— Европейците са точно толкова луди, колкото тези, с които желаят да се бият. Имат си свои причини. Не бих могъл да ги оспорвам…
— Е — прекъсна го полковникът, — ние нямаме достатъчно американци, поне засега.
— А тези, които имате, са на две крачки от затвора.
— Те не са в армията.
— Виж, не знаех това — заяви Сполдинг бързо, като намекна за очевидното с усмивка.
— Разбира се, че не си.
Пейс се ядоса на себе си. Неблагоразумието беше второстепенно, но все пак беше неблагоразумие.
— Това не е от значение. След десет дни ще си приключил с щата Вирджиния и тогава ще свалиш униформата. Честно да ти кажа, беше голяма грешка да ти я давам от самото начало. Все още се учим на този род неща. Правилата за реквизита и доставките трудно се променят.
— Пейс отпи от чашата си, като избягваше погледа на Сполдинг.
— Смятах, че ще бъда военен аташе в посолството. Един от няколко.
— По документи — да. Ще ти направят подробно досие. Но има разлика — това е част от легендата. Ти не си падаш по униформите. Не смятаме, че трябва да носиш такава. Въобще. — Пейс постави обратно чашата и погледна Дейвид право в очите. — И така. Ти си издействал едно много безопасно, много удобно местенце заради езиците, резиденциите и връзките на родителите си. С една дума — ти си избягал по възможно най-бързия начин, като си разбрал, че собственият ти врат е изложен на опасността да влезеш в действащата армия.
— Това звучи съвсем логично. Защо те притеснява? — запита Сполдинг, след като помисли по въпроса.
— Защото само един-единствен човек в посолството ще знае истината. Той ще ти се представи сам… След време останалите може да започнат да подозират нещо, но това ще бъде след дълъг период от време. Но те никога няма да знаят със сигурност. Нито посланикът, нито останалият персонал… Това, което се мъча да ти кажа, е, че ти няма да бъдеш много популярна личност.
— Вярвам, че ще ме приберете преди да ме линчуват — засмя се тихо Дейвид.
— Други ще бъдат прибирани, но не и ти — отговори Пейс бързо, тихо и отсечено.
Сполдинг седеше тихо, докато отвърна на погледа на полковника.
— Нищо не разбирам.
— Не съм сигурен, че ще мога ясно да го обясня. — Пейс постави чашата си на малката коктейлна масичка и продължи — Ще трябва да започнеш бавно, крайно предпазливо. Британското „Ми–5“ ни даде няколко имена — не са много, но са все пак нещо, с което може да се започне. Ще трябва да създадеш своя собствена агентурна мрежа. Хора, които ще поддържат контакт само с теб и с никой друг. Това ще предполага много пътувания. Смятаме, че ще се ориентираш към северната част на страната, към границата с Испания. Баския регион, по-голямата част от тях са антифалангисти. Смятаме, че областите на юг от Пиренеите ще станат източници на информация и маршрути за бягства… Не се заблуждаваме — източна Франция няма да издържи. Ще бъде окупирана…
—
— Почти
— Разбирам агентурната мрежа — по един или друг начин затова бяхме обучавани в базата. Но за първи път чувам нещо за северна Испания, Баския регион. Познавам добре тази част от страната. — Дейвид се облегна на стола и започна да върти отново чашата си.
— Може и да грешим. Това е само теория. Може да откриеш, че водните пътища… Средиземноморието, Малага Бискай или Португалският бряг… са по-достъпни. Това ще трябва да решаваш ти. И да го разработваш.
— Добре. Разбирам… Какво общо има това с прибирането?
Пейс се усмихна.
— Все още не си постъпил на поста си. Да не би вече да намекваш за отпуска?
— Ти повдигна въпроса, при това доста неочаквано, струва ми се.
— Точно така — полковникът се понамести на малкия стол. Сполдинг беше много бърз. Той се вкопчваше в думите и използваше кратки паузи, за да увеличи тяхната ефективност. Щеше да бъде отличен при разпити, при бързи, сурови разпити. Като започнеше да работи в определената област.
— Решихме, че трябва да останеш в Португалия през цялото време. Всички видове отпуски — нормални и „ненормални“ — ще трябва да прекарваш на юг. По крайбрежието има една верига от колонии…
— И Коста дел Сантяго е сред тях — вметна Сполдинг тихо.
— Убежище на богаташи от цял свят.
— Точно така. Трябва да разработиш прикрития там. Трябва да те виждат с родителите ти. Да се закрепиш там.
— Пейс се усмихна отново, с колеблива усмивка. — Бих могъл да се сетя и за по-неприятни задължения.
— Не си наясно какво представляват тези колонии… Ако съм те разбрал правилно, както казваме във Феърфакс, най-добре ще бъде кандидат Две–пет–Л да се вгледа добре в улиците на Вашингтон и Ню Йорк, тъй като скоро няма да има възможност да ги види.
— Не можем да рискуваме да те връщаме обратно, след като разработиш агентурна мрежа — разбира се, като приемаме, че ще успееш да разработиш такава. Ако, по каквато и да е причина, те прехвърлим от Лисабон в съюзническа територия, ще започне вражеско проучване и следене под лупа на всяко твое действие, което ще трае с месеци. Това може да изложи на опасност всичко постигнато.
— Това не е особено успокояващо.
— Ти не си от „Ми–5“. Твоят тур ще продължи все пак ограничен период от време. Войната няма да продължи вечно.
Сега беше ред на Сполдинг да се усмихне — с усмивка на мъж, хванат в капан, който не може да разбере все още.
— Има нещо налудничаво в това, което каза… „Войната няма да продължи вечно“…
— Защо?
— Та ние не сме влезли в нея все още.
— Ти вече си — уточни Пейс.
Две
Мъжът, облечен в костюм на ситно райе, ушит от шивачи в „Алт Страс“, изгледа с недоумение тримата мъже през масата. Той би реагирал остро в случай, че тримата експерти от лабораторията не бяха закачили квадратни червени метални значки на реверите на колосаните си бели престижи. Тези значки означаваха, че именно тези трима учени имат право да се движат там, където беше забранено за всички, освен за елита на базата. Пеенемюнде. Самият той имаше закачена точно такава значка на ревера на раирания си костюм. В неговия случай това беше само временно разрешително, което не беше сигурен дали в действителност иска да притежава.
В момента със сигурност не желаеше да го притежава.
— Не мога да приема оценката ти — каза той тихо. — Това е абсурдно.
— Елате с нас — отговори ученият в средата, като кимна на колегата си отдясно.
— Няма смисъл да отлагаме — добави третият мъж.
Четиримата мъже станаха от столовете си и пристъпиха към стоманената врата, която беше единственият вход за помещението. Един след друг всеки от четиримата откачи червената значка от ревера
