си и я притисна до сива пластина на стената. В момента на контакта светваше малка бяла лампа, тя оставаше светната около две секунди, след което угасваше отново. Снимката беше готова. Последният мъж — част от персонала в Пеенемюнде, отвори вратата и всеки поотделно пристъпи в коридора.
В случай, че бяха излезли трима, пет или колкото и да са, но неотговарящи на снимките, щяха да се задействат алармени инсталации.
Те вървяха притихнали надолу по искрящобелия коридор. Берлинчанинът вървеше напред заедно с учения, който седеше между другите двама на масата. Той явно беше говорителят — колегите му вървяха отзад.
Стигнаха шахти с асансьори и повториха още веднъж същия ритуал — червените значки, сивата пластина и малките бели лампички, които светнаха отново само за две секунди. Отдолу под пластината светеше някакъв номер.
Шест.
От асансьор номер шест се разнесе приглушен звук на звънец, докато дебелите стоманени врати се отваряха. Един по един мъжете влязоха вътре.
Асансьорът се спусна осем етажа надолу; четири се намираха под земята, до най-потайните етажи на Пеенемюнде. Докато четиримата мъже излизаха, те бяха посрещнати от висок мъж, облечен в тесен зелен гащеризон с голям кобур, прикрепен на широк кафяв колан. В кобура си имаше „Люгер Стърнлихт“ — специално изработен пистолет с оптичен мерник. Козирката на фуражката му и оръжието подсказваха, че той е от Гестапо.
Офицерът от Гестапо явно позна тримата учени. Той се усмихна бегло и насочи вниманието си към мъжа, облечен в раирания костюм. Подаде ръката си напред, като показа на берлинчанина да свали червената значка.
Берлинчанинът направи точно това. Човекът от Гестапо я пое, отиде към един телефон, поставен на стената, и натисна комбинация от бутона. Той съобщи името на берлинчанина и изчака, може би около десет секунди.
Постави слушалката обратно и се върна отново при мъжа в раиран костюм. Арогантността, която беше показал само преди броени минути, изчезна.
— Извинявам се за закъснението, хер Страсър. Трябваше да разбера… — той подаде обратно значката на берлинчанина.
— Не е нужно да се извинявате, хер оберлейтенант. Извиненията щяха да са необходими само ако не изпълнявахте задълженията си.
— Данке — благодари човекът от Гестапо, като насочи четиримата мъже отвъд зоната, която охраняваше.
Те продължиха към двойни врати. Чуваха се щракания, докато отключваха вратите. Мажи бели лампички отново светеха над пластините. Пак снимаха хората, влизащи през двойните врати.
Те завиха по разделящ се на две коридор — този път той не беше оцветен в бяло, а бе по-скоро кафяво-черен, толкова тъмен, че на Страсър му бяха необходими няколко секунди, за да се адаптира от яркото осветление в главните коридори към внезапната тъмнина. Малки осветителни тела хвърляха оскъдна светлина.
— Вие не сте идвали тук преди — заяви говорителят на учените, обръщайки се към берлинчанина. — Този коридор беше проектиран от инженер-оптик. Предполага се, че тук очите се подготвят за високоинтензивните микроскопски светлини. Повечето от нас смятат, че това е просто губене на време.
В крал на дългия тъмен тунел имаше стоманена врата Страсър се протегна автоматично към червената си значка. Ученият поклати глава и проговори, като леко махна с ръка.
— Тук светлината не е подходяща за снимки. Охраната от вътрешната страна е вече предупредена.
