последен път?
— Облечена?
— Да, когато избяга от тях.
— Аз избягах два пъти. Вторият път беше в Туен Мун.
— Не тогава — прекъсна я Конклин. — Тогава контингентът е бил малък и бъркотията е била страхотна — ако си спомням това, което ми каза. Няколко моряци са те видели, но никой друг. Тук. Тук в Хонконг. Това ще бъде описанието, с което ще започнат, което ще съхранят в главите си. Тогава какво носеше?
— Чакай да видя. В болницата…
— По-късно — настоя Алекс. — Спомена ми нещо за размяна на дрехи и купуване на нови. Канадското консулство, апартаментът на Стейпълс. Можеш ли да си спомниш?
— Но, Боже, ти как можеш да си спомняш?
— Няма нищо странно, просто си водя бележки. Побързай, Мари. Опиши ми с какво беше облечена.
— Сива плисирана пола, да, такава беше. Освен това някаква синкава блуза с висока яка…
— Може би ще ги смениш.
— Кое?
— Не се безпокой. Какво друго?
— О, да, шапка. Шапка с доста широка периферия, която да скрива лицето ми.
— Чудесно!
— И чанта „Гучи“ от изкуствена кожа. Също и сандали, с които да изглеждам по-ниска.
— Не, височината няма да променяме. Ще запазим токчетата. Това беше всичко, от което имам нужда.
— За какво, Алекс? Какво си решил?
— Ще ти обясня по-късно. Стой където си. Ще дойдем при теб веднага след като се освободим — може би след час.
— Ами Мо?
— Трябва да бъде с мен. Ако се разделим сега, не е изключено да го проследят и да бъде задържан.
— А ти?
— Явно ще бъда наблюдаван строго, но нищо не могат да ми сторят.
— Значи си сигурен.
— Аз съм вбесен. Те не могат да знаят какво съм оставил зад себе си или пък какви инструкции трябва да спазвам. Засега за тях съм просто една ходеща — куцаща — мегабомба, която може да унищожи цялата им операция, каквато и да е тя.
— Зная, че нямаш време, Алекс, но трябва да ти кажа нещо. Не съм сигурна защо, но трябва. Мисля, че едно от нещата, отнасящи се до теб, които така ядосаха и нараниха Дейвид, беше фактът, че той те смяташе за най-добрия в това, което направи. От време на време, когато пийне малко или остави ума си да се лута, той поклаща тъжно глава и ядосано стоварва юмрука си върху масата, като пита: „Защо? Защо? Той беше по-добър… Беше най-добрият.“
— Никога не съм могъл да се меря с Делта. Никой никога не е могъл.
— Звучи много добре.
— Най-накрая дойде и моето време за трезви преценки.
— Внимавай, Алекс.
— Кажи им на тях да внимават. — Конклин затвори телефона и Мари усети как по бузите й се стичат сълзи.
Морис Панов и Алекс излязоха от магазина за подаръци на кулонската железопътна гара и тръгнаха към ескалатора, който щеше да ги заведе на по-долното ниво на пети и шести коловоз. Приятелят Мо беше напълно склонен да следва инструкциите на своя бивш пациент. Но Панов психиатърът не се сдържа да изкаже професионалното си мнение.
— Нищо чудно, че вие всички се чувствате като препикани — каза, понесъл под мишница плюшено мече панда и пъстро списание в ръка. — Нека да действаме рационално. Когато слезем долу, аз тръгвам надясно, където е шести коловоз, после продължавам вляво към задната част на влака, който, предполагаме, ще пристигне след няколко минути. Добре ли е дотук?
— Добре е — отговори Конклин; по челото му бяха избили капчици пот.
— Тогава аз ще изчакам до последната колона, като държа това миризливо меченце и разглеждам това ужасно порнографско списание, да се приближи жена.
— Точно така — каза Алекс и стъпи на ескалатора. — Пандата е чудесен подарък за западняците и много традиционен. А порносписанието пък идеално допълва знака за разпознаване. Пандите не се срещат често до мръсни снимки с голи жени.
— Но все пак комбинацията може да се тълкува като чисто фройдистка.
— Много смешно. Прави каквото ти казвам.
— Каквото ми казваш? Досега не си ми обяснил как да осъществя контакт с жената.
— Ами опитай с: „Колко се радвам да те видя“, или: „Как е детенцето?“ Няма значение. Дай й пандата и се върни бързо до този ескалатор, без да тичаш. — Те стигнаха до долната платформа и Конклин докосна лакътя на доктора, като с това го подкани да завие надясно. — Ще се справиш чудесно. Просто прави това, което ти казвам, и всичко ще бъде наред.
Панов се отправи към края на перона, когато влакът от Ло Уо навлезе с гръм в гарата. Той стоеше облегнат на последната колона и наблюдаваше потока от слизащи пътници над разтвореното списание, а под мишницата му се мъдреше тромавото мече. Когато моментът настъпи, той почти колабира.
— Ти сигурно си Харолд! — извика тънък глас и към него се приближи висока фигура с огромна шапка, която закриваше лицето, и сива плисирана пола. Жената го плесна по рамото. — Ще те позная навсякъде, котенце!
— Колко се радвам, че те виждам. Как е детето? — Морис едва можеше да говори.
— Как е Алекс? — осведоми се внезапно появилият се бас на мястото на фалцета. — Негов длъжник съм и си плащам дълговете, но това е лудост! Все още ли продължава да се меси в чужди работи?
— Не съм сигурен, че те разбирам — учуди се психиатърът.
— Тогава по-бързо — каза странната фигура. — Започват да ни обграждат. Дай ми пандата и когато тръгна да бягам, влей се в тълпата и изчезни оттук! Хайде, дай ми я!
Панов направи което се искаше от него, и забеляза неколцина мъже, които си пробиха път през масата от хора и се приближиха към тях. Изведнъж мъжът, облечен в женски дрехи, изтича зад една колона и се появи от другата страна. Изрита обувките с високи токчета, заобиколи колоната и с бързината на футболен защитник се втурна към тълпата, която се бе струпала край влака. Един китаец се опита да го сграбчи, но той се изплъзна и продължи напред, като след себе си оставяше диря от паднали тела. И други мъже се включиха в преследването, но опитите им биваха осуетявани от все по-враждебните пътници, които започнаха да наказват с куфари и сакове преследвачите. По някакъв начин създалата се бъркотия стана причина мечето панда да се окаже в ръцете на висока жена, която гледаше разписанието на влаковете. Веднага беше хваната отстрани от двама издокарани китайци, но при истеричния й вик беше пусната. Те я погледнаха, изкрещяха си нещо и се втурнаха напред.
Морис Панов отново постъпи според инструкциите: бързо се смеси с тълпата заминаващи от другата страна на перона и бързо тръгна покрай линията, за да стигне до ескалатора, пред който се беше образувала опашка. Да, опашка имаше, но никъде не се виждаше Алекс Конклин! Потискайки паниката, Мо забави темпо, но продължи да върви, като се оглеждаше наоколо, внимателно плъзвайки поглед по хората, които пътуваха с ескалаторите. Какво беше станало? Къде беше човекът от ЦРУ?
— Мо!
Панов се обърна наляво към мястото, откъдето беше дошъл викът. Конклин се намираше на около десетина метра от началото на ескалатора зад една колона. От бързите му жестове стана ясно, че трябва да остане където е, а Мо да отиде при него, но много предпазливо. Панов си даде вид на човек, който се дразни от струпалата се опашка. Искаше му се да попуши или поне да не беше хвърлил порнографското
