необходимостта от клопката в Пекин. Този, който се опитваше да попречи на действията му, трябваше да бъде хванат и ликвидиран. Трябваше да има някаква провокация, която да стигне до създателя на убиеца, защото нямаше човек, който да познава по-добре тактиката на този наемник от онзи, който го беше учил да я използва. Кой искаше отмъщение повече от Французина? Кой можеше да даде по-ясна информация за другия Джейсън Борн? Д’Анжу беше ключът и клиентът на убиеца го знаеше.
Инстинктите на Джейсън Борн — същите, които вярно му бяха служили в отдалечената във времето „Медуза“, от която спомените бяха откъслечни, — инстинктите му бяха верни. Когато така добре скроеният капан в Мавзолея на Мао се провали и отгоре на всичко провалът беше придружен с оскверняването на храма, което щеше да разтърси цялата република, елитният кръг от конспиратори трябваше да се прегрупира бързо и скрито. Нямаха никакво време да отлагат следващите си ходове.
Най-важното от всичко си оставаше потайността. Където и да е мястото на срещата им, потайността беше най-силното им оръжие. „В истинския Китай аз съм капитан от Гуоминдана.“ Възможно ли беше всичко това?
Потайност. Къде можеше да бъде намерена тя, ако не сред дивите пространства на идиличните държавни резервати? Една отчаяна стратегия, която накара Борн да прозре невероятното. Няма време! Това не ти влиза в работата! Само той трябва да те интересува.
След осемнайсет минути на паркинга имаше шест автомобила; техните пътници тръгнаха по пътя на колегите си и тъмнината на гората ги погълна. Накрая, двайсет и една минути след пристигането на руската лимузина, камион, покрит с платнище, премина през портала, направи широка дъга и спря до последната кола, на не повече от десет метра от Джейсън. Шокиран, той наблюдаваше как вързани мъже и жени със запушени уста бяха изблъсквани от каросерията на камиона и падаха, търкаляха се по земята, издаваха глухи стонове от болка. Тогава в тесния отвор се появи нисък човек, ритащ и блъскащ държащите го от двете страни, които накрая го хвърлиха върху чакъла. Това беше бял човек… Борн замръзна. Беше Д’Анжу! На светлината на далечните прожектори Джейсън видя, че лицето на Еко е подуто и деформирано от побой. Когато Французина се изправи на крака, едва не падна отново, но успя да се задържи прав.
Бързо направи нещо! Какво? „Медуза“ — ние имахме сигнали. Какви бяха те? Камъни, пръчки, клечки… о, да, чакъл! Хвърли го и създай лек шум, който може да дойде от всичко. Бързо!
Джейсън се наведе внимателно, взе малко чакъл и го хвърли високо във въздуха над главите на пленниците. Тихото потропване върху покривите на няколко от колите явно не беше достатъчно; заглушиха го стоновете на пленниците. Борн повтори действието, сега с повече чакъл. Пазачът, изправен до Д’Анжу, погледна в посоката, откъдето дойде шумът, но след това го забрави, когато вниманието му беше привлечено от една жена, която се изправи на крака и хукна към портала. Пазачът се затича след нея, хвана я за косата и я завлече обратно в групата. Джейсън отново събра камъчета. Д’Анжу беше паднал на земята, като се подпираше на дясното си коляно. Погледна към разсеяния пазач, след това бавно се обърна в посоката на Борн.
„Медуза“ никога не беше твърде далеч от Еко — той си беше спомнил. Борн бързо показа дланта си и помаха веднъж, два пъти. Слабата светлина от плътта му беше достатъчна, за да привлече погледа на Французина. Борн показа и лицето си. Еко го видя. Очите им се срещнаха. Д’Анжу кимна, след това се обърна и с болка се изправи на крака.
Джейсън преброи затворниците. Имаше две жени и петима мъже, включително Еко. Пазачите ги струпаха на едно място, като използваха гумени палки, които свалиха от коланите си. След малко подобно на стадо ги подкараха към пътеката от другата страна на паркинга. Д’Анжу падна. Спъна се на левия си крак, тялото му се сгъна и той се просна на земята. Борн внимателно гледаше; в падането имаше нещо странно. Тогава разбра. Пръстите на вързаните ръце на Французина бяха разперени. Като прикриваше действието с тялото си, Еко загреба две шепи чакъл и когато пазачът дойде и го изправи на крака, Д’Анжу отново се обърна леко в посоката на Джейсън. Това беше сигнал. Еко щеше да пуска малките камъчета, докато не се свършеха и по този начин да указва пътя на своя другар от „Медуза“.
