Сделката на Ринеман

Мандел се беше засмял и облегнал назад.

— Както може би знаете, полковник Пейс, аз се развличам. Концертният подиум и войната в Европа, която скоро ще дойде и до нашите брегове, както всички разбираме, не си подхождат. През последните няколко години моите клиенти се преориентираха в други области на изкуството, в това число и в областта на радиото, което е високоплатена работа. Дейвид видя възможностите бързо и аз се съгласих. Преуспява, нали знаете.

— Но той не е професионалист.

— Не, не е. Но има нещо друго… Помислете. Повечето деца на известни изпълнители, политици или на много богати хора притежават едно качество. А то е самочувствие, увереност, ако щете — въпреки личната си несигурност. Все пак те са били на показ от съвсем малки. Дейвид притежава това качество. Притежава добър слух, както явно го притежават и двамата му родители. Музикална слухова памет — така, както и ритъм за чужди езици… Той не играе, той просто чете. Предимно само на диалекти или на чуждите езици, които знае перфектно…

Мотивацията за работа на Дейвид Сполдинг в областта на „високо заплащаното радио“ бе единствено заради пари. Той беше свикнал да живее добре. Във времената, които бяха настъпили, и собствениците на инженерни компании имаха трудности, за да си гарантират по сто долара седмично, а Дейвид Сполдинг получаваше триста или четиристотин седмично само от „радиоработата си“.

— Както може би сте предположили — поясни Мандел, — неотложната цел на Дейвид е да събере достатъчно пари, за да открие собствена компания. Неотложна, освен ако не бъде осуетена по някакъв начин от някои световни или национални сътресения. Той не е сляп. Всеки, който може да чете вестници, вижда, че ни въвличат във войната.

— Смятате ли, че трябва да бъдем въвличани?

— Аз съм евреин. И що се отнася до мен, вече сме закъснели.

— Този Сполдинг, който описахте, изглежда много изобретателен човек.

— Описах само това, което можехте да научите от доста други източници. А пък вие описахте собствените си изводи от съвсем повърхностната информация, която ви дадох. Това не е целият образ.

В този момент Пейс си спомни как Мандел бе станал от стола, бе избягвал да го поглажда и бе започнал да се разхожда из канцеларията си. Той търсеше отрицателни страни, опитваше се да намери подходящи думи, които да отклонят интересите на правителството от „сина му“. Пейс разбираше това много добре.

— Сигурно от всичко, което ви казах, ви е поразило прекаленото внимание, което Дейвид обръща на себе си и на комфорта си, ако мога така да се изразя. От търговска гледна точка това е похвално. Ето защо не злоупотребих с вашата загриженост за стабилност, но няма да бъда откровен, ако не ви кажа, че Дейвид е прекалено самоуверен, твърдоглав. Той не може да търпи да бъде подвластен. С една дума, той е егоист, който не се поддава на дисциплина. Боли ме да го призная, защото го обичам много.

Колкото повече продължаваше да говори Мандел, толкова по-непоколебимо Пейс си втълпяваше думата „подходящ“, която щеше да запише в досието на Сполдинг. Той не беше повярвал нито за секунда на преувеличените описания на Сполдинг от Мандел — нямаше мъж, който би могъл да функционира толкова „стабилно“ като Дейвид Сполдинг, ако последните описания бяха верни. Но дори само половината от тях да отговаряха на истината, това беше напълно достатъчно.

Последното изискване.

Защото ако имаше само един-единствен войник в армията на Съединените щати — униформен или цивилен, — който ще трябва да работи съвсем самостоятелно, без удобството да има верига от командири и при пълно съзнание, че над него няма висшестоящи, които биха могли да вземат трудни решения, това щеше да бъде офицерът от разузнаването в Португалия.

Мъжът в Лисабон.

8 октомври 1939 г., Феърфакс, Вирджиния

Не съществуваха имена. Имаше само числа и букви.

Числа, следвани от букви.

