Сделката на Ринеман

извращения, безразборни убийства, мъчения и геноцид.

Всичко това не подлежеше на съмнение.

Престъпници.

Психопати.

Освен това съществуваше и Адолф Хитлер.

Адолф Хитлер убиваше евреи. Убиваше с хиляди — много скоро те щяха да станат милиони, ако се четяха и тълкуваха правилно последните му решения.

Арон Мандел, другият му „баща“, беше евреин — „бащата“, когото обичаше повече от родителя си. А на всичкото отгоре проклетите глупаци толерираха удивителната след думата евреи!

Дейвид Сполдинг беше в състояние да започне да мрази тези проклети глупаци — шофьорите на таксита, бакалите, банкерите, адвокатите — без особени угризения при тези обстоятелства.

Извън този рационален подход Феърфакс използваше второ психологическо „оръжие“, което беше стандартно за тази база. За някои от обучаваните то се отнасяше повече, отколкото за други, но никога не отсъстваше в някаква степен.

Хората, обучавани във Феърфакс, имаха едно общо качество или недостатък — в зависимост от гледната точка, от която се преценява този въпрос. Никой, който не го притежаваше, не биваше приеман.

Те трябваше да имат високоразвито чувство за конкуренция — желание да победят.

Нямаше никакво съмнение — във Феърфакс арогантността не се считаше за презрителен атрибут.

От психологическата характеристика на Дейвид Сполдинг към досието му, вече възприемано от Разузнавателното управление, командирите от Феърфакс разбираха, че техният кандидат, все още обучаващ се за Лисабон, притежава меко сърце, което животът в „полето на действие“ може да втвърди — дори със сигурност щеше да втвърди, ако, разбира се, имаше шанса да оцелее толкова дълго. Поради това беше по-добре да постигне по-голям напредък по време на самото обучение. Това беше най-важно за самия обект, за неговото оцеляване.

Сполдинг притежаваше голямо самочувствие, самостоятелност и беше много подвижен в заобикалящата го среда… всичко това беше отлично, но Две–пет–Л имаше един недостатък: в него съществуваше някакво колебание при вземането на незабавни решения, когато той има предимство, например дали да се нахвърли в убийство, когато шансът е на негова страна — интелектуално и физически.

Полковник Едмънд Пейс забеляза този недостатък на третата седмица от обучението му. Абстрактното чувство за справедливост на Две–пет–Л нямаше шансове да просъществува в Лисабон. Полковникът знаеше разрешението на този въпрос.

Психологическото приспособяване щеше да се получи чрез физическа натовареност.

„Атака, задържане и освобождаване“ беше безинтересното наименование на този курс. Зад това наименование се криеше най-трудната физическа подготовка във Феърфакс — истинското сражение. Използваха се ножове, вериги, жици, игли, въжета, пръсти, колена, лакти… но — никога пистолети.

Противодействие, противодействия, противодействие.

Изключение бяха само случаите на преднамерено нападение.

Две–пет–Л прогресираше. Той беше едър мъж, но притежаваше бързата координация на по-набит човек. Затова на напредъка му трябваше да се поставят пречки. Самият човек трябваше да бъде унижен. Така щеше да осъзнае практическата стойност на шанса.

Щеше да го научи от по-дребни, но по-арогантни мъже.

Полковник Едмънд Пейс „взе назаем“ от Британското отделение на командосите най-добрите им униформени мъже. Те бяха прехвърлени със самолети. Трима „специалисти“, хитро представени във Феърфакс, бяха получили инструкция: „Побъркайте Две–пет–Л.“

Те правиха точно това в продължение на много седмици.

Но ето, че настъпи моментът, когато вече не можеха да го обучават безнаказано.

Дейвид Сполдинг не можеше повече да приеме унижението; той започна да става толкова добър, колкото и „специалистите“.

Мъжът, определен за Лисабон, напредваше.

Полковник Едмънд Пейс редовно получаваше доклади в Министерството на войната.

Всичко вървеше по план.

Седмиците станаха месеци. Всички възможни оръжия за нападение и отбрана, всички видове устройства за саботаж, всеки възможен метод за влизане и излизане — очевиден и прикрит беше обстойно изучаван от хората, които бяха на обучение във Феърфакс. Кодовете и вариациите станаха добре усвоени езици, а инстинктивните решения — тяхна втора същност. Две–пет–Л продължаваше да напредва. Там, където изоставаше, бяха давани заповеди на „специалистите“ за по-сурови тренировки в курса „Атака, задържане и освобождаване“. Психологическият ключ се състоеше във видимото, физическото унижение.

До момента, в който то беше преодоляно. Командосите бяха победени.

Всичко вървеше по разписание.

— Все пак може и да успееш — каза полковникът.

— Не съм съвсем сигурен в какво точно съм успял — отговори Дейвид, облечен в лейтенантската си униформа, докато пиеха питието си в „Мейфлауър Коктейл Лаундж“. — Предполагам, че ако даваха дипломи за „Криминални дейности за напреднали“, вероятно щях да получа такава.

Обучението на Две–пет–Л щеше да приключи след десет дни.

Неговата градска отпуска от двадесет и четири часа беше нещо необичайно, но Пейс я беше изискал. Той трябваше да поговори със Сполдинг.

— Всичко това притеснява ли те? — попита Пейс.

— Ако имах свободно време да помисля, сигурен съм, че щеше да ме притеснява. А теб не те ли безпокои? — попита Сполдинг, като погледна полковника през малката маса.

— Не… Защото разбирам причините.

— Окей. В такъв случай и аз ги разбирам.

— Те ще стават все по-ясни в полето на действие.

— Убеден съм — съгласи се Дейвид стегнато.

Пейс наблюдаваше Сполдинг внимателно. Както можеше и да се очаква, младият човек се беше променил. Меката и придобита с лекота грациозност на интонация и жестикулация бяха изчезнали. Те бяха заменени от стегнатост, точност в движенията и приказките. Преобразяването не беше пълно, но все още продължаваше.

Белезите на професионализма му започваха да личат. Лисабон щеше да го кали допълнително.

— Впечатлен ли си от факта, че Феърфакс прескочи един ранг в твоя случай? Аз навремето трябваше да поработя осемнайсет месеца, за да стигна до това сребро.

— Ето, пак времето… Никога не съм обличал униформа до днес. Струва ми се доста неудобна — Сполдинг прокара ръка по куртката си.

— Това е добре. Не свиквай с нея.

— Това е странно…

— Как се чувстваш? — прекъсна го Пейс.

Дейвид погледна полковника. За момент отново се появиха грацията, мекотата — дори и ироничният хумор.

— Не съм сигурен… Сякаш съм сглобен на бърза монтажна линия. От някаква високооборотна машина — знаете какво искам да кажа, нали?

— Точно описание в този аспект. С изключение на това, че ти самият допринесе доста за тази фабрика.

— Бих желал да мога да приема всичко това като комплимент — отговори тихо Сполдинг, докато въртеше бавно чашата си и оглеждаше плуващите в нея ледчета, след което вдигна глава и погледна Пейс. — Не мисля, че мога. Познавам хората, с които бях обучаван. Те са доста странни.

— Те са високомотивирани.