изпратих подробна оценка на твоите действия, но дори не се възпротивих да бъда държан под наблюдение. Благодари ми, вместо да ме обиждаш.
— По дяволите!
— Какво им каза в офиса?
— Ами какво бих могъл? Че съм бил нападнат, за Бога.
— От колко души?
— Най-малко петима хулигани.
— И, естествено, ако си се опъвал и вдигал гюрултия, съм могъл да те забележа.
— Колко прозорлив умееш да бъдеш.
— Знаеш ли, според мен дори ще те повишат.
— Искам тихо и кротко да се пенсионирам.
— Значи самият стар пес Хавиланд е човекът, който е пристигнал в града.
— Това не си го научил от мен! Прочел си го във вестника.
— За строго охраняваната къща във „Виктория Пийк“ не се споменаваше в никой вестник, Мат.
— Е, хайде, компромис за компромис. Нека бъдем взаимно отстъпчиви. Ако не изпратиш шибания доклад, че една протеза ме е удряла в гърба, докато видя звезди по пладне, ще ти кажа един адрес. Разбира се, ще отрека, че съм ти го дал аз. Научил си го от Гардън Роуд. И без това цялото консулство го знае заради оня изигран моряк.
— Хавиланд — замислено повтори Алекс. — Всичко се нарежда. Много е гъст с британците, дори говори като тях… Боже мой, трябваше да позная гласа му!
— Какъв глас?
— По телефона. Това е следващата страница от сценария. Самият Хавиланд! Не би оставил друг да върши тази работа! Исусе, подхлъзнаха ме на динена кора!
— Защо?
— Забрави тези неща.
— С удоволствие.
Една кола намали скоростта и спря пред входа на сградата, в която живееше Стейпълс. Задната врата от страната на тротоара се отвори и оттам излезе жива. Секунди бяха достатъчни на Конклин, за да разбере коя е. Кетрин Стейпълс. Тя кимна на шофьора, обърна се и тръгна към стъклените врати на входа.
Внезапно откъм близката градина долетя шум от форсиране на двигател и след миг дълга черна лимузина мина покрай тях и удари спирачки до колата на Стейпълс. От втория автомобил проехтя серия от гърмежи, прозорците на паркираната кола бяха отнесени заедно с главата на шофьора. Вратите на входа станаха за секунди на решето и стъклата звънко се пръснаха, обагрени с кръвта на Стейпълс. Тялото на Кетрин се свлече на земята под залпа от куршуми.
Черната лимузина рязко потегли и се изгуби по тъмната улица, оставила след себе си касапница и кръв.
— Исусе Христе! — изрева мъжът от ЦРУ.
— Да се махаме оттук — нареди Конклин.
— Къде? За Бога, къде?
— „Виктория Пийк“.
— Да не си луд!
— Не, но някой друг е. Препикали са едно копеле със синя кръв. Да. И ще трябва да чуе от мен някои неща. Тръгвай!
26.
Борн спря черната шанхайска лимузина в дясното платно на пустия път. Според картата беше преминал през Източната порта на Летния дворец, на чието място върху този обширен къс земя с езеро на име Кунминг преди векове са били разположени разкошните вили на владетелите. Беше карал по крайбрежния път в северна посока, докато красивата архитектура се смени с обикновени селски къщи. Джейсън загаси светлините и излезе от колата, държейки в ръка импрегниран сак, в който беше сложил нещата, купени от магазините до хотел „Пекин“. Тръгна към редицата дървета отстрани на пътя и опита земята с пета. Почвата беше мека; това определено улесни задачата му, тъй като имаше реална възможност колата да бъде претърсена. Бръкна в сака, извади работни ръкавици и ловен нож с дълго острие. Коленичи и изкопа дупка, достатъчно голяма, за да скрие сака. С ножа изряза резка върху ствола на най-близкото дърво, докато се показа бялата сърцевина под кората. Върна ръкавиците и ножа обратно в сака, сложи го в дупката и го затрупа с пръст. Отиде до колата, провери брояча на километража и запали двигателя. Ако картата беше толкова точна по отношение на разстоянията, както при детайлното изобразяване на районите около Пекин, в които шофирането беше забранено, централният вход на резервата „Джинг Шан“ беше на не повече от километър.
Картата беше точна. След малко се появиха светлините на предния вход, осветяващи висок портал от зелен метал, над който на огромни панели бяха изобразени ярко оцветени птици. Порталът беше затворен. В малка стъклена постройка досами входа седеше самотен пазач.
Забелязал светлините на Джейсън, той стана и изтича навън. Не можеше да се каже дали връхната му дреха и панталоните, които носеше, бяха някаква униформа, или не; май не носеше оръжие.
Борн спря лимузината на няколко метра от портала, излезе от колата и се приближи до пазача, застанал зад него. Изненада се, когато видя, че мъжът беше най-малко на петдесет години.
— Bei tong, bei tong! — извика Джейсън, извинявайки се за притеснението. — Случиха ми се куп ужасни неща — продължи бързо, без да даде време на човека да проговори. Извади от джоба си списъка на хората, с които френският бизнесмен трябваше да води преговори. — Трябваше да бъда тук преди три часа и половина, но колата ми не пристигна навреме, а аз не успях да се свържа с министър — Джейсън прочете името на текстилен министър от списъка — Уенцзу и съм сигурен, че и той съжалява като мен!
— Вие говорите нашия език — каза учуден пазачът. — В колата ви няма шофьор.
— Министърът нареди така. Бил съм много пъти в Пекин. Уговорката ни беше да вечеряме заедно.
— Но резерватът е затворен и наблизо няма ресторант.
— А дали той остави бележка за мен?
— Тук никой не оставя нищо освен забравени вещи. При мен има много хубав японски бинокъл, който мога да ви продам изгодно.
Борн видя. Отвъд портала на около трийсет крачки в сянката на голямо дърво имаше човешка фигура във военна униформа. Офицер. Дрехата му беше закопчана с четири копчета отпред, а на кръста носеше дебел колан, на който висеше кобур. Оръжие.
— Съжалявам, но нямам нужда от бинокъл.
— Но можете да го купите за подарък, нали?
— Имам малко приятели, а децата ми крадат.
— Тъжна работа. Нищо друго освен приятели и деца — и, разбира се, духовете.
— Сега аз наистина искам да намеря министъра. Сключваме важни сделки за много милиони.
— А този бинокъл струва само няколко юани.
— Е, добре! Колко?
— Петдесет.
— Взимам го — каза хамелеонът нетърпеливо и бръкна в джоба си, като хвърляше небрежни погледи през зелената ограда, докато пазачът изтича до малката постройка. Китайският офицер се отдръпна назад в сянката, но все още наблюдаваше входа. Сърцето на Джейсън тупаше като барабан — както много пъти дотогава през времето, прекарано в „Медуза“. Беше разкрил тази стратегия. Делта познаваше азиатския ум. Потайност.
— Погледни колко е страхотен! — извика пазачът, като изтича обратно до портала с бинокъла в ръка. — Сто юана.
— Нали каза петдесет!
— Не бях забелязал лещите. Невероятни са. Дай ми парите, и аз ще ти го хвърля през оградата.
— Много добре — каза Борн, но задържа ръката си, преди да пъхне банкнотата през решетките. — Имам