Две–шест–Б. Три–пет–И. Пет–едно–С.

Не съществуваше лично минало, нямаше биография… не се споменаваха съпруги, деца, бащи, майки… страни, градове, родни краища, училища, университети — съществуваха само тела и умове, както и отделни, специфично реагиращи интелекти.

Лагерът бе разположен дълбоко в гористата част на Вирджиния върху 220 акра земя, състояща се от полета, хълмове и планински потоци. Имаше райони с гъсти гори, граничещи с пасища и блата — опасни с пропадащата си земя и пълни с враждебни обитатели — влечуги и насекоми; само на няколко метра от тях имаше грамади от валчести камъни, които сякаш разделяха стръмните склонове на Вирджиния.

Областта бе избрана внимателно, с голяма прецизност, и беше опасана с противоураганна ограда, висока четири и половина метра, през която постоянно течеше парализиращ, но не смъртоносен ток. На всеки три и половина метра имаше поставен знак за забрана, който предупреждаваше наблюдателя, че този парцел земя… гора, блата, пасища и хълмове… е изключителна собственост на правителството на Съединените щати. Така евентуалните нарушители бяха своевременно предупредени не само че входът е строго забранен, но и че е прекалено опасно да се влиза навътре. Бяха цитирани заглавия и алинеи от специфичните закони, отнасящи се до забраната на достъп, заедно с волтажа на тока, който тече през оградата.

Теренът бе възможно най-разнообразен, доколкото можеше да бъде открит такъв на достатъчно близко разстояние до Вашингтон По един или друг начин, с една или друга местност той съответстваше доста добре на топографията и местностите, които бяха обект на тренировки на хората, населяващи тази огромна територия.

Числата бяха следвани от букви.

Имена не съществуваха.

Имаше една-единствена врата в центъра на западния сектор, до която се стигаше по второстепенен път. Над вратата, между срещуположните караулни сгради, беше поставен метален знак. С главни букви на него пишеше: ГЛАВНА КВАРТИРА НА ПОЛЕВА ДИВИЗИЯ — ФЕЪРФАКС.

Нямаше никаква друга идентификация или описание.

На фасадата на всяка от тези сгради имаше поставени идентични табели-копия на поставените през три и половина метра, предупреждаващи любопитните за неприкосновеността, законите и волтажа.

Нямаше място за грешки.

Дейвид Сполдинг получи самоличност — самоличността на Феърфакс. Той беше Две–пет–Л.

Нямаше име. Само цифри, следвани от буква.

Две–пет–Л.

Разшифровано, това означаваше, че тренировките му трябваше да приключат до петият ден от втория месец. Неговото направление беше — Лисабон.

Беше невероятно. В продължение на четири месеца трябваше да се възприеме нов начин на живот — с пълнота и убедителност, граничещи с невъзможното.

— Сигурно няма да успееш — заяви полковник Едмънд Пейс.

— Не съм сигурен, че искам да успея — беше отговорил Сполдинг.

Съществена част от обучението беше създаването на мотивация. Дълбока, солидна и втълпена, без съмнение… но не отвъд реалните психологически възможности на съответния кандидат.

В случая Две–пет–Л правителството на Съединените щати не можеше да използва похвата на „развяване на знамена“ и издигане на патриотични каузи. Тези методи нямаше да му повлияят. Кандидатът бе прекарал голяма част от живота си извън страната в интелигентна международна среда. Той говореше езика на бъдещия враг. Познаваше ги като хора — шофьорите на таксита, продавачите в бакалиите, банкерите, адвокатите, а това означаваше, че познава хора, които не бяха измислени от пропагандната машина. Единственото приемливо основание на Феърфакс бе, че тези хора са пълни глупаци, щом се оставят да бъдат управлявани от престъпници психопати. Лидерите бяха действително фанатици. Съществуваха достатъчно доказателства, които без всякакво съмнение изобличаваха престъпленията им —