Сделката на Ринеман

1918 година след Версай имаше множество вътрешни контраобвинения. Настъпи дълбока, необуздана поляризация и национална параноя заради предателството и именно тогава бяха положени основите на фанатизма на двайсетте години Германия не успя да приеме поражението, не можеше да толерира разрушаването на идентичността си от предатели.

Разбира се, това бяха само оправдания.

На всяка цена трябваше да бъде избегнато повторението. По този въпрос самият Шпеер беше фанатик. Представителят в Женева трябваше да бъде фигура, несвързана с върховното командване. Някой от ранга на германската индустрия, който по никакъв начин да не е свързан с водачите на Третия Райх. Някой, който можеше да бъде пожертван.

Алтмюлер се опита да посочи непостоянството на манипулациите на Шпеер. Едва ли биха дали плановете на жироскоп за големите височини на един посредствен представител на германския бизнес. Пеенемюнде бе погребана, буквално погребана под земята с абсолютни военни мерки за охрана.

Но Шпеер не искаше и да чуе. Алтмюлер внезапно разбра логиката на райхминистъра. Той прехвърляше проблема точно където трябваше, към тези, които с лъжите и прикриванията си доведоха Пеенемюнде до ръба на катастрофата. А колкото до военните действия на Райха — трудови сили, лагери на смъртта, масови убийства — Алберт Шпеер удобно гледаше встрани. Той искаше положителни резултати, но без да цапа ръцете си.

Точно в този случай Шпеер беше прав, констатира Алтмюлер. Ако имаше рискове от голямо унижение, то нека германската индустрия да ги понесе. Нека германските бизнесмени поемат цялата отговорност.

Женева бе жизнено необходима само за създаване на връзка. Щяха да се изрекат предпазливи думи, които можеха да доведат… или… да провалят втория етап в тези невероятни преговори.

Втората стъпка бе географска — мястото на размяната, ако наистина се стигне дотам.

През изминалата седмица ден и нощ Алтмюлер не правеше нищо друго освен да се концентрира върху това. Той разглеждаше проблема не само от своя гледна точка, но и от тази на противника. Работната му маса бе покрита с карти, а бюрото — пълно с донесения, разглеждащи в детайли настоящия политически климат във всяка неутрална територия на земята.

Територията трябваше да е неутрална, за да може всяка от страните да има достатъчно гаранции, които да проучи и уважи. И може би най-важното от всичко бе да е далече на хиляди мили… от двата вражески коридора на властта.

Разстояние.

Изолирана.

Но също притежаваща възможности за бързи комуникации.

Южна Америка.

Буенос Айрес.

„Един окуражаващ избор“, помисли Франц Алтмюлер. Американците могат в действителност да приемат това като изгодно за тях. Сигурно няма да го отхвърлят. И двете страни смятаха Буенос Айрес за свой и имаха огромно влияние, но нито една не го контролираше реално.

Третата стъпка, както я виждаше той, бе свързана с човешкия фактор, дефиниран чрез думата арбитър Шипдсрихтер.

Арбитър.

Мъж, който трябваше да наблюдава размяната, същевременно да бъде достатъчно властен на неутралната територия, за да ръководи сделката. Някой, който има вид на безпристрастен… най-важно, приемлив за американците.

В Буенос Айрес имаше такъв мъж.

Една от огромните грешки на Хитлер.

Името му бе Ерих Ринеман. Евреин, принуден да отиде в изгнание поради униженията от налудничавата пропагандна машина на Гьобелс. Земите и компаниите му бяха конфискувани от Райха.

Само тези земи и компании, с които не бе успял да се справи преди погрешния ход на Райха. Това представляваше минимален процент от акциите му, задоволяващи само маниакалните крясъци на антисемитската преса, но едва ли засягаше огромното му богатство.

Ерих Ринеман живееше като изгнаник в Буенос Айрес в огромен разкош, богатствата му бяха осигурени в швейцарски банки, а интересите му се простираха из цяла Южна Америка. Много малко хора знаеха, че Ерих Ринеман беше по-всеотдаен фашист, отколкото ядрото около Хитлер. Той бе перфекционист във военните и във финансовите дела и с благороден поглед към човешкото състояние. Изграждаше империя, като оставаше странно, стоически мълчалив.

Имаше причина за това.

Щеше да се завърне в Германия, независимо от изхода на войната. Знаеше това.

Ако Третият Райх победи, глупавият указ на Хитлер ще бъде премахнат, както, разбира се, можеше да се случи и с властта му, ако тя продължи да се разпада. Ако Германия отиде към поражение, както предполага Цюрих, опитът и швейцарските сметки щяха да бъдат нужни за възстановяване на нацията.

Но това е в бъдещето. Настоящето има значение сега, а сега Ерих Ринеман е евреин, принуден да бъде в изгнание от сънародниците си, врагове на Вашингтон.

Той ще бъде приемлив за американците.

И би се ангажирал с интересите на Райха в Буенос Айрес.

Чак след втората и третата стъпки щеше да има яснота почувства Алтмюлер. Но те щяха да бъдат без значение, ако не се постигне споразумение в Женева Прелюдията трябва да бъде успешно изпълнена от малките инструменти.

Търсеше се човек за Женева. Мъж, когото никой не може да свърже с водачите на Райха — и все пак известен в търговските сделки.

Алтмюлер продължаваше да гледа в листовете под нощната лампа. Очите му бяха уморени, както и той самият, но знаеше, че не може да напусне кабинета си или да заспи, преди да е взел решението.

Неговото решение, то беше единствено негово. За да бъде одобрено от Шпеер сутринта и то само от един поглед. Едно име. Без да се дискутира. Някой, който ще бъде приет веднага.

Никога не ще узнае дали това бяха буквите в думата Йоханесбург или подсъзнателен процес на елиминиране, но очите му се втренчиха в едно име и той го загради. Веднага разпозна, че това беше още един втълпен избор.

Йохан Дитрих, меланхоличният наследник на „Дитрих Фабрикен“, непривлекателен хомосексуалист, отдаден на прекалено пиене и внезапна паника. Напълно заменим член на индустриалното общество, дори най-големият циник не би го свързал с върховното командване.

Излишна посредственост.

Куриер.

5 декември 1943 г., Вашингтон, Д. С.

Тежките удари на стенния часовник отбелязаха мрачно часа. Бе шест сутринта и Алан Суонсън гледаше през прозореца тъмните силуетите на Вашингтон. Неговият апартамент на дванайсетия етаж имаше прекрасен изглед към очертанията на столицата, особено от хола, където той сега стоеше бос и по халат.

През последните три дни, повече от часовете на нощта прекарваше, съзерцавайки очертанията на Вашингтон в небето.

Бог знае какъв беше този сън, прекъсван от кошмари и събуждания. Възглавницата му бе непрекъснато влажна от потта, която се стичаше по врата му.

Ако жена му бе с него, сигурно щеше да настоява за изследвания при Уолтър Рийд. Щеше да повтаря това, докато той се подчини. Но тя не бе с него и той бе непреклонен. Тя трябваше да остане при сестра си в Скардейл. Естеството на настоящата му работа беше такова, че не се знаеше кога ще свърши. Това означаваше… военният няма време за съпругата си. Жената на военния винаги трябваше да разбира… имаше сурови кризи в отношенията им и той не можеше да отговори на най-дребните й желания или да се справи с кризите. Той не обичаше да бъде виждан в тези ситуации и тя знаеше това. Затова щеше да остане в Скардейл.