— На няколко пъти. Разбираш ли от крака?
— Ами в момента, струва ми се, се чувствам по-голям спец по крака, отколкото по глави. Вие, хората, живеете в такъв свят, който ще принизи професията ми до нивото й през средните векове — не че повечето от нас не се намират все още там, просто езикът ни е по-лустросан. — Панов вдигна очи към строгата прическа на Мари, очите му огледаха прошарените кичури. — Никога не съм скъпил комплиментите към теб, но трябва да ти кажа, че косата ти е ужасна.
— Напротив, великолепна е — поправи го Конклин.
— Не ме учи ти. Доскоро ми беше пациент. — Вниманието на Мо се върна на крака. — Раните заздравяват успешно. Драскотините и мехурите ще минат най-бързо. Натъртванията ще отнемат повече време. След малко ще отида да ти донеса нови дрехи, за да смениш тези. — Панов се изправи и придърпа стол с висока облегалка от малкото писалище.
— Значи си отседнал тук? — попита Мари.
— В другия край на коридора — каза Алекс. — Не успях да взема стая до твоята.
— Чудното е, че въобще си успял да вземеш стая.
— Пари. Резервациите в Хонконг почти винаги се губят, ако човек временно отсъства… Да се върнем на майора.
— Името му е Лин Уенцзу. Кетрин Стейпълс ми каза, че работи за британското разузнаване. Говори английски с британски акцент.
— Тя сигурна ли беше?
— Съвсем. Каза, че го смятат за най-добрия офицер от всички разузнавания в Хонконг, като се започне от КГБ и се стигне до ЦРУ.
— Нещата са съвсем понятни. Името му е Уенцзу, не Иванович, нито Джо Смит. Обучават и тренират много талантлив местен жител, изпращат го в Англия, след което го връщат обратно тук, където той заема отговорен правителствен пост. Стандартен подход, що се отнася до поддържането на закона и сигурността в колонията.
— Естествено, от психологическа гледна точка — добави Панов и седна. — По този начин засегнатите са по-малко.
— Така е — потвърди Алекс, кимайки. — Но отново нещо не е наред. Едно е Лондон да даде зелена светлина за тайна операция на Вашингтон — за която всичко научено до този момент ни кара да мислим, че е по-необичайна от повечето — и съвсем друго МИ-6 да ни предостави хората си в колония, все още управлявана от Великобритания.
— Защо? — попита Панов.
— Поради няколко причини. Първо, те не ни се доверяват. Не че не се доверяват на намеренията ни, просто на нашите мозъци. За някои неща са прави, за други са в голяма грешка, но това си е тяхна преценка. Второ, защо да излагат на опасност техен персонал заради решения, взети от американски бюрократи без достатъчен опит в тайните служби, разположени на самото място на действието? Това е най-важният пункт и Лондон не би допуснал никакви недоразумения.
— Предполагам, че имате предвид Макалистър — каза Мари.
— Именно, именно. — Конклин поклати глава и въздъхна дълбоко. — Според наблюденията ми той е или най-силният, или най-слабият фактор в целия проклет сценарий. Подозирам, че е последното. Той е чисто сиво вещество както Макнамара, преди да го обземат съмненията.
— Престани с глупостите — каза Мо Панов. — Не разбирам какво изобщо искаш да кажеш.
— Искам да кажа, докторе, че Едуард Нюингтън Макалистър е заек. Наостря уши при най-малкия знак за някакъв конфликт или подмолни действия и офейква начаса. Той е един от най-добрите аналитични умове, но не е квалифициран да ръководи такава тайна операция. Ще трябва безславно да напусне сцената и дълго след това смехът ще кънти в ушите му, повярвайте ми.
— Беше ужасно убедителен с Дейвид и мен — намеси се Мари.
— Просто му е бил даден сценарий, по който да говори. „Забаламосайте ги“ — са му казали. Да се придържа към текст, чието съдържание малко по малко ще се изясни на принудения да действа, след като той си е отишъл.
