Нищо. След малко наистина се чу шум, и когато видя от какво идваше той,всичко му се стори много странно. Човек с велосипед се носеше по пътя и въртеше педалите толкова бързо, сякаш животът му зависеше от това да постигне скорост, която му бе непосилна. Когато се приближи, Борн позна нощния пазач… на колело… а друго колело беше качено върху покрива на автомобила, който беше спрял малко по- нагоре по пътя. То за пазача ли беше? Не, разбира се, иначе колата щеше да продължи до самия портал… Второ колело? Друг пазач, който пристига на колело? Разбира се. Ако това, което мислеше, излезеше вярно, пазачът на входа щеше да бъде сменен и на негово място щеше да застане конспиратор.
Джейсън почака, докато светлината от велосипеда на пазача се превърна в малка точица в далечината, тогава бързо пресече пътя до колата си и се приближи до дървото с белега. Изрови сака и се зае да подрежда необходимите инструменти. Съблече якето си заедно с калъфа на ловния нож на колана на тъмния си панталон и от другата страна пъхна автоматичния пистолет с един-единствен куршум. Взе две макари, свързани с тънка тел, дълга един метър, и си помисли, че този смъртоносен инструмент при дадените обстоятелства беше много по-надежден от другия, който беше изобретил в Хонконг. Нави телта по равно на двете макари и внимателно ги пъхна в задния джоб на панталона си. След това взе малко фенерче, което закачи за предния си джоб. В левия джоб сложи фишеци, които бяха сгънати и придържани от ластик, и заедно с тях три кибрита и малка восъчна свещ. Най-неудобното за носене беше ръчната резачка за тел с размери на клещи. Той я пъхна в левия заден джоб и освободи закопчалката между двете къси дръжки, така че те се отвориха и се притиснаха в плата. Накрая взе необходимите дрехи, които бяха стегнати здраво, за да може обемът им да бъде сведен до минимум, намести вързопа на гърба си и го препаса с каиш на кръста. Можеше да не се наложи да използва дрехите, но не биваше да оставя нищо на случайността — беше прекалено близо.
„Ще го пипна, Мари! Кълна се, ще го пипна! И ще заживеем отново заедно. Толкова те обичам! Имам такава нужда от теб!
Спри! Няма никакви хора, има само мишени. Никакви емоции, всеки, който застане на пътя ти, трябва да бъде елиминиран. Нямам полза от теб, Уеб. Ти си мекушав и аз те презирам. Слушай, Делта — слушай, Джейсън Борн!“
Убиецът по необходимост зарови сака с якето си и бялата риза и се изправи между боровете. Гръдният му кош се изду; мисълта за това, което му предстоеше, караше една част от него да бъде уплашена и несигурна, а другата — яростна и хладнокръвна.
Джейсън се прокрадваше в северна посока от дърво до дърво, докато стигна до колата, която беше минала покрай него. Автомобилът беше паркиран отстрани на пътя; на предното му стъкло се виждаше голям надпис. Той се приближи, докато ясно видя китайските йероглифи: „Това превозно средство принадлежи на правителството. Докосването до която и да е част е строго забранено. За кражбата на този автомобил, извършителят ще бъде наказан със смърт.“
В долния ляв ъгъл беше написано с дребен шрифт: „Народен печатен цех номер 72. Шанхай.“
Джейсън се зачуди колко стотици хиляди такива табелки са направени от печатен цех 72 до този момент. Може би те служеха за застраховка.
Той продължи напред, докато стигна до откритото пространство близо до ярко осветения портал. Очите му проследиха дългата зелена ограда. Надясно тя се губеше в тъмнината на дърветата, наляво стигаше може би на около шейсет метра от входа и обграждаше пространство, предназначено за паркинг, после рязко извиваше на юг. Както очакваше, в Китай резерватът за птици беше заграден с висока ограда, за да не могат да проникват бракониери. Както Д’Анжу се беше изразил: „Птиците се уважават в Китай от векове. Смятат се едновременно за деликатес за небцето и очите.“ Еко. Еко го нямаше вече. Чудеше се дали Д’Анжу е страдал… Нямаше време за това.
Гласове! Борн рязко извърна глава към портала и се хвърли в близките храсти. Китайският офицер и нов доста по-млад пазач излязоха от къщичката. Вторият буташе велосипед, а офицерът държеше малко радио, долепено до ухото му.
— Ще започнат да пристигат веднага след девет часа — каза военният и свали радиото, като сгъна антената. — Колите са седем и се движат на разстояние от по няколко минути.
