Сделката на Ринеман

осигурява танкове, муниции, кораби, самолети! Това бяха приоритетите!

Фюрерът никога не можа да заличи спомена за революцията от 1918 година.

Колко непостоянен! Единственият мъж, чиято воля формира историята, който бе близо до лелеялата мечта за хилядолетен Райх, сега беше изпаднал в ужас, представяйки си отново неуправляемите тълпи от недоволни маси от осемнайсета година.

Шпеер мислеше дали бъдещите историци ще отбележат този факт. Дали ще разберат колко слаб беше Хитлер в действителност, когато се отнасяше до неговите сънародници. Как се отдръпна уплашен назад, когато жизнено необходимата продукция спадна под предвижданите равнища.

Лудост!

Добре, че все още той, райхминистърът по въоръженията, може да контролира тази рушителна непостоянност дотолкова, доколкото той сметнеше за нужно. Всичко бе въпрос на време. Няколко месеца, може би най-много шест.

Защото съществува Пеенемюнде.

Ракетите!

Всичко се свеждаше до Пеенемюнде!

Пеенемюнде е неотразима. Пеенемюнде може да предизвика падането на Лондон и Вашингтон. Двете правителства ще видят безсмислието на пълното унищожение.

Разумните мъже след това биха могли да седнат и да създадат разумни договори.

Дори това да означава отстраняването на неразумните. Отстраняването на Хитлер.

Шпеер знаеше, че има и други, които мислят така. Фюрерът беше започнал очебийно да показва болезнени признаци на напрежение и умора. Заобикаляше се с посредствени хора — едно лошо замаскирано желание да остане в уютната компания с интелект като неговия. Но това стигна твърде далеч, когато самият Райх бе засегнат. Търговец на вино — външен министър! Третокласен партиен пропагандатор — министър по източните въпроси! Бивш военен пилот — координатор на цялата икономика!

Дори самият той. Дори тихият, срамежлив архитект — сега министър по въоръженията.

Всичко това ще се промени с Пеенемюнде. Дори самият той. Благодарение на Господа!

Но най-напред трябва да го има Пеенемюнде. Няма съмнение за оперативния успех. Без Пеенемюнде войната ще бъде загубена.

А сега му казваха, че възниква един въпрос. Грешка, която може да бъде прелюдия към германското поражение.

Глуповат на вид старшина отвори вратата на кабинета. Шпеер влезе и видя, че около две трети от голямата конферентна маса бе запълнена, столовете бяха подредени така, сякаш групите се подозираха помежду си; така, както бе в онези времена на прогресивно изострящи се вражди вътре в Райха. Той отиде до централното място на масата, където отдясно седеше единственият мъж, на когото той можеше да има доверие — Франц Алтмюлер.

Алтмюлер беше четиридесет и две годишен циник. Висок, рус, аристократичен, символ на ариеца от Третия райх, който дори за момент не вярваше на расовите глупости, прокламирани от Третия райх. Въпреки всичко той изповядваше теорията за получаване на придобивки, като се преструваше на съгласен с всеки, щом има някаква изгода.

На публични места.

Само между своите много близки съмишленици той казваше истината. Когато тази истина би му донесла изгода.

Шпеер беше не само съмишленик на Алтмюлер, но и негов приятел. Техните семейства бяха повече от съседи; двамата бащи често търгуваха заедно, а майките им бяха приятелки от училище.

Алтмюлер приличаше на баща си. Той беше изключително способен бизнесмен, специалист в администриране на производството.

— Добро утро — каза Алтмюлер, изтърсвайки един несъществуващ конец от куртката си. Той обличаше парадната си униформа много по-често, отколкото е необходимо, предпочитайки да изглежда като архангел.

— Изглежда невероятно — отговори Шпеер, сядайки бързо.

Групите — а това бяха групи, застанали около масата, продължаваха да говорят помежду си, но със значително по-тихи гласове. Отправяха погледи по посока към Шпеер, после бързо ги отместваха встрани. Всеки беше готов да замълчи веднага, но никой не искаше да изглежда напрегнат или виновен.