Затворниците бяха поведени надясно, извън района, покрит с чакъл, докато младият пазач, капитан от Гуоминдана, заключваше вратата. От сянката на оградата Джейсън притича до сянката на камиона, извади ножа от калъфа и коленичи до калника с поглед към малката постройка за пазача. Самият той беше от другата страна на портала и се виждаше, че говори по портативен радиотелефон, който го свързваше с мястото на срещата. Радиото трябваше да се премахне. Също и човекът.
Завържи го! Използвай дрехите му, за да запушиш устата.
Убий го! Не можеш да поемаш допълнителни рискове.
Борн заби ловния нож в предната лява гума на камиона и след като тя спадна, пропълзя до задната и направи същото. Заобиколи камиона отзад и влезе в пространството между него и следващия автомобил. Сряза останалите гуми на камиона и левите гуми на автомобила, докато всички гуми бяха срязани с изключение на ЗИЛ-а, намиращ се на десет крачки от постройката. Дойде ред на пазача.
Вържи го…
Убий го! Всяка стъпка трябва да се прикрие, всяка стъпка те води обратно към жена ти!
Джейсън отвори тихо вратата на руския автомобил, пресегна се вътре и освободи ръчната спирачка. След като затвори вратата безшумно, както я беше отворил, той прецени разстоянието между торпедото и оградата; беше приблизително три метра. Хвана рамката на прозореца, наклони се с цялата си тежест и напрегна всичките си сили. Огромният автомобил се придвижи напред. Изтласка го силно за последен път и изтича обратно до следващата кола от редицата. Руската лимузина се заби с грохот в оградата; Джейсън залегна ниско и бръкна в задния си джоб.
При звука от удара стреснатият пазач бързо заобиколи постройката и изтича на паркинга, като стрелкаше очи във всички посоки, и накрая погледът му попадна върху неподвижния ЗИЛ. Той поклати глава, сякаш приписваше необяснимото поведение на автомобила на очевидно лошото му качество, и тръгна обратно към вратата. Борн изскочи от тъмнината, хванал двете макари в ръце; телта между тях заплашително проблясваше. Всичко свърши след не повече от три секунди; действието на гаротата беше смъртоносно. Капитанът от Гуоминдана беше мъртъв.
Джейсън откачи радиото от пояса му и претърси дрехите. Винаги имаше възможност да се намери нещо ценно. И наистина такива неща имаше. Първото беше оръжие и както можеше да се очаква, автоматично. Същият калибър, както първото, което беше отнел от другия конспиратор в Мавзолея на Мао. Специалните оръжия бяха за специални хора. Сега вместо един патрон той разполагаше с цели девет плюс заглушител, който изключваше възможността да бъде смутен сънят на уважаван покойник в уважаван мавзолей. Второто, което намери, бяха сгънати банкноти и официален документ, уверяващ, че носителят му е член на Силите за сигурност на Народната република. Конспираторите имаха колеги, заемащи високи постове. Борн изтъркаля трупа под лимузината, сряза двете леви гуми, изтича от другата страна и направи същото с десните. Огромният автомобил клекна. Капитанът от Гуоминдана се сдоби със скришно място за почивка.
Джейсън изтича до постройката, като се поколеба дали да стреля в прожекторите, но реши да не го прави. Ако оцелееше, щеше да има нужда от тази светлина. Ако, ако! Трябваше да оцелее! Мари! Той влезе вътре, клекна под прозореца, извади патроните от автоматичното оръжие на пазача и ги зареди в своето. Тогава се огледа за някакви графици и указания. Видя списък, до който, закачена на пирон, висеше връзка ключове. Той я грабна.
Телефонен звън! Оглушителният звук от звънеца завибрира в стените на малкото помещение. „Ако има проверка по телефона, знам как да се оправя.“ Капитанът от Гуоминдана. Борн се изправи, взе телефона от бюрото и отново клекна на земята, като сложи ръка пред устата си.
— Джинг Шан — каза дрезгаво той. — Да?
— Здравей, моя палава пеперудке — отговори женски глас на много некултурен мандарин според Джейсън. — Какво правят твоите птички тази вечер?
— Те са добре, но аз не съм.
— Дори гласът ти не прилича на твоя. Говоря с Уо, нали?
— Да, с ужасна настинка съм, повръщам и всеки две минути тичам до тоалетната. Нищо не задържам.
— Ще се оправиш ли до сутринта? Не искам да ме заразиш.
— Да, не искам да провалям срещата ни…