— А камионът?
— Той ще бъде последен.
Пазачът погледна часовника си.
— В такъв случай можеш да отидеш да прибереш колата. Ако има телефонна проверка, знам как да се справя.
— Уместна идея — съгласи се офицерът, сложи радиото на колана си и хвана дръжката на колелото. — Знаеш ли, нямам никакво търпение към тези бюрократи от женски пол, които лаят като кучета.
— А би трябвало — настоя пазачът със смях. — Първо трябва да избереш най-грозните и да се представиш блестящо между краката им. Ами ако изпратят доклад за несъвестно изпълнение на служебните ти задължения? Можеш да загубиш хубавата си работа.
— Искаш да кажеш, че този глуповат селянин, когото ти смени…
— Не, не — прекъсна го пазачът и остави колелото. — Тези жени търсят младите и красивите като мен. Избират ни по снимка, разбира се. А онзи пазач им плаща с юаните, които припечелва от загубените вещи. Понякога се чудя дали изобщо има някаква печалба.
— Не ви разбирам вас, цивилните.
— Ще трябва да ви поправя, полковник. В истинския Китай аз съм капитан от Гуоминдана.
Джейсън не можеше да повярва на ушите си! Това, което чу, беше невероятно! В истинския Китай аз съм дясната ръка на Гуоминдана. Истинският Китай? Тайван ли? Боже мой, нима всичко беше започнало? Войната между двете държави Китай? За това ли се готвеха тези хора? Лудост! Повсеместна касапница! Далечният изток щеше да бъде заличен от лицето на земята! Господи!
Всичко това беше прекалено силно, прекалено страшно и наподобяваше катаклизъм. Той трябва да действа бързо, да спре всякаква мисъл и да се концентрира единствено върху това, което пряко му предстои. Погледна светещия циферблат на часовника си. Часът беше 8,54 и оставаше много малко време. Почака, докато офицерът мина покрай него, възседнал колелото, след което тихо и предпазливо се запровира през храстите, докато видя оградата. Той се приближи до нея, взе джобния си фенер и светна за два кратки мига, за да прецени размерите. Височината беше поне от четири метра и накрая се извиваше напред като ограда на затвор. Отгоре бяха намотани кълба от бодлива тел. Джейсън бръкна в джоба си, стисна дръжките на резачката и я извади. С лявата си ръка опипа преплитащите се снопове тел, които бяха най-близо до земята, и нагласи остриетата върху най-долния ред.
Ако Дейвид Уеб не беше така отчаян и Джейсън Борн — толкова яростен, задачата не би била изпълнима. Оградата не беше обикновена. Плетеницата метал беше много, много по-здрава от всяка друга, затворила най-опасните престъпници на земята. Всяка жица отнемаше всичката сила, която Джейсън имаше; движеше резачката напред-назад, докато успееше да я пререже. И успяваше, но бавно, скъпоценните минути се изнизваха.
Отново погледна часовника си. Той показваше 9,06. Като буташе с рамо, заровил крака в земята, той успя да наклони навътре правоъгълното парче, не по-дълго от половин метър. Пропълзя вътре, цялото му тяло се обливаше в пот и той остана на земята, дишайки тежко. Няма време. 9,08.
Изправи се несигурно на краката си, отърси глава и пое наляво, като се подпираше на оградата. След малко стигна до ъгъла, който беше точно пред паркинга. Осветеният портал остана на шейсет метра от лявата му страна.
Изведнъж първият автомобил пристигна. Беше руска лимузина ЗИЛ, произведена около седемдесета година. Тя влезе в паркинга и зае място най-вдясно. Слязоха шестима и с почти маршова стъпка се отправиха към пътя, който явно беше главната алея на резервата. Изчезнаха в тъмнината; останаха да се виждат само лъчите от фенерчетата, с които осветяваха пътя си. Джейсън внимателно наблюдаваше; той също щеше да тръгне натам.
Три минути по-късно, точно по разписание, втора кола влезе през портала и паркира до ЗИЛ-а. От задните врати слязоха трима, докато пътникът на предната седалка и шофьорът разговаряха. След секунди двамата мъже слязоха и Борн трябваше да сподави вика си, когато погледът му се фокусира върху пътника — висок и строен мъж с движения на котка, който заобиколи колата, за да се присъедини към шофьора. Това беше убиецът! Осуетяването на опита за атентат на летище Кай Так беше наложило