— И кой е написал този сценарий? — попита Панов.
— Бих искал да знам. Никой от хората, с които се свързах във Вашингтон, не знае, включително хора, които би трябвало да са наясно. Те не ме лъжеха; след всичките тези години се научих да разпознавам лъжите. Цялата работа е толкова дълбока и пълна с противоречия, че в сравнение с нея случаят „Тредстоун 71“ изглежда като аматьорски опит — а той не беше такъв.
— Кетрин ми каза нещо — прекъсна го Мари. — Не знам дали ще помогне за решаването на проблема, но се е загнездило в главата ми. Тя каза, че някакъв човек е пристигнал в Хонконг, нарече го „държавник“, който бил много повече от обикновен дипломат. Мислеше, че това има някаква връзка с всичко, което се случи.
— И как е името на този човек?
— Не ми каза. По-късно, когато видях Макалистър на улицата с нея, предположих, че е той. Но може би не. Нервният човек, който разговаря с мен и Дейвид, трудно може да бъде наречен дипломат, а още по- малко държавник. Сигурно е някой друг.
— Кога ти го каза? — попита Конклин.
— Преди три дни, когато ме криеше в апартамента си в Хонконг.
— Преди да те докара в Туен Мун? — Алекс се наведе напред.
— Да.
— И после не го ли спомена повече?
— Не, и когато я попитах, каза, че няма смисъл да храним надежда. Трябвало още да се „поразрови“ в случая. Така се изрази.
— И ти се задоволи с това?
— Да, защото тогава мислех, че, общо взето, нещата са ми ясни. Нямах причини да я разпитвам. Тя рискува работата и дори живота си, за да ми помогне — така поне смятах, — и то, без да се консултира с някого и да провери казаното от мен, което други биха направили, за да са сигурни. Ти спомена думата „необичаен“, Алекс, но я си представи това, което аз изложих пред нея, беше толкова необичайно и толкова шокиращо — като се започне от серията лъжи, поднесени от Държавния департамент, и се стигне до изчезнали хора от ЦРУ — подозрения, които падат върху хора с много високи постове от вашето правителство. Друг човек би се отдръпнал и отказал помощ.
— Твоята благодарност е без значение — каза меко Алекс. — Скрила е от теб информация, която е трябвало да знаеш. Боже, след всичко, на което двамата с Дейвид сте били подложени…
— Грешиш, Алекс — прекъсна го Мари. — Казах ти, мислех си, че я разбирам, но ти не ме остави да довърша. Най-жестокото нещо, което можеш да предложиш на човек, който прекарва всяка минута в паника, е надежда, която се оказва фалшива. Когато дойде ударът, не си в състояние да го понесеш. Повярвай ми, повече от година живях с човек, който отчаяно търсеше отговори. Получи много малко и само за да открие, че са лъжливи. Измамните надежди не са лекарство за този, който се надява.
— Тя е права — каза Панов, като кимна и погледна към Конклин. — А мисля, че и ти го знаеш, нали?
— Така е — отговори Алекс, сви рамене и погледна часовника си. — Във всеки случай сега идва ред на Кетрин Стейпълс.
— Но тя ще бъде охранявана! — Мари на свой ред се наведе напред и доби загрижен вид. — Ще предположат, че и двамата сте дошли тук заради мен, и ще се досетят, че сте се свързали с мен и аз съм ви разказала за нея. Освен това те знаят, че някой ще тръгне след нея. Очакват го. Ако се придържат към линията на досегашното си поведение, могат да ви убият!
— Не, не могат — каза Конклин, стана и отиде при телефона до леглото. — Не са толкова добри — добави той просто.
— Кретен! — прошепна Матю Ричардс, седнал зад волана на малката кола, паркирана на улицата срещу апартамента на Кетрин Стейпълс.
— Не си достатъчно благодарен, Мат — каза Алекс, който седеше до мъжа от ЦРУ. — Не само че не
