона и всеки обличаше по една, след което всички се построиха в редици, за да получат инструкции от началниците си. Увеличилото се объркване след пристигането на новите подразделения постепенно изчезна и наоколо се възцари ред. Но това беше ред, на който Борн не се доверяваше. Всичко вървеше прекалено гладко, цялата подготовка сякаш беше твърде обикновена за работата, която предстоеше да се свърши. Всеки полицай в жълтия си дъждобран беше едновременно предупреждение и мишена, но и нещо друго. Беше залог. Всеки можеше да бъде сменен от друг, облечен по същия начин, от убиец, който знаеше как да приеме вида на врага си.
Все пак тази стратегия беше самоубийствена и Джейсън знаеше, че неговият имитатор няма да се ангажира с нея. Освен ако… освен ако оръжието, което използва, е с достатъчно нисък звук, за да може дъждът да го елиминира. Но при такова положение мястото на атентата ще бъде незабавно обкръжено, всички изходи блокирани и всеки човек в околността ще бъде принуден със силата на оръжието да остане на мястото си. Може би средство със забавено действие? Малка стреличка, убождането от която не е по- болезнено от ухапването на муха, но капчицата смъртоносна отрова се влива в кръвта, за да предизвика бавна, но неизбежна смърт. Това беше вероятно, но и тук имаше прекалено много спънки. За необходимата голяма точност трудно можеше да се разчита на всякакви въздушни оръжия; това беше извън възможностите им. Без съмнение генерал-губернаторът щеше да носи предпазна жилетка. Вероятността убиецът да се прицели в лицето беше също минимална; лицевите мускули, толкова чувствителни към болка, щяха веднага да реагират на допира от чуждия предмет. Оставаха ръцете и вратът; първите бяха твърде малки мишени и обикновено се движеха, което ги правеше трудни; вратът също не можеше да се улучи