Тишината щеше да настъпи, когато или Алтмюлер, или Шпеер станеше от стола, за да се обърне към събраните хора. Това щеше да бъде сигналът. Но не и преди това. Да се обърне внимание преди това би изглеждало като проява на страх. Страхът беше еквивалентен на признание за вина. Нито един от конферентната маса не можеше да си позволи това.

Алтмюлер отвори кафява папка и я сложи пред Шпеер. Това беше списък на поканените на събирането. Имаше обособени три различни групи, всяка от тях със свой говорител. Шпеер прочете имената, като ги поглеждаше незабележимо, за да установи присъствието и мястото на тримата лидери.

В далечния край на масата, блестящ в своята генералска униформа, в куртка, покрита с ордени, някои от които отпреди трийсет години, седеше Ернст Лееб, шеф на Армейското техническо снабдяване. Той беше средно висок, но изключително мускулест — форма, която подсказваше добро поддържане за неговите 60 години. Пушеше цигарата си през цигаре от слонова кост, което охотно използваше за прекъсване на разговорите на подчинените си. Приличаше на карикатура, но все още властна. Хитлер го харесваше заради неговите огромни военни знания и умения.

В средата на масата, отляво, седеше Алберт Фьоглер — остър, агресивен; той беше генерален мениджър на индустрията на Райха. Фьоглер беше солиден мъж, приличащ на бургмастер. Меката плът на лицето му непрекъснато се превръщаше във въпросителна гримаса. Смееше се много, но смехът му бе остър. Използваше го като средство, а не за удоволствие. Той отлично отговаряше на положението си. Фьоглер обичаше най-много да организира преговори между индустриални противници. Той бе превъзходен посредник, защото всички преговарящи страни се страхуваха от него.

Срещу Фьоглер и леко надясно към Алтмюлер и Шпеер беше Вилхелм Цанген — официален представител на Райха в германската индустриална асоциация. Цанген беше с тънки устни, болезнено слаб, без чувство за хумор. Приличаше на безплътен скелет, чувстващ се най-щастлив над своите таблици и графики. Прецизен мъж, който се изпотяваше по краищата на оредяващата си коса, под ноздрите и по брадата, когато беше нервен. Той бе изпотен и сега и непрекъснато вадеше носната си кърпа, за да попие смущаващата влага. Въпреки всичко това и някак си в противоречие с външния му вид Цанген беше убедителен в дебатите. Защото никога не спореше без факти.

„Те всички са убедителни“, помисли Шпеер. И ако не бе яростта му, той знаеше, че подобни мъже можеха и сигурно щяха да го изплашат. Алберт Шпеер беше честен в оценката за себе си. Той осъзнаваше, че няма достатъчно чувство за власт. Струваше му се трудно да изрази направо своите мисли между тези евентуално враждебно настроени мъже. Но сега именно те бяха в отбранителна позиция. Не можеше да си позволи неговата ярост да предизвика паника между тях, нито да търси само опрощение за тях.

Те се нуждаеха от оздравяване. Германия се нуждаеше от оздравяване.

Пеенемюнде трябваше да бъде спасен.

— Как ще ме посъветваш да започнем? — Шпеер попита Алтмюлер, като понижи гласа си така, че никой друг на масата да не чуе.

— Не мисля, че това ще има някакво значение! Ще отиде около един час за много високи, много скучни и много тъпи обяснения, преди да достигнем до нещо конкретно.

— Не ме интересуват обясненията…

— Извинения, тогава.

— Най-малко от всичко извинения. Аз искам решение.

— Ако то трябва да бъде намерено на тази маса… в което, казано честно, аз се съмнявам… вие ще трябва да изслушате цялата тази излишна словесност. Може пък нещо да излезе от това. Аз обаче отново се съмнявам.

— Би ли ми обяснил това?

Алтмюлер погледна Шпеер директно в очите…