Вратата се отвори и четиримата мъже влязоха в просторна лаборатория. Покрай дясната стена имаше редици от столове, всички стояха пред мощни микроскопи. Бяха разположени на еднакво разстояние един от друг върху вградени работни маси. Зад всеки микроскоп бе монтирано високоинтензивно осветително тяло, поставено върху дръжка, наподобяваща гъша шия, вградена в безупречната бяла повърхност. Лявата стена наподобяваше дясната — единствената разлика бе в това, че нямаше столове и имаше по-малко на брой микроскопи. Тук работните плоскости бяха поставени по-високо. Явно тази част от лабораторията се използваше за конференции и имаше възможност много хора да си служат с едни и същи увеличителни стъкла. Столовете само биха затруднявали; мъжете стояха прави, докато се съвещаваха относно увеличените от микроскопа частици.
В далечния край на стаята имаше още една врата. Това не беше вход, а сейф. Тежък стоманен сейф, висок два метра и десет сантиметра и широк метър и двайсет. Целият беше черен, с изключение на двата лоста и диска за комбинации, които бяха блестящосребристи.
Говорителят на учените се приближи към него.
— Разполагаме само с петнайсет минути, докато броячът не запечата вратата и чекмеджетата. Помолил съм всичко да бъде запечатано за седмица. Разбира се, ще ми е нужно вашето препотвърждение.
— И сте сигурен, че ще го получите, нали?
— Сигурен съм — потвърди ученият, докато въртеше ту наляво, ту надясно колелото, за да стигне до желаната позиция — Но цифрите се променят автоматично всеки двайсет и четири часа — каза той, докато държеше неподвижно колелото в края на шифъра и посегна към сребристите лостове. Той дръпна горния лост надолу, при акомпанимента на едва доловим звук отвътре, а след секунди дръпна долния лост нагоре.
Звукът спря, чу се метално щракане, при което ученият отвори дебелата стоманена врата. Той се обърна към Страсър и каза:
— Това са инструментите за Пеенемюнде. Можете сам да ги видите.
Страсър се приближи към сейфа. Вътре имаше поставени пет реда подвижни стъклени подноса. Сейфът беше пълен отгоре до долу, всяка преграда имаше по сто подноса, а всички взети заедно бяха около петстотин.
Подносите, които бяха празни, имаха бял етикет с надпис върху предната си част. Ясно беше изписано
Пълните подноси бяха отбелязани с черни ленти отпред.
Имаше три и половина реда с бели етикети. Те бяха празни.
Страсър извади няколко и ги огледа, затвори ги и погледна учените от Пеенемюнде.
— Това ли е единственото хранилище? — попита тихо той.
— Да. Имаме завършени шест хиляди калъфа. Господ знае колко от тях ще влязат в експеримента. Изчислете за себе си доколко можем да напреднем.
Страсър се вгледа в учения.
— Знаете ли какво точно говорите?
— Да, знам. Ние ще доставим само малка част от изискваните по план. Няма да бъдат дори близко до минималните. Пеенемюнде е пълен провал.
Ескадрилата от бомбардировачи „Б–17“ беше изоставила първоначалната цел в Есен поради ниската облачност. Командирът на ескадрилата, въпреки възраженията на останалите пилоти, заповяда да се насочат към изпълнението на втората поредна задача — доковете северно от Бремерхавен. Никой не харесваше полетите до там, защото възможностите за бързо набиране на височина на „Месершмит“ и „Щука“ бяха ужасни. Наричаха ги ескадрилите-самоубийци на Луфтвафе, пилотирани от вманиачени млади нацисти, които могат еднакво добре да се сблъскват с вражеските самолети или да стрелят по тях. Това не се дължеше толкова на изключителната им смелост, колкото на липса на опит или на нещо още по-лошо — слаба подготовка.
Бремерхавен-север беше ужасен като втора цел. Когато бе първа, бомбардировачите се ескортираха от Осма бойна ескортна ескадрила, но когато Бремерхавен беше второстепенна цел, те липсваха. Въпреки това командирът на ескадрилата беше твърдоглав. Нещо по-лошо — беше завършил Уест Пойнт Втората цел трябваше да бъде поразена, при това на височина, гарантираща максимална точност. Той не приемаше
